Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 8 октомври 2016 г.

Публицистика – ПРОКЪЛНАТАТА ЛЮБИМА КЪЩА

ПРОКЪЛНАТАТА ЛЮБИМА КЪЩА

   Приписка: Колегата Мариета Николова по повод "БОРИС ДЯВОЛА": 
"Подобни неща и в моя род са се случвали. И аз бих могла да..." (и пр., и пр.). Това ми е идеята – казвам, – всеки българин, предвид нашето т.нар. "влизане в Европа", да се обърне към себе си, да си спомни кои са онез, дето изпод земята с отворите на изгнилите си черепи са се вторачили именно в нас, днешните българи.

      Лето 2006-о от Христа, току преди Празника на св. св. Кирил и Методий, отворих стария поизбелял бележник и забих пръст напосоки. Та ето що...

      13.07.1996

    Демокрация ли?! Нищо подобно. Просто днес берем добре узрелите плодове на комунистическото възпитание.

      14.07.1996 

     По-малката ми щерка ми води приятеля си и брат му 23-годишния Ангел. Предлага ми Ангел за двайсет хиляди, плюс евентуално хилядарка-две още, да изкърпи 15-годишната ми жигула, да й окачи купените отпреди три години прагове, калници, да я боядиса. Уговаряме се на 25-27 юли да му закарам колата оголена като за ремонт, но парите са множко за мен. 20-22 хилядарки, и си решавам проблема, но тия парици са бая сума за моето дередже. Вероятно ще се откажа.

     22.07.1996

     Рожденият ден на баща ми дърводелеца. Горя в тая жигула, вързан за предпазния колан, четирийсет дни след шейсет и първия си рожден ден и на 6 септември 1983 г. издъхна в софийската клиника "Пирогов".

     27.07.1996 

    Вчера по обяд сестра ми се обади: съпругът й Кирил бил на системи в местната клиника на Пещерско шосе. Нощта на 25 срещу 26 юли за пръв път останал сам да нощува в къщата на улица "Янко Сакъзов" в Мараша и посреднощ взел да повръща кръв. Литър и половина кръв повърнал. Цял ден преди това двамата лепили тапети.

    Тая къща, струва ми се, е прокълната. Докато живеехме в нея с моите две дъщери и майка им, беше пълна с живот. За петнайсетина някакви си години всички измряха или се изнесоха другаде да живеят. Най-напред си отиде баща ми. Три години след него се помина майка ми. Преди тях или подире им – Живка, капризната дъщеря на старата Крумова. После самата Петра Крумова. После старият адвокат, депутат от 1946 г. Запрян Джонгов от третия етаж. После старата Джонговица. Дочка, дето живееше самичка в къщурката на двора, отиде да живее при майка си... И къщата опустя.

    Паяци огромни само да искаш! Между дъските на пода забелязах да се появяват скорпиони, непохватни такива едни, с жълтеникаво прозрачно коремче и бойко вирнат отровен шип. Откъм акациите и под тротоара като пипала на октопод дълбоко на метър и половина под темелите на къщата се проточили жилави страшни корени. Усещам, че акациевите жили са в състояние някой ден да катурнат триетажната масивна сграда, градена в най-кървави за континента ни години, в далечната 1943-а.

   Дали въображаемата картинка у мене не е метафора на проклятието! 

    Привързана към своя Каси – антрацитеночер котак с копринена козина, Живка – кокалеста суха стара мома, която някога била любимката на баща си, както спял, с вилица избола едното му око. Това е адвокатът Петър Крумов, мъртъв вече, та не съм го и виждал, автор на книга за Родопите. Петър Крумов построил тая къща на три етажа в най-смутните години на Втората световна война току върху пъпа на един от старите райони на Пловдив, Мараша. Върху олющената й тухлена фасада доскоро личаха плескани с баданарка огромни колкото човешки ръст букви СМЪРТЪ НА ОПОЗИЦИЯТА. 

     Жив от някогашните собственици е единствено синът Асенчо, ядрен физик, чорлав, като кака си Живка – и той невротичен самотник. Косата му стърчи на фандъци като непрана овча вълна. Идва си чат-пат от София, разхожда надменната си отегчена физиономия, същински сомнамбул под престарялата асма насред дворчето. Все намира повод да се сджафка със сестра ми, все води мрачни някакви общински комисии да доказват нещо, което и без комисия, дето се вика: от самолет, се вижда – че му заграбили цели два квадратни метра от стълбището за общо ползване към избата, за да си разшири сестра ми клозета (1 м х 1,5 м).

