Една жена, пенсионерка, бивша
учителка в разстояние на четирийсет усилни години, понастоящем с мизерна пенсия
от 138 лева и 72 стотинки*, имала трима сина студенти, а пък мъжът й се запилял
по чужбина, забравил да се върне в семейното гнездо, в скромната бетонна
панелка от 54 квадрата, та за него няма да говорим, понеже най-интересните
работи стават не по света, а в нашата Татковина. И тъй, случайно някак, от само
себе си на двора пред закелявелия жилищен блок в края на града, току зад
веселото циганско гето с течащата по улицата помия и овце и кон на втория и
третия етаж, тъкмо тук, да се не надяваш! – поникнало дърво, ама не какво да е
дръвче, а от онези редки овошки, които раждат златни плодове и ги има само в
нашето народно творчество. И дървото всяка година раждало по една-едничка
златна ябълка – някъде около 800 (осемстотин) грама 24-каратова златна
превъзходна, тип мичуринка. Птичката, която изакала семенцето, била яла нейде
из ябълковите насаждения във великия братски Съветски рай. Та не било просто ябълка,
ами едва ли не миниатюрно тикве. Е га ти!
Както се случва в живота, така и в
приказките, хубавите работи никога не идват сами, та и в този случай: покрай
златната ябълка завъртяла се тъдява някаква си мутреста Хала. Ама не досажда
целогодишно, а само в онази сюблимна нощ, кога само в разстояние на двайсет и
четири часа мичуринката узрявала съвсем и става годна за консумация, или пък за
бране и продан. Та халата съвсем като у дома си долитала в тъмна доба и всяка
година отнасяла богатството в гори тилилейски, е, да речем в далечна Канада,
демек – в своите вълшебни конаци.
Днес така, утре така, нашите хора –
пенсионираната даскалица и тримата й сина, хептен се озъбили от глад. Пък с
мизерната учителска пенсийка за кое по-напреж! Тока ли да плащат? Топлата вода
и парното ли? Телефонната такса ли? Таксата за университет на сина ли? Пък
данъците и таксата за боклук в тази наша държава не са жълти стотинки за
простолюдието; пак харно, че онези там горе не се досетили данък "Диш
парасъ" от турско време да възкресят за въздуха, дето го диша раята.
Данък-сгради, застраховки разни, ето и личните си карти трети път ще сменяме! И
всяка от тези благини пари струва. Естествено, взели нашите хора сметка да
правят как да се куртулисат от халата-приватизатор, мекере на канадците и дърт
реститут.
Рекъл един следобед първородният любим син на
госпожата: "Мамче! Тури ми в туй чанте две-три кила орехи. Шъ ида да вардя
златната ябълка, белки не взема да се одремя, шъ чукам орехи, шъ ям, шъ чукам
орехи, шъ ям…" И тя му изпълнява, значи, желанието. Обаче през нощта
синковецът тъй се отнесъл да лапа орехи, че не усетил кога халата дошла, кога
си отишла и значи, златната ябълка оппала, пак заминала за Канада!
Следната година по туй време, есенес демек,
ей го иде средният син, суен- буен, дваж по-силен и буен: "Маминко! Ти ме
знайш, метнал съм се на татю, кожата съм му одрал на тоз хайдучага неден, та с
една хала ли няма да се справя! Бързо тургай в едно торбе орехи и само чакай да
видиш какво ще й се случи на халата". Госпожата и нему угодила. Обаче и
нему очите се замрежили някъде около полунощ. С пълен тумбак беден човек лесно
заспива, лесно го и лъжат. Та халата – пак честита. Та и онези там канадци от
другия край на света сити и доволни.
Ех, писнало й на госпожата. Рекла си: "А
бе, това си е съдба. Кога даскал в тази наша България уважение е видял! Само се
лъжем ний с таз ябълка. Майната й на ябълката! От душмани и простотия този
народ няма да прокопса, та ний ли ще сме късметлиите! Нали и в лакърдиите го
има туй: Красните ябълки прасето ги руча". Накратко, отчаяла се женицата, но
то си е нормално за нормален човек, българин при това, не човек от
малцинството, да речем. Понеже онези апапи от малцинството права имат и бол
свободи, а българинът в България права няма. За него държавата е душманин, да
има как жив ще го одере, че се родил българин на този хубав свят.
