Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 26 октомври 2018 г.

Фалшивите пророци – СТЕФАН ПРОДЕВ (5.)

Фалшивите пророци
СТЕФАН ПРОДЕВ (5.)

   Продължение от 01.01.2000.

   Из есето "Миналото ли?"...Хлапаците се смееха искрено над тази старомодна мелодия, а аз, без да искам, запуших ушите си. За тях "Лили Марлен" беше един забавен анекдот, а за мен едно връщане в страшното – чаткане на ботуши, вой на сирени, разкъсани къщи и хора, жълти звезди (задължителен знак за евреина, бел.м., 
tisss) миризма на маргарин, арестувани другари. Една мизерна песен*, а колко различни асоциации. Много често миналото идва до настоящето със своята сантиментална бутафория...

   Партийната тенденциозност начева далеч преди Гьобелсовата ловка пропаганда, предполагам, не е изобретение нито дори на Владимир Илич, който – покрай Маркс и със съдействието на онези могъщи титани на грандоманията, от първоначалния хаос сътворил света, за всичко се погрижил като бог-отец. Партийната тенденциозност, мисля си, иде и отпреди онзи италиански обущар от ХV век, който лепял по площада злостни епиграмки, изригвания на завист и ненавист срещу уважавани съграждани. Опита на Паскуино** и сега прилагат, като обогатяват набора от пошлости от модна кукла травестит до низ идиотски битови сериали 

   Злонамерената им манипулация се състои в извеждането на знаци – символи на врага, на вражеското. Такъв знак за "нов прочит в стил а ла Стефан Продев" у нас се оказва романтична песничка за войнишката несрета, която по време на Първата и Втората световни войни е любим шлагер на немските, сетне – и на английските фронтоваци. Не знам какво мизерно вижда партийният естет в простичкия сюжет за момичето, което не дочакало своя любим под уличния фенер, и войникът скърби, че може и да не се върне жив у дома: песничка за любовта и дълга, за любовните клетви и жестокостта на войната.

   Аналогичен е случаят с един от изящните англоезични поети, приятел на Ърнест Хемингуей, името му е Езра Паунд*** – заради политическите му пристрастия неизвестен сред масовия читател у нас. Ей това тесногръдие не е в състояние да проумее
как може човекът хем да ни е враг, хем да е талантлив. Любомир Левчев, например, преди години в патетична поемка се изхвърли: "посредствеността е фашизъм", отново с познатия запев: талантливите ние и онези малоумници, което пак ще рече: всичко наше е готино, всичко тяхно е кофти, все тъй съдбовно необходим за фанатика образ на врага. Без наличие на враг, партийният оратор се оказва тутакси несъстоятелна величина, понеже нищо градивно не предлага. Този тип пропагандисти ни обградиха, образно казано, с бодлива тел от света, изкопаха ями и ровове, па ги напълниха със смърдяща словесна пихтия от гняв и омраза, вдигнаха своята велика китайска стена пред всичко онова, което не бе в съответствие с техния светоглед. И да не изглежда изреченото за есеиста Продев еднозначно, да не изглежда едностранчиво, в неговия маниер на тълкуване, се питам: Защо моето поколение българи, родени непосредствено след Втората световна война, тъй оскъдно знае за фашизираните тълпи у нас от четирийсетте години на века, особено от периода, когато нацистка Германия и болшевишка Русия братски са си сътрудничили****, въоръжавайки се, рамо до рамо готвейки се за т.нар. въвеждане на нов ред в света? 

   Навикът да се трие от Историята грозното, убогото рисува Миналото като епична схватка, където положителните бойки млади побеждават отрицателните стари; версия на този пейзаж е изкривената ни представа за 1860-1876 г., когато две течения – "младите луди глави" и "заможните достолепни стари", си оспорват кое да оглави борбите за национално възраждане. Едните ни ги представят като ангели, другите – злодеи. 

