петък, 2 август 2024 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1618.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1618.)

 

  Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан, Николай Заяков (1940-2012)– поет и колега в младежкия ни пловдивски вестник "Комсомолска искра", със самочувствие на любимец за хилядите почитатели на стиховете му, угрижен веднъж ми рече: "Не ти ли прави впечатление, че никой не те обича?" Не можеш да принудиш насила да те обичат, от ранно детство знаех добре, и реших да не му отговарям; днес, мисля си, изпълнил 77-а си година, е по-достойният отговор, когато някой опитва да те унижи. – Аноним (1947) 


 Дето и да отида, следва ме голямо зло куче, което всъщност е моето Его! – Фридрих Ницше (1844-1900) 


ПИСМА ОТ ДАНКО И ЗА ДАНКО*

І. Привет от студената земя на Добруджа

  Благодаря за изпратените бр. 5 и 6 на вестник "Комсомолска искра". Радвам се, че си спомняш и за мен. И се радвам, че в работата си като журналист третираш нерешени проблеми на действителността, приемаш отговорност пред утрешните дейци на родната лирика (рубриката "АБВ").

  Поддържам твоето становище, че едно от условията при провеждане на изпити във вузовете трябва да е творческа интерпретация на изучавания материал. Харесва ми "на изпит човек се чувства като на зъболекарски стол".

  Прав си, когато твърдиш, че нищо не е в състояние да попречи на истинския талант да се изяви. Според мен, нужно е да си по-внимателен към момичетата и момчетата от АБВ. Тяхната психика още не е укрепнала да може да приеме безпощадната ти оценка. Не знам дали в Пловдив има литкръжоци, в тях човек може да се научи поне на елементарна техника.

 При мен нещата се развиват нормално. На село е почти пасторална картина: старци, уморени хора, махленски истории, вечер в кръчмата витае духът на малката човешка радост. А иначе проблеми има, но такива, които не ме засягат: животни, тютюн, лично ползване и пр. Често пътувам до Варна, Толбухин, Балчик, по-голяма част от времето си прекарвам там. Добре е, че все още се срещат добри момичета да ме приютяват.

  Изпращам ти две стихотворения – "Риза за Христос" и "Морски кончета". Първото, ако сметнеш за нужно, можеш да предложиш на редколегията на "Комсомолска искра", второто предай на твоите буболечета**.
Дъщерите и жена ми Ася (1952-2017) по онова време. 

  Ще чакам да ми пишеш и изпратиш някои от интересните броеве на вестника. Поздрави на Ася
***! Бъди здрав и талантлив! Село Гурково, 11 март 1981 година 
 Йордан Кръчмаров

РИЗА ЗА ХРИСТОС 

След полунощ,
в часовете, когато кукумявките тръгват на лов
и над могилите призрачно свети тревата,
от черния вир на небето слиза Христос
и моли за риза да стопли плътта си.

Гласът му е тих, уморен и печален
като глас на самотен пияница,
който плаче над празната чаша.
Земята е кръчма. Кръчма на мръсно пристанище
и кръстът е фар, онемял и отдавна загаснал.

Протяга към мене десница Христос
и през страшната рана от гвоздея виждам звездите.
С приковани крила върху лунния рог
сухи облаци бавно се скапват и падат надолу на дрипи.

Господи. Господи...
Остарял е светът. Равнодушно и хладно
без еретически мисли, той отваря врата след врата
и по пътя си скубе горите.
Този свят пеперудите смила на прах
и търси красивото в гроб на случайно изровен езичник.
На твоите риби, някога нахранили земята,
хайверът е отдавна вкаменен.
Изгризали са плъховете чудесата без остатък
и все по-гладни
с тихи стъпки
стягат обръча около мен.

Аз нямам броня. Аз съм беззащитен.
По-беден съм от вятъра дори.
Не си отивай, господи! Не си отивай.
Вземи последната ми риза. Тя няма да те стопли,
но няма и да ми тежи.

Оглушал е моя вик,
както се появил, така полека чезне,
разтапя се сред бездната на нищото Христос
и сякаш никога не го е имало.

Като ранена птица пада на земята бялата ми риза.

Смирен и тъжен, плъховете чакам.
Знам, че страшно, страшно ще боли. И се страхувам
в последния си земен миг да не заплача.