На третата година по гроздобер най-ситният,
изтърсакът на мамето, въси вежди и той – и той се пробва да приказва издебело,
а гласецът му още мутира: "Ей, майче! То се видяло, че хаир няма да видим
поне още хилядо години, ами я дай касапския нож на дедо, онзи нож, дето дедо
едно време, преди Девети (септември 1944), клал прасето по Коледа с него".
"Божке-е-е! – плеснала с ръце госпожа даскалицата. – Ха само си посмял да
одраскаш халата, и ще довтасат поне четирима печени адвокати, троица
следователи, дванайсет съдебни чиновници барабар с Главния прокурор на
държавата ще довтасат и ще те изкарат, че нарушаваш човешките права и свободи
на халата. Зарежи я тази идея, сине! Хич не ти трябва да се захващаш. Не е то
за назе работа. Карай си кротко каручката, преглъщай, сине, и ще живееш
дълго".
Тъй ги наставяла майка му – патила, та знае;
ала помислете, кой син слуша какво му говорят родителите! Все вирят нос, в
облаците летят туй младите и неопитните. Боже мой, те ще ми оправят света! Не
си виждат жълтото около човката, тичат да катурнат някой властник от креслото,
па подир година-две властникът, дето с гръм и трясък уж катурнали, поглеж – пак
край софрата седи, и хем се зашопарил, бузите му още по-издути, тулумът
пораснал като на бременна в осмия месец, па и говори тежко-тежко, все едно дядо
Боже за шлифера е хванал, тарикатът му с тарикат. Пак лапа мръвки, а раята сме
на същия хал, опъва врат този народ и си трае.
И значи, дребосъкът се укрива в шумата без
майчина благословия, дочаква със зорки очи Старата познайница и Старата
познайница тъ-ъ-ъ-ъкмо да посегне към златната ябълка, Дребосъчко я ръгва –
харт с ножа! И халата била тъй ошашавена от тази нечувана дързост, че някак
ай-тъй на! – машинално някак отлетяла "хей там в поле широко", както
се пее в песента. Бре-е-ей, какви работи се случват понякога в нашата България!
Баш като в старите филми. Най-чудното обаче не е, че момъкът сполучил да си
опази имота в тези хайдушки времена. Най-чудното, мили деца, е, че не се явил никой
да защити човешките права и свободи на Ламята. А нещо повече: народът наизлязъл
сънен, по бели гащи по площадите на държавата, и както триел гурели от очи,
същият този едва събудил се от мъртвешка дрямка народ завъртял кръшни народни
хора и ръченица, мегданите по села и градища изневиделица се препълнили с борци
за народна свобода, дисиденти и поети на новата власт.
Дисидентите изпървом се заели да поспорят кой
е по-по-най-дисидент, списък размотавали, надпреваряли се да припомнят на
целокупния Български народ кой повече страдал, кой по-яко мразел ламята и
зулумите й. От най-високото място се чувало как и слуги на бившето Политбюро на
Це-Ка на Бе-Ка-Пето се радват, крещят и те: "Ха тъй! Ан такачка, дай, море
моя майно льо, българска майко юнашка! Огън да го гори душманина и неговите
ситни-дребни душманчета!" След едно късо време изяснило се и у нас, че
Демокрацията дошла на тепсия поднесена и всеки, значи, може да си плямпа
врели-некипели и какво му текне на ум, може да кълне, да псува на воля и самия
Президент на Републиката, да се прави на велик, да посяга да удря, взрив да
залага под портата или под колата на омразния конкурент, да се разхожда
преспокойно по софийските улици и тъмни сокаци с патлак закичен, с манлихера, с
гранатомет или оръдие; ако ще, на жмичка да играе с полицията, а господа
министрите и самият Главен прокурор на Републиката да си пият кайвето и по едно
малко коняче "Балантайн" в тясна компания с топ-мафиотите, като Иво
Карамански или Цар Киро от Катуница, да речем. Въобще, настанало едно ми ти
всенародно веселие, ум да ти зайде. Боже, че кога ли пък ние, българите,
по-интересно сме живели!
