сряда, 24 октомври 2018 г.

Фалшивите пророци – СТЕФАН ПРОДЕВ (4.)

Фалшивите пророци
СТЕФАН ПРОДЕВ (4.)

        Продължение от 01.01.2000.

    За да мине за начетен, хората около Тодор Живков събраха в двайсет и пет или двайсет и шест луксозни тома конгресните му речи, указания и съображения, та до бележчици от типа: "Притопли ми млякото! или Де си ми завряла каскета!" От друга страна, на високопоставения партиец не му се и налага да компилира (да заимства наготово), по простата причина че публичните изяви на висшата номенклатура тук се свеждат до прочит, по-често – до сричане на текстове, съчинявани от напористи зрели поети. 

   Знам двама от местните пловдивски лирици, които в редакцията на младежкия вестник "Комсомолска искра" по поръчка отгоре съчиняваха тайно вдъхновяващи слова за областната партийна управа, докато речи на висши партайгеносета пишеха не някакви случайни хора, а известни и високо ценени в някогашната литературна периодика поети. Обществена тайна, например, сред софийската бохема беше, че огнените речи на Бай Тошо по партийни форуми, митинги и прочие трудове, прилежно събрани в многотомното му "творчество", са нашумели в годините на соца поети, един от които е тогавашният шеф на Писателския съюз Любомир Левчев.

   Ала търсенето на антипод, съпроводено с апломб и патос, не започва, разбира се, от любимия есеист на Партията; маниакалната амбиция я има още в работническите издания от двайсетте и трийсетте години на XX век у нас; и човек, който не е наясно с яките възможности на литературното и публицистичното внушение, едва ли би се досетил как просташкият кикот и тоталното бастисване въздействат върху мнозинството българи – почти като махленски крясък "Бий гадината!" Есетата на Стефан Продев плътно се вписват в стилистиката на партийната сатира: див сарказъм, пасквили, вж. например, сб. "Червен смех", изд. от 1956 г.: фейлетони, злободневки, карикатури, римушки, задевки в печата ни от периода 1919-1923 г.

   Публицистиката на Георги Кирков (1867-1919), Крум Кюлявков (1893-1955), Христо Ясенов (1889-1925), Христо Смирненски (1998-1923), Димитър Полянов (1876-1953) и пр. чрез романтически плашила – гротескни образи, определяни като буржоазни, еснафски и вражески на Партията. Тогава се начева запевът срещу стопанина, основно срещу правото на човека да не се съгласява с формулирани отгоре постановки върху живота от гледна точка на някаква централа за информация.

   Гневната си поза този род публицистика от зараждането си, та до днес, определя като позиция в защита на експлоатираните, но този "адвокат на истини от последна инстанция" е твърде въодушевен от себе си, за да го приеме човек за съвестен
*. Пасаж от есето "След премиерата" (цит.съч., с. 118-127), свидетелства за този стил нахакано перчене и лумкане по гърди:

"Аз знам, че вий не обичате крайностите, острите изблици, липсата на деликатност, и затова съм убеден, че реакцията ви ще бъде или обидено мълчание, или бурна тирада срещу мен и моя начин на мислене"...

     Ето показателни за Стефан-Продевия публицистичен стил фрази:

"аз не обичам",
"за вас и средата ви",
"пресилвам черното",
"много злъч и грозота",
"станал скандал, имало обиди",
"инцидентът не свършва с гледането през ключалката",
"тази предпремиерна истерия",
"излишно е да ви доказвам, че изкуството...",
"злобни схватки",
"тяхната експлозия носи горчивини и омраза",
"минава през театъра като бедствие",
"писъци и драскане с нокти",
"гонене от сцената",
"подгонени от пръчката на омразата"...

    Как живее човек, разсъждаващ по този начин срещу когото и да било! Като пише рецензии за театъра, Продев представя по-скоро технология на номенклатурните романтични идеалисти за "грандиозните, епохалните" и прочие бойки партийни кампании, акции, почини, мероприятия; представя как става организирането на клакьори (някогашните тролове и хакери) по градове и паланки, т.нар. "честни и будни, съвест, зорки очи", а всъщност, просто активисти, агитпропчици на Партията.

