Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 15 октомври 2017 г.

Ars Poetica – ЛЮБОВТА Е ЧУДО

ЛЮБОВТА Е ЧУДО


Любовта е чудо. Защо очакваш
нещо логично!... Примири се. Вземи я
каквото идва. Не се бави! Тя отминава,
ако не я вземеш сега,
когато е тук.

Любовта е чудо. Тя събира
изтерзаните сърца. Тя е ловец,
който скита в сумрака на сънищата.

Не се готви! Не се засилвай!
Просто я вземи.
Притисни я до гърдите си.
Отвори това сърце и
я
пусни
да
 
влезе,
да седне на трона си
и гледай, великолепно е всичко, 
докоснато от нейната светлина. 

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 18 uli 20016 – edited 16 oct. 2017

Ars Poetica – НЯКОЙ ДЕН

НЯКОЙ ДЕН


Избледнява лицето ми като стара фотография;
някой ден съвсем ще се стопи, ще изчезне.
Ще останат тия редове като спомен 
за сърца, които са се докосвали,
и с нежни пръсти съдбата
е рисувала покрай тях причудливи пейзажи
от смях, от прегръдки, от светлина.

Високите сухи треви,
реката с люлеещите се вечерни сенки,
есенният пясък, изтичащ между пръстите,
кротостта на здрача над Тракия
 
това ще носи и частица от мен.
Завали ли дъждът, появят ли се мъглите,
може би ще започнеш да си спомняш
колко щастлива си била,
защото бях нехаен, 
защото бях нехаен,
защото бях нехаен.


Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 17 uli 20016 – edited 16 oct. 2017

Публицистика – ПО БЕЛИТЕ ПОЛЕТА

БЕЛЕЖКИ ПО БЕЛИТЕ ПОЛЕТА

    – Айде пак Многострадалната Геновева. Създаваш си некъв въображаем образ, слушащ чалга, с мерцедес, ланец златен, дебел врат, създаваш го грозен и тъп и заявяваш, че си неговият антипод. А бе, подсъзнателно изпитваш крещяща нужда да се възвисиш чрез тази мисловна акробатика в собствените си очи, бре човек, да дадеш в мисловната си обител смисъл на живота си. Автотерапия е, но никак не елегантна, артистична, с финес. Въпросът е дали се сещаш, че е автотерапия. 

    – Нали не очаквате да ставам адвокат на текст, който не Ви допаднал! Ако виждаш автора, а не виждаш срещу кого от множеството и срещу каква машина за манипулиране е учителят (ако е учител, не чиновник), та ако не виждаш това, вероятно причината е в зле написаният текст. Майната му на текста! Ще имам предвид мнението Ви. Желая крепко здраве и честит живот!

    – Малко по-голяма съм от Вашите десетокласници, но в не съвсем далечното минало едва ли съм се различавала много от тях. И дори да не съм го съзнавала тогава, учителите ми по литература оставиха най-дълбока следа у мен; и сред мъглата от всички науки, с които ни занимаваха в гимназията... литературата е, която ме изгради като четящ, търсещ, мислещ, чувстващ човек. Но до тази истина докато стигна, време ми трябваше, а и някоя и друга житейска буря. Тъй че трудът Ви не е напразен. Неотдавнашна, бивша десетокласничка Ви го казва.

    П.П.: Не съм от типа "Вестник, кафе, цигара" за уплътняване на тази част от деня, и сутрешното кафе е малка вселена за мен. Тук, където живея, учениците наричат учителите си на малки имена. Това съвсем не ги прави по-малки дяволи: понякога драскат грозни думи по оградите на учителите си...


І. УЧИТЕЛ

    Гаврата с учителя да не мислите, че е изобретение на днешна България? Има я тази гавра и в дълбока древност, съществувала е може би откак човекът започнал да се цивилизова и бесовете му го подтиквали първо да се гаври над мечтатели и донкихотовци, над пионери на цивилизацията, които не успявал да проумее.

    Цивилизацията, при всеки случай, започва от уважението към отсрещния, към човека, който не е съгласен с нас; ала как да напредне нация без уважението към учителя и училището. Не всеки титулуван с думата "учител" е учител, това – ясно; но какво да очаква посветилият се на това поприще, на тази може би най-значима сред значимите длъжности в една национална общност? 