Най-малкият син обаче, както всички ситни по
ръст, решил да си изпълни мисията докрай – да издири къде е леговището на
халата, след което съвсем естествено да се приключи цялата работа. Едва
уговорил двамата по-стари братя. Гледали го те с внезапно задебелели зъркели:
"Глей сеа кво, Малчо! Наясно ли си па ти, батьовото с международната
политика? Ний мое и да сме от една майка раждани, обаче сме от различни партии
– единият от нас е от Движението за права и свободи, другият – от Бе-Се-Пе. Ти
партия нямаш бе, будала! Хаос ли искаш? Как тъй ши заебем партийната линия,
партийната дисциплина и нашия любим вожд и ши вземем да я ударим на кестерме
през просото, беее? Едеот! Ти чуваш ли се какви ги плещиш?"
Девет дни и нощи ги увещавал най-малкият,
най-сетне ги кандърдисал да поемат задружно по кървавата диря. Вървели, що
вървели тримата, и ето че съглеждат насред полето рушнат стар кладенец от време
оно, от Римската епоха. Явно, халата, както вероятно вече се досещате, се била
бухнала в кладенеца; дотам водела кръвта. То и кладенецът не бил нормален
кладенец, ами от него се слизало до По-по-долната земя. Ха сега, гледай майтап!
Първородният син не бил баш навит, ама пък нали трябвало политически дивиденти
в обществото да сбира, та се вързал през кръста с една сиджимка, дал им той
наставления като как да бъде спуснат и като каква сигнализация ще се приложи,
па се хопнал в дупката.
Харно, обаче го дострашало, като
останал насаме със себе си, със съвестта, демек, та дал тутакси знак да го
изтеглят обратно. Завтекъл се милият да ги прегръща с ей толкави зъркели и
широко разперени обятия, емен-емен да ги гушне. "Братлета! – рекъл. – Няма
си смисъл да се хабим. Животът е пред нас, братя; животът е красив, а халата
сто на сто трябва вече да е опънала търнаците, да е гиберясала. Ай да се махаме
от туй кофти място, да ходим да строим животя нов! Капетализъм ше строим, нема
лабаво! Капетализъмът не ще молитва, иска мотика".
Средният брат, и той подир малко запял
същата песен: "Ами че тя халата ще да е ритнала вече бакърчето. Вечна й
памят! Да я забравим, братя. Тури му пепел на старото, нова страница да
отгърнем в славната наша родна летопис и да не претакаме стари джибри. Амче тъй
де, тази оклепана с кръв страница от Историята вече е затисната от по-нови
световни събития. Отгърнали сме нова страничка! Я глей кво бъдеще ни чака
занапред. Капетализъмът, братя, иска мотика, хем мотика осми номер и с по-дебел
сап!"
Изтърсакът гледа ококорен, слуша какви ги
усукват, клати глава: "Я, братя мили, нека и язека да се пробвам!"
"Ма кво ше пробваш бе, Малчооо? Таз страничка вече не щем да я
препрочитаме ний. Ай стига си се халосвал по ланския сняг!" Тъй един през
друг мрънкали братята, па най-накрая си
го изпсували цветисто и сочно, както само българин го може: "Ай, да ти
ебем мамата, ахмак с ахмак! Оди си троши кокалите, кат си толкоз прозд,
мамицата ти щурава да ебем!"
Пуснали го те в дупката и наистина слязъл на
По-по-долната земя. Даже дворецът на халата първом му се набил в очи с високите
си триметрови зидове, бая ячки телохранители с автомат калашников и фотокамери
по ъглите. Пофлиртувал мимоходом с трите й щерки, особено с най-малечката,
най-писаната. Ама що да меси женуря в отговорните мъжки дела! И Малчо
командировал трите хубавици при братята си на Горния свят, да имат онези
храбреци какво да делят, за какво да се джанкат.
Досещате се навярно, че щом като видели как
Писаната мома размята поли, върти дупе и тръска цици, хлътнали до уши в
романтични блянове, обзел ги един мера-а-ак, не ти е, майко, работа! Към
по-големшките трътлести двенки се отнасяли учтиво, бетер английски лордове, то
сякаш онези двенки са не моми, ами две възглавници, с перушина и пух натъпкани.