   Днешното поколение млади българи едва ли може да си представи как при реалния соц. всяка празнична манифестация се репетираше седмици, понякога месеци, докато се постигне онзи така желан от партийния княз и от управленския елит "непринуден" всенароден ентусиазъм.

   За една от фразите, вопъл на несретата:
"Вие можете да ме обявите за грубиян, но не и за лъжец" – ми се ще да попитам: Това ли е представата за съобщаващия истини, за безукорно честния херолд на боговете?


София, улица Пиротска между двете Световни войни

   Въпреки несъгласията, оставам с уважение към публициста заради текстове, като есето "Разказът на палача" и друго едно есе – "Кината на бедните" (цит.съч., с. 128-149). Във второто откривам как авторът сам се раздвоява, как си противоречи приобщеният към партийните постулати, но и привързан към бедняшката работническа среда на крайните градски квартали с нейната сурова нравственост. Споменава за "мърморенето на еснафа", а разбирам, в това мърморене е неприязънта у българина към модните лиготии и към лумпените на града. И като пише "изпитвам една момчешка симпатия към цялото това море от искряща безвкусица" (бел.м., tisss: за изобилието от ерзаци във филмовото изкуство между двете Световни войни), разбирам, че говори от душа и сърце. Когато разказва епизода за кварталния стражар и хлапетата-пакостници, виждам сякаш онази наивна, идилична, бедна, ала и набожна България с кандилцата и евтините икони, която соцът с идиотски кикот разтури, разпердушини, прати по дяволите с безбожието си, с пищната грандомания на политкомисаря и премълчаните предателства към нацията и към етническия българин.

   Вероятно е истина изреченото за продукцията на Мосфилм от онези години; Мосфилм... обаче в друг контекст, при други национални и чисто психологически обстоятелства, вече в осемдесетте и деветдесетте години на века, ни караше да се надсмиваме: Готин ли е филмът, или съветски! 

   Забелязал ли е, обаче, промяната есеистът? 

   Ето я драмата му: хлапакът, непредубеденият някогашен бедняк води печален диалог с железобетонния урод на уж обновяващата се идеология в редиците на Партията от 1980-1990 г. Печалното при това раздвоение е преддверие към лично покаяние, което тези хора, представящи се днес за демократи в преименуваната БСП, дължат първом на собствения си корен и собствената си съвест, ако не са я удушили вече.

    Следва

    БЕЛЕЖКА: 

   В разговор с бивш колега, който се брои за философ-психолог, между другото, ей така, случайно сякаш, чувам:"Как си обясняваш, че човек от моя ранг е почитател на Иван Костов?" И усетил се явно какво е изръсил, притеснен се усмихва: "Майтап бе! Казах го ей тъй, на шега"

   За каквато и кауза да настоява, мине ли към този тон "Знаеш ли ме кой съм аз!" – не виждам как пъстрокрила птица, би удържала успех другаде освен пред хора с робска психика. За костовиста назлобяването е гориво. Един и два ли пъти господин старши асистентът от АОНСУ (Академията за обществени науки и социално управление) Иван Костов говори извисоко към "този народ". От "алчните бабички на припек" – случайно изтървана сякаш реплика към пенсионерите с мизерните им пенсии, до обвинението, че народът е недорасъл да го оцени. В нормално демократично общество след подобна грандоманска изява въпросния политик и оратор го изнасят от сцената и го отсвирват със заупокойни песнопения. Тази грандомания не е нова за нас, българите. Преди Костов по същия начин с нас общуваха гастролиращи прима-балерини, като Жорж Ганчев, Жан Виденов, няколко дузини дембели в политиката, минали вече в забвение.

   Грандоманията е свидна заемка от инструментариума на болшевизма, фашизма и нацизма в политическия театър. Всеки случай, обновените в БСП са по-прозорливи от агитаторите за немощния насред политическите водовъртежи безличен Неделчо Беронов. Кресливото, нагло поведение в обществената говорилня опровергава основата на демокрацията: правото на всеки да отстоява свое мнение. Хвалят се, хем така противно се фукат, колкото противно се зъбят на всички, които не са с тях!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019


Plovdiv, edited by 20 oct. 2018
Илюстрации:

    - 1980 г., Любомир Левчев (1935) и Людмила Живкова (1942-1981) (горе);
    - Росен Плевнелиев (1964) – политик на годината за 2011 и 2012 г. (долу).
__

* В България и сега, с редки изключения, политиците и обкръжението им от агитатори с обикновения българин говорят като с хлапе от детската ясла. Говорят по медиите така, сякаш не разбират, че суверен не е партията, а Народът, чийто слуги са. Бел.м., tisss.