    ...Гледайте, братя, какви сте вие, призваните; не мнозина сте мъдри по плът, не мнозина – силни, не мнозина – благородни; ала Бог избра онова, що е безумно на този свят, да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на този свят, да посрами силните; Бог избра онова, що е от долен род на този свят и е унижено, и това, що е нищо, – за да съсипе онова, що е нещо; та никоя плът да се не възгордява пред Бога... * 
ІІ. ПОЛИТИКА

    Politike (гр.) 1. Изкуството да се управлява държава. 2. Дейност на властта при вътрешното управление и при международните отношения. 3. Съвкупност от ръководни начала за дейност на държавни или обществени организации, партия, общност и пр. 4. Общият характер, отличителните белези на какъвто и да е вид дейност. 5. Събития, проблеми, теми от вътрешния за страната и международния живот. 6. прен. Тактично, ловко постъпване, с цел да се постигне нещо; хитрост, пресметливо отношение към отсрещния; ласкателство, угодничество.**

    Тъничка прослойка в съвременното българско общество откровено нагли и невежи грандомани, устремени да се облагодетелстват от съществуващото у нас състояние на нещата, превърна понятието политика в мръсна дума. Тази прослойка от около 10 000 парвенюта*** – новобогаташи и ятаци сред част от интелигенцията, буди отвращение у най-обикновения българин, и то отвращение по-силно от онова отвращение към някогашните апаратчици на Българската комунистическа партия до 1990 г. Защото онова отвращение бе съчетано със страх, докато днес отвращението е кикот на люде, странящи от всякакви форми на гражданска ангажираност, на хора, странящи като дявол от тамян от политиката, на наивници, чийто девиз в живота се изчерпва сякаш с познатата от древността фраза "След мен – ако ще, и потоп!"

    Хаосът – естествено следствие от разрушените фалшиви кумири и идоли на бившата Власт, вместо да избистри смисъла на нравственото като жизнен образ на съвестта (може би представата за Бог у всекиго от нас), подир години на лутане за посоката ни на развитие като общество, стана постоянно състояние за българина.

    Най-трагична от поредица общонационални загуби е обезсмислянето на живота, превръщането на живота от градеж с кураж и надграждане, в дивна консуматорска стихия. Ширещата се ирония спрямо всички възможни символи на нацията ни и на държавността сред поколението българи, оформили се като характер след 1990 г., е симптом за зараждаща се все по-отчетливо пъстра маса от учтиви тарикати и нагли мързеливци, склонни да се възползват от създаденото, да разпродават спастрения от предците им имот, да живеят на чужд гръб и за чужда сметка със самочувствието на владетели и връх на цивилизацията.


ІІІ. КУФАР


    Имах "прозорец", преди да карам още два учебни часа литература в единайсети клас, та седнах в кипрото кафене срещу училището колкото за една цигара. Нямаше други клиенти, зад витринката по-младата от двете жени ми направи силно кафе, усмихна се, докато подаваше захарницата.

    Стана ми ведро от тази усмивка, и да не се изкушавам от хубостта й, седнах гърбом към витринката. Болеше ме главата, а ето че – от една само мимолетна усмивка взе, че ми мина.

    Четири пластмасови масички са наредени на тротоара. Само на моята маса обаче има покривчица и чист пепелник. Чувствам се почетен, уважен, въпреки че е мразовито и слънцето едва-едва пробива през бухналите дъждовни облаци. Снощи синоптиците от телевизията обещаха, че ще вали.

    Група от четирима (тримата – мои бивши осмокласници, сега възпитаници на местното транспортно училище) се настани на съседната маса със закуски в ръце. Поздравиха; кимам им учтиво, като към добри стари приятели.

    Откривам, че на най-далечната маса, в отсрещния край, гърбом към мене седи опърпан, брадясал мъж. Появиха се и две съвсем млади майки – девойчета почти, с бебешки колички. Едната остана при бебчетата, другата дойде да купи нещо.

    Брадясалият взе да подкача онази, дето остана при бебчетата; подхвърля й уж любезно, а с гадничък подтекст: "Ай, какви бебета! Ай, каква хубава майка, бе-е! Кой я гали тази майка в леглото, кой я гушка и ощастливява?"

    Отминаха двете с количките, свиха зад ъгъла; човекът – млад мъж, стана и той, тръгна подире им, пък се върна; и сега видях, че или е пиян, или е от обичайните за крайния ни квартал наркомани. Ама не е тукашен, не ми е позната физиономията му. И се обръща учтиво, на Вие:

    – Да имате една цигара да ме почерпите?

    – Имам – казвам, – но няма да ти дам.