Което пък изпълнило двете цоцолани не с най-харни чувства… Но това, мили
деца, е сюжет от друга – реалистична приказка, докато тази тук приказка е
вълшебна, нали!
Между другото, Изтърсакът се срещнал с Халата,
и като последица от тази тяхна среща "тет а тет" (както казват
французите), халата предала – според легендата – Богу дух, въпреки че на
щъркели и легенди дип не бива да се лови вяра. Какво обаче става по-нататък!
Улисани да угаждат на Хубавелката, двамата братя търчали назад-напред с
изплезен език – берат й китки, вафли й носят, шам-сакъз, дъвка, че и швепс й
предлагат, бъркат й кафенцето, причакват я по ъглите, колкото да й рекат "Дзак,
моме!" – накратко, изпаднали в онова еуфорично състояние, което превръща
обръгналия инак мъжкар в кашмер за орталъка. Но и това, мили деца, е пак сюжет
от друга, този път романтична! – приказка. А тази приказка, да не забравяме, е
въл-шеб-на.
Батювците зарязали малкия брат и той, вече хептен
и хасъл забравен от цялото общество, по всемирния Закон на гравитацията взел, та пропаднал още по-надолу. И понеже, пропадайки, не успял да се тръшне върху Белия
Овен, насадил се върху Черния Овен; и Черният Овен го смъква на Още
по-по-долната земя, където вече е такава мизерия и суша, че простосмъртна там някаква си бабка си месела тестото с плюнки, моля ви се. Ай че хигиена! Това на
нищо не прилича! И тази добра душа Изтърсакът, като научава от бабата, че и
съвсем на дъното на света, съществуват мракобеси, вече не просто една най-обикновена хала, ами съвсем Триглаво мрачно чудовище, което се храни с прясно
моминско месо, завтекъл се, значи, да помага на местния цар, по-точно
казано – на царската му щерка, на която тъкмо й предстояло да бъде изядена. От
кого, моля ви се, да бъде изядена? Че от Триглавото чудовище изядена,
естествено. И тогава то пък щяло да им пусне и топлина, и ток, и вода за пиене,
пране и поливане. Било досущ като монополните наши чудовища Лукойл, Газпром,
Разни застрахователни и здравноосигурителни компании и дружества, Пенсионните грабителски фондове, Топлофикация, НАП, КАТ, Сметосъбиране, Общински данъци и такси, че изобщо си се раждал, Водопровод и канализация, башка останалите по-невзрачни кожодери, като платените канали по телевизията.
ЛИРИЧЕСКО ОТСТЪПЛЕНИЕ
Честно казано, падам си по тези чудни вълшебни
приказки за бързината, с която добрият герой извършва подвизи. Виж, светът на
възрастния българин е далеч по-скучен и мрачен, точно защото в този възрастен свят, да го
назовем – в това наше Подразделение Адово на Международния валутен борд, място за подвизи няма, всичко е разчетено до цент, изчислено до инч. И
ако простосмъртен българин си въобрази, че може да извърши някакъв подвиг, него го бият
по лице с ритници да му докажат, че хич, ама па хич не е прав. Ех, лошо, ех,
лошо светът е устроен! А по-иначе може...** Що ли сега не съм дете!
Та нашият юнак тутакси се справил и с това
Триглаво чудовище. Извадил онази своя чекийка от джобчето и клъц-клъц-клъц,
куртулисал и този подземен народ от неговия душманин. За награда местният цар
му обещал каквото си пожелае да му го изпълни, и момъкът рекъл: "Помогни
да се върна в бащино ми мило огнище, в мамини ми двори, че ми й домиляло, не ща
вече да питам Облачето бяло". Нали! В края на краищата, и най-славният
храбрец изпитва тъга, носталгия по роден дом и отечество. Нищо, че в родния дом
и отечество никой юнака го не бръсне за човек; гледат го като черната овца
в рода и семейството. А и братята му да не би боб да хвърлят за него, я!