Ars Poetica – НИЩО ПОДОБНО

НИЩО ПОДОБНО

Докато тя казва "Не трябва, не трябва",
в свойте прегръдки той просто я грабва,
той я хвърля объркана право в леглото
и после се хвърля самичък – защото 
дето се казва, хормонът го чука,
или казано просто, хич не му пука
какво ще си кажат другите гости...

А другите гости не са никак прости;
всъщност разбират, тя казва: не бива, 
отчаяно влюбена и толкоз щастлива,
че вече ще бъде направо кощунство
да спрат това негово буйно безумство,
и те се измъкват на пръсти с усмивка
в съседната стая на тиха разпивка, 
преди да поемат по свойте пътеки,
и всеки – със своите грижи нелеки.

И няма да видят под небесния свод 
нищо подобно в своя скучен живот. 

 Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 24 oct. 1992 – edited by 24 oct. 2018

Story – ТОПЛО, ТОПЛИЧКО

ТОПЛО, ТОПЛИЧКО

   Цяла нощ валя и слушах как леден вятър свири в оголелите клони на дърветата зад прозореца. Болеше ме корем, та не успявах да се потопя дълбоко в съня, все изплувах-изплувах и тъй, чрез болката се усещах по-плътно свързан с всички онези нощни шумове, които ни правят част от природата и част от всички хора по света за късичък отрязък от време. Мислех си снощи за теб, татко, за влажната плодна пръст, за зелената тревица, която издържа на зимата и сега пие ли пие влага с коренчетата.

  И си спомних как от втория месец нататък, мили татко, купчината пръст върху гроба ти взе да се сляга, как дупчица по едно време се отвори, като да бе изровена от къртица точно, където би трябвало във влажната пръст да е лицето ти, и наивно си помислих тогава, че може би и заровените, и изоставените от нас в земята мъртви продължават кротко да дишат.

   Прости ми, ако можеш, татко. За всички разочарования от мен прости, ако можеш. Татко! Нали мъртвите всичко прощават?

   Не се разбирахме с теб, ама никак! Ти беше толкова рязко определен в пространството, толкова осезаеми твоите проекти, движения, чувства, малкото думи, когато си пожелавал да си говорим. Прости, мили, и че ни веднъж не те послушах; впрочем, слушах те внимателно, съгласявах се, кимах с глава, а с ръце извършвах изразителни жестове дори… понякога, но винаги правех само онова, което съм си наумил. Ами че двамата с теб, мили, просто не можехме да тъчем едно и също платно, изглежда не сме били създадени за баща и син.

  И напоследък взех да разбирам: на теб би ти подхождал който и да е от братовчедите, само не и аз! Не и аз. А така самотно ми е нощем, когато си мисля за теб! И тези жени наоколо… все намират повод да са недоволни; ако не мърморят, ако не обвиняват, не осъждат грешен някого или нещо, мърляво направено, циврят и заливат света със сълзи. Не разбирам защо трябва да са тъй различни от нас.

  Помниш ли как ми даде да покарам новичкото онова пъркалце, онази красавица "Явета"? Беше яркочервена, тъкмо я беше купил и ми я даде да се поизфукам из махалата, по улица Люлебургаз... Бях вече в шести клас. Защо побърза още на другия ден да продадеш моторчето? Многобройните ти мотори след това никога повече не ми позволи да покарам. Само рече: "Като гледам как яздиш, ще се пребиеш някъде. Докато съм жив, ти мотор повече няма да пипнеш".

   А твоят брат, първият от петимата харманлийски братя, чичо Митко, който има две дъщери, веднъж, като си бъбрехте и влязох при вас, рече: "Ей това е синът, Киньо! Където и да отиде, все нещо ще домъкне у дома. И да знаеш, братче – мъжкото внася, женското изнася". Бях в трети клас, ходили бяхме ние, децата от училище "Сашо Димитров" до целулозния завод край Гара Септември, ако там още има такъв завод и такава гара, и за теб бях донесъл крива медна тръбичка. Изрових я от боклука в двора на завода. И ти я дадох. А ти хич не й обърна внимание, запрати я в една от кутиите ти с джунджурии и продължихте да бъбрите за вашите мъжки работи, чичо Митко бъбреше и бъбреше, а ти го слушаше и слушаше.