   "А да не говорим колко евтино се продаваха добродетелите"и по-нататък: "днес нещата така са се изменили". Подтекстът – в Тодор-Живкова България добродетелите се ценят. Няма българска светиня, която партийните публицисти да не са преразказали като елемент от славния възход на своята партия. И Христо Ботйов Петков обявиха за комунист, Пейо Крачолов – за изкушен... в неговия случай изкушен от социалистическата идея, обаче за жалост кривнал от верния път, та известно време партийната лит. критика след Девети (ІХ.1944.) вижда у Яворов буржоазен поет, по същата логика, според която пък Йордан Йовков е национал-шовинист. Според този род литературни евнуси, шовинистично настроен се оказва и Иван Вазов, че си позволил да публикува не един цикъл родолюбива лирика. Например, учителката ни по литература в пловдивското средно училище "Георги Димитров" г-жа Емилия Карапанчева, на нас – пъпчиви гимназисти, обясняваше колко неправилна от идейна гледна точка е онази част от ключовата Вазова поема "Левски", с която се открива цикълът "Епопея на забравените":

И всякоя възраст, класа, пол, занятье
вземаше участье в това предприятье:
богатий с парите, сюрмахът с трудът,
момите с иглата, учений с умът...

   "Иван Вазов, мили ученици, се оказва тесногръд да разбере класовата борба, понеже произлиза от чорбаджийски род" – говореше някогашната ни даскалица по българска литература. Да спомена и един от любимите за българина автор на сюжети из нашенския бит, неподражаемия майстор на сладката лакърдия и на шегата Чудомир. Известно ли е на сегашния млад българин, че псевдонимът Чудомир, с който е известен в литературата ни писателят Димитър Чорбаджийски, е турено не от каприз, а за да избегне човекът дразнещото официалната партийна лит. критика фамилно име Чорбаджийски? Аха, Чорбаджийски! Значи, класов враг по произход. Че как да му дадем път в литературата? – възмущавали се онези там горе, в Партията. И измислили. Тарторите от Писателския съюз му препоръчали да си тури псевдоним. Сред праведниците на партийната линия критици лъщят хора, като Пантелей Зарев с титлата академик, смятан за светило в сферата на литературната ни историография и критика.

  Изродили ли сме се от лъжи и предателства спрямо националното ни битие и самосъзнание? Не, разбира се. Но този опит да бъде тълкувано миналото трябва да се припомня на всяко следващо поколение българи.

   
В есето на Стефан Продев "Евангелие от Матея" (цит.съч., с. 156-184) есенцията от Случая Сократ е представена с ей такава клиширана реч: "Умрях със съзнанието (бел.м., tisss – казва разпнатият Иисус), че съм изпълнил дълга си (...) Преди мене е имало един Сократ, който също бе приел позорната смърт, за да увековечи делото си. Аз само повторих неговия пример". Всъщност, смъртта на Сократ има съвсем друго послание – че достойнството е по-ценно от инстинкта за самосъхранение.

   Нито богочовекът Иисус, още по-малко древният елински философ, са професионални конспиратори, за каквито Стефан Продев си ги представя. Ако политиката е умение или изкуство да се извлича материална изгода, философията, особено у Сократ, е стремеж към духовни стойности.

  "Бунтът, за който работех" реди префасониран по Стефан-Продевски богочовекът – и то най-вероятно за партиеца си е в реда на нещата: на пропагандиста все му се привиждат бунтове, барикади, гробокопачи там, където проблемът е на по-висше ниво от тяснопартийната представа за живота, възприеман като тържество на материализма и марксическата политикономия. Комунизмът, за който партийни агитатори като Продев бият чело, че не бил истинският комунизъм, а нещо друго, нещо в името на нова нравственост под червени, сини, зелени или пембени байраци, представят за антипод на миналото, за въведение към т.нар. европейски духовни ценности. Партийните лидери умилно ни съзерцават от афишите, с които са оцветените им в ярки цветове политически минарета.