    Тази сутрин чрез сателитния тв-канал на Дойче веле точно в седем без десет в хола ми цъфна Спас... г-н Спас Гърневски, настоящий кмет на Пловдив. Около три-четири минути Спас бе на екрана и оттам бодро, жизнерадостно ми ръкомахаше, говореше сладки приказки за житото и за хляба на народа. Спас, който ми беше през оная 1990-1991 г. дясна ръка, докато правихме един от първите опозиционни политически вестници след "славния" за другарите гробокопачи на Капитала Десети ноември! Боже мой, Спас! Каква шеметна кариера направи тоя човек, докато моя милост си остана все същия прост даскал – даскал преди, даскал и след "победата на Демокрацията", оле! 
  
    01.08.1996

    Седем часът. Пилци прехвърчат наоколо и въздухът е тръпчиво свеж. Това е моят месец в най-разкошния му вид на едничка утрин от моя живот. Цигарата дими, чаят от мента с лимонов сок и две лъжички захар изстива в порцеланова чашка с лъскавичката лъжичка от остров Сардиния, скъп спомен от момиче, което обичах някога. Лято е... Тая нощ сънувах как две коли край мен се сблъскаха. Отзад беше старичък червен москвич, пълен с мръсни, потни и шумни цигани. Не дадох да ме изпреварят и манговците взеха, че се натресоха в задницата на колата пред тях. Тъкмо заобиколих тая кола и чух трясъка зад гърба си. Имаше кръстовище; поседях замалко край светофара и полека свих надясно. Бях объркан. Блъснаха се по моя вина, че не пуснах да ме изпреварят потните и кресливи цигани от москвича... Ама и нещо хем весело, хем злобничко звънтеше в съня ми. После на кръстовището между улица "Янко Сакъзов" и булевард "Руски", докато свивам вдясно към "Руски", кална сива ниса, която се спускаше от моста над Марица, удари спирачки, завъртя се към моята жигула, поднесе и остърга предната ми лява врата и калника. Нямах вина, но ме удари...

    Събудих се и си мисля: ами това е сън! Но не ми стана по-ведро.

    На 1 август 1974 г. сестричката ми, родена седем години след мене, с която мама и тате ни заключваха в тъмната изба, кога отиваха на работа, се омъжи за Кирил. Бях дежурен по брой в младежкия местен вестник "Комсомолска искра" и в печатницата помолих линотиперът Рангел да ми набере от олово и цинк плочица, дълга 10 цицера, с датата на сватбата. Пъхнах в джоба плочицата и дълго я разнасях, три години поне, докато накрая я запратих с финт в контейнера за боклук; беше ми прокъсала джоба на якето. Като си помисля обаче, разбирам, че може и да е била тая сватба през 1976, понеже сестра ми роди 21-22 годишна. Годишнина от сватбата им трябва да е днес.

   Смътно си я спомням тая сватба. Седя на дълга поне пет метра маса встрани от витрините към пловдивската Главна на днешния ресторант "Република", луксозния някога "Молле". Шумно, оживено, бъбриво – три от нещата, които... "Не харесвам" не е най-точният израз; дразнят ме. Понякога и наша милост става бъбрив, много бъбрив, но това е друго... Вкъщи, докато я гласяха в булчинска премяна, сестричката ми със сълзи плака, все повтаряше: "Не ща да се женя, не ща да се женя за тоя". Помня и как седмици преди това крояха с майка ми дали да махнат бебето или да го оставят. Беше забременяла и затова май се и омъжи. 

    Тогава Кирил й се виждал чужд, че е десет години по-възрастен. Всъщност, не й се напускаше бащиния дом. Все повтаряше: "Не го ща, не го обичам, защо трябва да се омъжвам за него!" А преди това имаше кратка романтична история с турчин, някой си Октай, чат-пат застояващ се по за ден-два в Пловдив на път за Истанбул. Срещали се няколко пъти в кафенето на хотел "Марица" срещу Панаира и беше й подарил пръстенче с гравирана под тънкия слой лъскав чер емайл стилизирана златна буквата "О". Като се омъжи, пръстена сестра ми го остави на майка ни. Омагьосал я Октай, че й показал кожена торба с пари: дойче-марки, долари, английски лири, австрийски шилинги...