   В шести клас когато бях, жестоко ме пердаши заради едни лагери от шведска стомана, биелни лагери SKF, от най-добрата стомана на света… Приготвил си ги за голямата петстотин-кубикова машина, NSU-то; открих ги в твоя шкаф, увити в светлокафява омаслена хартия и си направих количка като другите момци от махалата. Не открих по-големи, ала тези шведски лагери бързо се разхлопаха и на следния ден, когато се върна с велосипеда от работа и дойдох да ти се похваля, страшно ми се ядоса. Със салкъмова тояга ме би; имаше по нея големи криви шипове, но не плаках. Нали, татко! Само виех като животно.

  Мили мой, знаеш ли колко щастлив бях, когато се фуках с теб! Помниш ли състезанията по Пещерско шосе, до Царския остров и обратно, покрай стълбичките на Бунарджика горе, чак до огромните ботуши на каменния Альоша и обратно към Братската могила. Валеше пороен дъжд с мехури по локвите и на кросаджиите лицата им бяха като на банда коминочистачи изкаляни, защото залягаха над резервоара, като се дупеха. Ти единствен, татко, яздеше като на парад и отдалече лицето ти грееше бяло и чисто.
 
  Бягаше с номер 45 и цюндапът ти добре грабеше, обаче насред Острова, в някогашния ручей, дето е сега пловдивския зоокът на кмета Иван Тотев, насред някогашното оризище, на човека пред теб – значи, на съперника ти Байката, веригата му паднала, и не си подминал, спрял си да помогнеш; и завърши тогава пети, а Байката – първи; че си преценил: полага му се на Байката пред теб да е. Помня, донесе в избата новичка найлонова риза за награда, но тогава ли беше или от друго състезание? 

   А! Помниш ли, мили мой татко?

  А когато бях четиригодишен и живеехме под наем на втория етаж зад старата фурна на улица Перущица, на улица Захари Стоянов № 17, смени строшеното колелце на дървения ми джип – онзи, червения дървен джип, дето Дядо Коледа ми го донесе. Вдигна мушамата от ъгъла на масата и с голямата раш-пила заобли едно буково трупче…

  И веднъж, когато пак цяла седмица валеше, когато пак бе дъждовно и мрачно, ние с майка дойдохме при теб, край село Марково; военните пак те бяха взели запас и цял месец те нямаше. И като се изкачвахме и вече се чудех дали ще те познаем сред стотиците еднакво облечени и остригани запасняци, зад телените мрежи сред стръмната поляна, майка ми стисна ръката и каза: "Това е той! По походката го познах. Само той върви тъй, само неговото лице е толкова бяло".

  След година се роди сестричката ми, която силно прилича на теб. А пък аз не ти приличам, мили татко! Когато сте ме зачевали двамата с майка, спомените от фронта ти били пресни и нощем вероятно си имал кошмари. Няма начин да не е тъй; как иначе да си обясня картини от войната, които ме нападаха нощем, мен, петгодишния ти син? Нали не съм бил на война! Два или три пъти само съм стрелял с кавалерийска винтовка и бях най-калпавият, най-тъпият левак сред момчетата. А ти си бил точен стрелец.

  И си мислех снощи, докато все не успявах и не успявах да заспя, и си мислех снощи за големите мъртви мъже, как лежат в пръстта тези големи мъртви мъже, как нежна тревица спуска коренчета и пие дъждовна влага и сълзи от лицата им. И коренчетата
се спускат все по-надолу, по-дълбоко и по-дълбоко, и по-дълбоко в пръстта на нашето пловдивско общинско гробище, където на мъртвите им е топло-топличко.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 6 sep. 1983 – edited by 24 oct. 2018

Илюстрации: 

- 1948 г., Пловдив, фрагмент от студийна снимка с баща ми (горе);
- 1972 г. м. Юндола, баща ми с любимия му NSU 500 куб.см (долу).

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...