   Следва


БЕЛЕЖКА 

   Ай, как им се иска на сегашните оратори да приемем партията им за приведена в съответствие с човеколюбието! Там е работата, че нищо ново не са научили от печалния опит, който фатмашката им философия нанесе на Българската кауза. Чуя ли някой себе си да нарича демократ, да се кълне във вярност към България, чудя се: какво компенсира, защо му е "този трясък и искри"? Дали заради България, чийто народ фалшивите пророци превърнаха в тълпа от аргати, като сториха най-ужасното: българинът да побегне от собствения си имот, да хукне по света нов господар да си търси – от високоплатените безскрупулни чиновници на Брюксел и Вашингтон, в очакване някой нов Годо да долети и да се захване най-сетне да ни оправя батаците.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 26 oct. 2018

Илюстрации:

- 1940 г. Външният министър на СССР др. Вячеслав Молотов (1890-1986) и Адолф Хитлер (1889-1945) в дружеска беседа, като се договарят как да си поделят Европа (горе);

- Пантелей Зарев (1911-1997), един от праволинейните партийни цензори след Девети (септ. 1944 г.), обявил Йовков за реакционен писател, и затова Йовковите разкази около десетилетие след Втората световна война бяха изхвърлени от учебниците по литература (долу).
___
* Простичката войнишка песничка, възмутила естета Продев:

ЛИЛИ МАРЛЕН

Пред старата казарма,
пред големите й железни врати
имаше една улична лампа
и тя още свети в душата ми.
Ах, как искам пак да те видя
там, под уличния фенер
както някога, Лили Марлен!

Отвън вече крещи часовият,
тръбачът свири за тръгване
и това може да е само за три дни.
"Приятелю, вече си тръгвам!"
И той ти каза: "До следващата среща!
Ах, как ми се иска да останеш при мен!"
При него, мила Лили Марлен.

Стъпките й фенерът познава,
както и изящната й походка.
Всяка вечер фенерът пак свети,
но мен отдавна ме е забравил
и страдам само като си помисля
кой ли стои там сега под фенера
с теб, мила моя Лили Марлен.

От тишината долу в окопа
се носят към мен като в сън
така любимите за мен твои устни,
когато пада гъстата нощна мъгла,
сякаш пак съм там, под фенера
както някога с теб, Лили Марлен.

Ще изстреляме снарядите, ще свърши войната,
и край телените мрежи в полумрака самичка,
ти ще си там, ти пак ще ме чакаш,
в мъглата ще стоиш там сама-самичка,
и знам, че винаги ще ме чакаш,
моя сладка Лили Марлен.

Авторизиран превод: tisss

 ** Пасквил - 1. Литературно произведение или рисунка с оскърбително и клеветническо съдържание. 2. прен. Оскърбителна нападка в печата; клевета (по името на италианеца Паскуино, който през ХV в. писал язвителни епиграми и ги лепял върху статуя в Рим, която после нарекли Паскуино; следващите поколения драскачи и лепели върху същата статуя язвителните си нападки. Вж. Речник за чуждите думи в българския език, изд. 1978 г. 

*** Езра Паунд живя дълго, от 1885 до 1972. В младостта си другарува с Уилям Бътлър Йейтс. На стари години даде интервю заедно с Алън Гинсбърг. Върху титулната страница на най-прочутата си поема "Безплодна земя" Т.С.Елиът писа: "На Езра Паунд, по-добрия майстор". Според Джойс, именно редакцията на Елиът превърнала ръкописа му "Одисей" от "аморфна маса фрагменти в истински роман". Хемингуей, който мрази да се цапа образа му на "selfmade man" (самоизградил се автор), признава в биографичния си ръкопис "Безкраен празник", че "телеграфният му стил" е формиран под влияние на Езра Паунд: "Езра ме научи да не се доверявам на прилагателните". 

Заради политическите си възгледи Езра заплати прескъпо. Обвинен в сътрудничество с режима на  Мусолини, затворен в желязна клетка на площада в Пиза по време на предварителния арест, като изключително опасен престъпник, съден, обявен за невменяем, дванадесет години прекарва в психиатрична клиника.

Какво да очаква поет като него, намесил се в реалната политика на жестокия ХХ век. Той, който живееше с идеите на Данте и Конфуций, с характера, темперамента и стила си би трябвало да живее в Късното Средновековие или в Ранния Ренесанс. Вж.http://www.litclub.com/library/prev/pound/eliot.html.

**** Между управлението на националсоциалистите в Германия и управлението на болшевиките в Съветска Русия неслучайно приликата е в деспотичния режим на управление. Нацистите се учат на издевателства над личността от старшия си събрат, съветския Военен комунизъм. Бел.м., tisss