    Направи кисела гримаса, тръгна да си ходи, пък се спря, замисли се, обърна се и отдалеч ей така ми говори:

    – Можеше поне да излъжеш, че нямаш цигари, а ти какво направи! Що обиждаш? Защо не ме излъга?

    – Че що да те лъжа! – казах. – Просто няма да ти дам цигара, и толкоз.

    И тогава момъкът изтърси фразичка, заради която фразичка разстилам сега баналната ситуация.

    – Куфар! – озъби се. – Ти си един куфар, не се ли виждаш? Е га си куфара! – И се запъти, ама вече не след момичетата с количките, а към съседното кафене.

    Обърнах се към четиримата зад гърба ми:

    – Чухте ли?

    – Да – рекоха в хор трима от четиримата . – Всичко чухме, господине.

    В новелата, която ме занимава тези четири-пет дни напоследък, има такова едно подреждане и пренасяне на прашасали стари куфари. Дали си заслужава да я възпроизвеждам останалата в миналото, до днес непокътната лична история? Това се питам. Както и един друг въпрос, важен за отношението към Любовта, но и към Човеколюбието – в частност...

    Толкова храброст ли се иска, за да речеш простичкото "Не!" с поглед ясен към човека отсреща, без да се гънеш, без да го мамиш? Ей тъй, категорично Не! – което е, мисля си, част от уважението, дори когато не сме благосклонни към този човек.

IV. ЛИТЕРАТУРА

    Във въображението си почти всички живеем много по-интензивно отколкото в реалността.
"Всичко е в мнението – твърди един, когото
чат-пат препрочитам****, и продължава: – Ясен е смисълът на думите, приписвани на киника Моним. Ясна ни е и тяхната полза, ако човек вкуси от силата им, но не отвъд границите на истината".

    Животът е страхотен дар. И всички сме актьори на тази сцена, дори когато не го съзнаваме. Перифразирам преизвестната мисъл на г-н Уилям Шекспир, който пък вероятно цитира някой от по-древните мъдреци. Защото – предполагам – истините за човешката природа и участ отдавна са казани, преди хилядолетия, и то от мъдри хора, които далеч по-талантливо от нас, повърхностните и разхвърляни днес и тук, са изследвали и обсъждали света.

    Грехът си е грях. В младостта си човек не е толкова склонен да се съобразява с Нейно величество Любовта и – в плен на разни много хитри и смели проекти, първо себе си жестоко ощетява, а наранява най-жестоко и  точно онези, които го обичат.

    Щом любов нямам, нищо не съм
– има го в Библията. Реших, че май няма да е излишно да извадя тази новела на видело. Още повече днес, кога консуматорската стихия и в живота, и в литературата нанася яки поражения.

    Мощна група приятели и умни дами сред днешните поети, например, настоява: поезията може да се пише и като игрословица – с хербаризирани дървени фрази и символи, които кодират естественото, отчайващото вълнение в логични ребуси.

    Ами че нашумелите сапунени драми за какво настояват?! Серията романи "Хари Потър"... И то си е преди всичко бизнес. Бизнес с какво?... С изсмукани из пръстите сюжетни конструкции, съчетанието от заимствани из митове и легенди образи.

    Новелата на неизвестния дотогава в руските литературни кафенета Фьодор М. Достоевски "Бедни хора", романът "Мадам Бовари", романът "Ана Каренина" на граф Толстой, драмите и разказите на д-р Антон П.Чехов, на Мопасан... са все зов за човечност. 

    И как ли да се откажа да мисля, че стойностна литература – напук на всякакви модни приумици – се твори само с кървящо, окъпано в отчаяние и възторг сърце!

    Бъдете здрава! А, какво ще правя ли?... Ами отивам при моите хубостници, на които никак, ама хич не им се чете художествена литература, понеже от измислени истории – уверяват ме! – няма смисъл; а моя милост ще опитва да ги убеждава, че литературата в основата си не е измислица, а пулсиращо кървящо сърце.


Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 15 oct. 2017
____
* Из послание на ап. Павел до ученици.

** Речник на чуждите думи в българския език, изд. 1978 г. 
*** От фр. parvenu – Който се издигнал бързо в обществото вследствие на обстоятелства, без да има духовните качества, навици и култура за това.

**** Марк Аврелий, "Към себе си", изд.1986 г., из Втора книга, записка 15, правена в Карнунт (най-вероятно военен лагер или крайградска вила на императора на Рим от март 161 г. до чумната епидемия през 177 г., която вероятно и него отнася в гроба).