Мили деца! Това е приказка за приспиване в
ледените зимни нощи, когато токът е скъп, а парното самички сме си го спрели.
Нищо, че я разказвам по-особено! – тази приказка си има бая яка философска основа,
която може да се изрази с една само думица: опти-ми-зъм. Див оптимизъм е да
вярваш, че Доброто винаги най-накрая побеждава идиотите. Оптимизъм е да
живееш с крепката надежда, че най-чаровното момиче от махалата ще се омъжи за
най-достойния момък, а не за някой морален урод с пари в швейцарска банка.
Оптимизъм е да крачиш през лайната без чувство на страх и ужас от живота, да не
се потиш, да не ти трепери гласът, когато лице в лице застанеш срещу лицемера.
Оптимизъм е да обичаш гада, който зад гърба ти гроба ти копае.
КРАЙ НА ЛИРИЧЕСКОТО
ОТСТЪПЛЕНИЕ
По-нататък в приказката Момъкът отива да
отдъхне на сянка под клонесто дърво. Представете си, горе имало гнездо с орлови
яйца. И докато умореният от подвизи юнак кротко примлясквал насън, ето че Злото
пак се появява, сега пък в образа на Триглав Змей. Докато Змеят с трите глави
се вие и пълзи нагоре, орлетата тъкмо се излюпили и запищели. Ами че те веднага
усетили, че проклетникът иде да ги изяде! Писъците събуждат юнака, юнакът
тутакси се ориентира, вади пак онази чекийка и хряс-хряс-хряс, оппа-а-а! – и
това зло вече го няма. Да, ама сега вече се появяват орлите-родители. И виж ти
каква неблагодарност! Ще го накълват до смърт, с клюн ще го разкъсат те него,
Спасителя на рожбите им!... Животът му на косъм висял.
Притеснихте ли се?... Спо-о-окойно! Лошото
няма да се случи. Доброто, сторено от момъка, върви подире му и го пази. Значи,
разписукали се орлетата: "Мамо! Тате! Какво правите?! Този юнак ни спаси
живота". Да-а, такива ми ти работи стават и в реалния живот – воюващите от
предната фронтова линия да се втурнат един към друг, да се запрегръщат, да
плачат с горещи сълзи от радост и умиление. И това са красиви мигове, мили деца.
Мигове като Хималайските върхове окъпани от Божествена светлина.
По-често обаче се случва непоправимото:
по-бързият стрелец усмъртява верния си приятел, или убива със снайпер любимата
на приятеля си, когато тя притичва за вода към отсрещния край на улицата. Но и
това е сюжет от друга приказка, приказка, случила се в Сараево***. Нали! А
приказката ни от Пловдив е вълшебна. И както е присъщо за вълшебните приказки,
тя си има щастлив край, "хепи енд" (както му казват пък англичаните).
Орлите изнасят Изтърсака на неговата си земя, казват му: "Чао, скъпи
приятельо! Да знаехме, че си тъй крехък и вкусен, одма да сме те изпапали",
и отлитат от приказката. А по-големите братя, като не успяват да направят за
Писаната мома дрехи самоткани, отстъпват на нашият човек да се пробва. Той пък,
между другото, има пръстенче точно за тази деликатна работа. Откъде го има ли?
Хитрушата му го даде в предишния епизод, като го усети, че е истински мъж.
И
какво повече да ви разправям? Тя работата оттук-насетне е ясна. Момчето едва
погледнало пръстена, и дрехите самоткани самички се направили. Което
автоматически води до сватба, накъсо, води право към пловдивския Дом на
младоженците срещу старата еврейска баня Орта Мезар. Както се казва във
вълшебните приказки, и аз бях на сватбата, и аз ядох, пих и се веселих. По
брадата ми потече, в устата ми не влезе, но пак ми бе сладичко сватбеното
мускатово вино от избата на село Първенец. А като си лягах вечерта, не си и
помислих, че ми е мразовито самотно в сърцето и противно в неотоплената стая,
ами бодро си рекох тихичко на глас в тъмното: "Ей, какъв щастливец си ти,
Гьорги, че имаш около теб такива хубави хора за приятели!"
.jpg)
.jpg)
.jpg)