ЖЕСТОКИТЕ
ОТКРОВЕНИЯ СЕ ИЗРИЧАТ С НАЙ-ОБИКНОВЕНИ ДУМИ В памет на Данко, приживе малко известен поет на Добруджа
ЗАВРЪЩАНЕ ОТ БАЛЧИК
Дванайсет километра от Балчик през орното разкаляно поле сред острови прорасъл ечемик под гларуси с разперени криле
прибирамe ce... Слънцето едва пробива и ръми досадно дъжд; в предвечерна небесна синева светкавица се стрелне изведнъж.
Блести красиво мокрият асфалт. Говорим пак за вино и жени, за някой старец, Богу дух предал в онез печални февруарски дни.
Край нас нарядко гуми просвистят. Шофьорът бодро махне, дава знак
да ни откара чак накрай света унесени в припадащия мрак.
И ние все отказваме. Вървим, докато Гурково току пред нас изникне из мъгла от светлинки: животът се смалява като фас.
Върху
екрана: текст, получен по skype.
–
Простички и странни стихове.
– А що ти са странни?
– Кое е
общото в тях, и тогава ще ти кажа защо ги смятам странни.
– Страхът
е липса
на опорна точка,
в която чувстваш
тежестта си,
отвоювана от времето.
Страхът
е липса
на посоката "нагоре"
и има само
"тук" и "долу".
Но най-вече
страхът
е липса
на любов.
Общото в
тях е авторът. Единият текст,"Влакът", е съвсем ясен. Картините са от филми на двама велики режисьори, Фелини и Антониони. Останалите два фрагмента отразяват позната действителност.
– В
университета факултативно два семестъра се занимавах с Основи на киноизкуството: първо при възпълничкия
общителен Васил Кацев, после при речовития
Александър Александров, който в онези години (ок. 1967-1970) водеше всеки четвъртък,
доколкото помня, лектория на тема "Великите филмови режисьори" в
салона на софийското кино "Култура".
– И?
–
Стихотворението е сентенция. А ми се ще да усетя тръпка, чувство, макар едва
загатнато. Жената или момичето, което е във влака като образ, защо не си
уплътнила, та да ме разчувства, да ме извади от състоянието на безразличен
читател? Ценя високо поезия, в която чувството се промъква
като крадец в мрака.
– Явно
не четеш какво пиша. Текстовете по-горе не са мои, не съм ги писала аз. Ти защо
си мислиш, че има жена, която...?
– Така
го видях. Жената от влака държи да си изпие кафенцето всеки ден по едно и също
време, пък влакът носи спомени от миналите дни. И аз харесвам Антониони и
Фелини, и режисьорите от френската Нова вълна, ама нещо ново защо тук не откривам. И тъй, не е просто реплика, а увереност, че кинематографичният език ни е известен и
значи сме приели посланията на режисьора и актьорите. Къде е оригиналното! В
едно, смятам, съм съгласен с теб: че жестоките откровения се изричат с най-тривиални,
най-обикновени на вид думи, при това без гръмогласие, без театрална поза.
– Не си чел
внимателно. Тя пие чай и текстът е свързан с техните филми; то е
нещо като "да
си спомним за тях по техния начин", а техният начин не е повърхност, а
многопластовост разнообразна, хем с толкова чувства, мисли и настроения, че... Но
е глупаво да обяснявам с думи света на тези двама. Който е гледал филмите им,
няма да си задава въпроси, а ще преживее нещо познато чрез текста. И какво
имаш предвид с израза "жестоки
откровения"? Къде са те?
– Ето защо пуснах този текст да се чете*. Там е отговорът за жестоките откровения.
–
Сигурно съм тъпа, но в спомена ти за разходка с приятел вечерно време преди
години не забелязах нищо жестоко. А "Пинк Флойд"
са жестоки, наистина! Хайде, светниме за откровенията.
–
Този приятел днес лежи в занемареното гробище на село Гурково край Балчик. Издъхна
внезапно в 38-та си година, смятан е за един от най-драматичните поети на Добруджа.
На негово име, доколкото знам, е обявена ежегодна литературна награда за поезия.
Жестокото е, че няма в стихото нимби, няма фанфарна музика, а животът величествено и
просто се изнизва покрай нас.
– За какво са ти всички тези неща,
фанфарите, останалите аксесоари? Те не определят величината на нещата.
– Харесваме Емили Дикинсън, нали?
– Аха.
– Е, какъв ни е тогава проблемът! И аз
разсъждавам като тебе.