   На сватбата майка ми и свекървата на сестрицата ми за пари се сдърпали: коя платила повече. И двете се чувствали несправедливо ощетени, излъгани, гледаха се накриво през отрупаната с ястия и напитки маса в ресторанта.

   Тоя турчин Октай в представите ми е слаб, височък, леко мургав и много красив. Кирил пък е русоляв, масивен, едър, улегнал. Октай й предложил да се оженят и да я отведе да живеят в Истанбул. Пътувал с кола, прекарвал контрабандно стока през границата... Повече за него не се заговори, но сестра ми доста пъти ми е споменавала, че е нещастна в брака. Имаше период подир смъртта на баща ни, когато съпругът й я биел жестоко. Веднъж си дойде уж за седмица при майка, а престоя цял месец. Къщата още бе в траур, а сестричката ми – цялата в синини. Оня човек я ритал, блъскал я с юмруци само защото веднъж, като й казал да му сложи на масата вечерта второ шише вино, рекла: "Не бива толкова да пиеш".

    Миналото понякога е като стара, захабена от пране дреха; искаш да я запокитиш в кофата за боклук, а не успяваш да се разделиш с нея – боли те, че хем я мразиш, хем си й свикнал, станала ти е втора природа.

      02.08.1996
     
      Записано нейде из Пловдив, докато чакам клиент да ме наеме като частно такси подир даскалуването през деня…

     А кой ни караше като народ да вярваме в комунизма!

      Дали смирението не е най-висша степен човечност?

     Народът ни бил млад и жизнен. Доказва го управляващата ни детска градина от пишман-политици, хора без морал и без биография.

     Изкуственият подбор ни съсипа и сега щъкаме по своите си дела като механизирани комункулуси на комунизма. Да, грешката е вярна, дами и господа, следващи т.нар. европейски духовни и прочие велики ценности на дивия американизъм: комункулуси!

     Най-гласовито от комунизма се отричат именно някогашните симпатични любимци на управляващите, същите парвенюта, заслепени от амбиция най-после и те милите да се докопат до властта.

       09.08.1996

      Най-злостните, най-яки тирании като по правило все са разчитали на всенародно въодушевление и театрализовани многолюдни шествия.

     Предстоят ни избори за президент на Републиката. Кандидатите са четирима: 1) ръмжащ с тенекиен глас апаратчик от Тодор-Живковата висша номенклатура (Г. Пирински), 2) многознайко с патетична усмивка и зъби на магаре (адвокатът по бракоразводни дела П. Стоянов), 3) Перко Наумов, по-точно, правещ се на луд (Ж. Ганчев) 4) оплешивяваща крина с брадавица и розов патладжан вместо нос (Ал. Томов). Всъщност, избор няма, но симпатичен ми е перкото.

    Държавата ни се подиграва с учителя. Лесно му е на невежия да се глуми с оня, когото не проумява!

    Не че няма да ти подхвърлят някоя троха, но после ще настояват да им целуваш лапите, които са ти завирали в гърлото да ти броят залците.

    И богатите умеят да се оплакват. При това го вършат като по пиеса на Антон П. Чехов: романтично, при светлината на свещи, с парфюм "Шанел № 5", малцово шотландско уиски "Балантайнс" в чаша от виенски кристал и с хаванска пура в ръка, положили морно телеса върху кожения фотьойл на снобско някое супер-изискано заведение. Тук млада жена (Славейка от Кърджали) погреба мъжа си (30-годишния Васко Новев от Харманли) и от гробищата, както си беше с траурната рокля, отиде втора смяна на работа, понеже в пловдивския завод "Чайка" шефовете нещо позакъсали с плана и дружките й от цеха рекли: "Мила, сама с онез три джерамета, дето и ушите ще ти изядат, като родът ти е ча-а-ак в твоя Кърджалейрос, мислиш ли как ще посрещаш новата учебна година, ако двете ти момиченца нямат дрешки и тетрадки? Парите да не са ти артък!"

    Тъй е в най-древния жив град на Европа, приятели, и то е само частица от нашата велика и скучна на пръв поглед Българска трагикомедия, далеч от обилно омазаните с шарлан и канела турски сериали, от прокисналите испански, латиноамерикански, индийски, джигитайски и прочие тв-бози и шоу-програми за наивници.
Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 13 uli-9 avg. 1996 – edited 8 oct. 2016