– Не съвсем, щом смяташ, че е жестоко
да не те оценят приживе.
– Жестокото е, че всички тези оценки
са вятър работа.
– Времето е истинският оценител.
Хората не могат да преценяват, защото нямат поглед върху нещата, те са вътре в
нещата, а погледът се придобива след години; стойностното оцелява.
– Че
съществените неща са простичките неща – като, да речем, завръщане с приятел в
кишавия февруарски ден, когато току преди мижаво заспало селце си усетил
тръпката колко сме преходни. Нали!
Хайде, не настръхвай, Лъвицо!
– Онова, което остава след човека,
след като премине в другото измерение, е нещото,
изживяно с цялостното му същество, единството на дух, душа, сърце; то се
проявява и в следващия му живот, и някои му викат deja vu. Че откъде-накъде ще се
сърдя!
– Мнозина знаят стиховете на Данко, който приживе бе пренебрегван
почти до смъртта. После се появиха изневиделица Великите
оценителии тогава се
оказа, че обикновените, уж твърде отдалечени от поезията най-обикновени хора вече
са го оценили много преди Големите
ценители. То е подводната част на айсберга.
– Човек, когато казва нещо на другите
човеци, го казва тъкмо на тях, а не на някакви "оценители", пък обратното е
суета.
– Точно! И в същото време знам, че съм
суетен.
– Голямо откритие! Че нали си мъж.
–
Затова споменах госпожица
Дикинсън.
–
Не схващам. При нея няма суета.
–
Между другото, съм и силно пристрастен, и всъщност в обикновеността гася
егоизма си. Да, бе! Ти ще кажеш, че няма суета у Емили Дикинсън! Има, разбира се.
–
Пристрастен или пристрастен?
–
Ударението върху а.
–
О, не казвам нищо такова. Всеки ден наблюдавам с интерес. Пристрастен по
отношение на...?
–
Себе си наблюдаваш с интерес?! То е Плачът на Йеремия, който протестира срещу Бог, че Бог не забелязвал усилията Еремиеви
да бъде със съвестта си и с истината, да следва Десетте
божи заповеди. Та пак за Смирението говорим.
–
О не, лишена съм от таквиз неща; нито суета, нито амбиции, нито желание за
достигане нещо в живота, както се изразяват. Наблюдавам хората и се питам какво
ги кара да се държат тъй или инак, или да говорят по определен начин.
Интересно е.
–
Да смятам, че си доволна от себе си...!?
–
Хич даже, но мен не ме вълнуват повечето неща отвън; а пък гледам навътре, защото има
работа да се върши там, пък поради вроден мързел не я върша...
–
Типично за Лъвиците. Някой паж ще
дотърчи да ти подреди нещата в някой слънчев ден, да се надяваме!
–
Кое е типичното, пажът ли! Че нали Лъвовете нямаше да са тогава лъвове, а пажовете...
Няма страшно, никой не ми е вършил моята работа през досегашния
ми живот, пак аз ще си я свърша. Илюстрация на моето виждане за нещата...
ЗАПОЧНИ ОТ СЕБЕ СИ
Думите, които ще прочетете по-долу, са написани
върху надгробната плоча на англикански епископ в криптата на Уестминстърското
абатство:
Когато бях млад и свободен и въображението ми не
знаеше граници, мечтаех да променя света.
Като започнах да остарявам и помъдрявам, открих, че светът няма да се промени,
така че поукротих стремежите си и реших да променя само страната, в която
живеех. Но и тя изглеждаше непоклатима.
В залеза на моя живот, в последен отчаян опит се залових да променя поне моето
семейство, най-ближните ми, но уви, те не искаха и да чуят.
Сега, когато лежа на смъртния си одър, внезапно прозрях: Ако най-напред бях
променил себе си, тогава - чрез моя собствен пример, щях да променя семейството
си. Вдъхновен и насърчен от моите ближни, може би щях да направя и страната си
по-добра, а кой знае, може би дори щях да успея да променя света.
Анонимен автор
– Имам
си лаф: "Фактът, че съм жив при този хаос и тъпи идиоти
наоколо, вече е доказателство за успех". Пасторът нищо особено не казва. Голямо откритие, няма що! – че светът се подреждал отвътре-навън, а не
обратно! А ето и моето приказно царство в детските ми години – избата на улица "Ниш" № 4 в Пловдив, за да видиш от каква позиция обичам да гледам заможните глупаци с оченцата на хлапето, дето още е живо у мен.