  В оригинала се подписал Йордан ДИМОВ, заменил фамилното си име с името на баща си. Текстът е пратил с писмо от 11 март 1981 г. Предложих го още следващия ден на колегата в "Комсомолска искра" Големия Заек, както наричахме поета Николай Заяков. Николай Заяков (1940) отговаряше за отдел "Литература, изкуство, култура" в "Комсомолска искра", но явно го мързеше да списва двете страници, та повече от материалите в отдела ги пишеше силно амбициозната Велислава Дърева (1953). Големия заек ми отказа под претекст, че това е упадъчна лирика. Та тъй че нямаше как приятеля от добруджанското село Гурково да намери местенце в приятно сресаната местна провинциална периодика сред признатите местни поети от онова време.

  Спестих тази подробност в отговора си до Данко за съдбата на ключова творба. Години по-късно, като се завъртя прочутото Колело на Историята и нашите хора си написаха нови биографии, вече през 2007 г., пловдивско частно издателство на местна "поетесса" пусна от печат обемист сборник със стихове на поета от Врабево, Троянско под надслова****, заимстван – убеден съм, от отхвърленото някога упадъчно стихотворение "Кози след дъжд" на Данко*****... Както гласи френската поговорка: случват се такива работи и в най-добрите семейства, жалко! Мнозина подобни пишещи след Десети ноември се обявиха за дисиденти, силно ударени от БКП-е и заеха първите редички в бъканото от ченгета СДС-е. И г-н Заяков поведе своите симпатизанти и приятели от селата на т.нар. Родопска яка край Пловдив в редица акции за подкрепа на ренегата Иван Костов (1949), който до мозъка на костите си бе университетски чиновник на БКП, като кадър на Партията и съпруг на партийната секретарка на комбината Кремиковци край София, по инструкции от Държавния департамент на US и Брюксел пръв стартира тотална разруха на държавата ни. Тези, които някога съчиняваха бойките речи на партийните лъвове, люто се изпокараха кой е повече пострадал от Партията Ръководителка, която обслужваха. 
Николай Заяков (1940-2012)

ІІ. Уважаеми Бояджиев,******

  С Вас не се познаваме, но покойният ни общ приятел Данчо Кръчмаров често ми е говорил за Вас, подари ми и първата Ви книга стихове, която ми допадна.

  Аз се занимавам с лит. критика и по молба на майката на Данчо леля Керанка обработвам неговия лит. архив, работя върху един по-обширен замисъл – искам да издам в пълен вид неговото творчество, а и – ако успея: да напиша книга за Данчо. Затова моля да ми изпратите копия от неговите писма до Вас или да напишете свои спомени за него, нещо друго интересно и т.н. Ще се радвам, ако отговорите. Моят адрес е: Балчик, 9600, ул. "Н. Боев" № 2, ет. І – Константин Младенов, или на майка му: Гурково, Керанка Кръчмарова. Тъй като тя е решила да дари целия му архив на фонд "1300 години България", ще бъде добре, ако си направите копия за Вас на ксерокс, а изпратите в Гурково оригиналите. С поздрав, в очакване на лично запознанство и отговор: Ваш К. Младенов

  П.П.: Ще се интересуваме; и ако притежавате негови снимки, пратете ни копия. Балчик, 28.VІІІ.1988 г.
Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited оn 3 avg. 2024
____
* За човека и поета Йордан Кръчмаров по-нататък ще напиша по-обстойно. Доколкото ми е известно, преди години общината в Добрич бе учредила награда за поезия на негово име.
** Има предвид дъщерите ми Вера и Надя.
*** Бившата ми съпруга, добруджанското момиче Ася.
**** Вж. https://www.helikon.bg/books/43/-%D0%9F%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B8%D1%80%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%B7%D0%B2%D0%B5%D0%B7%D0%B4%D0%B8%D1%82%D0%B5.-%D0%A1%D1%82%D0%B8%D1%85%D0%BE%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F_130737.html 
    "Той е блестящ български поет, а присъствието му в Пловдив е значим духовен факт в модерната история на града. Роденият през 1940 г. в троянското село Врабево автор идва тук в средата на 60-те години (...) Като дългогодишен завеждащ литературния отдел във вестник "Комсомолска искра", Николай Заяков публикува и насърчава множеството млади автори. Ексцентричният дух на секретаря на Дружеството на пловдивските писатели и на последния главен редактор на някогашното многозаслужило списание "Тракия" е съхранен през годините..." Вж. http://liternet.bg/publish13/v_ianev/pogledi/n_zaiakov.htm
***** 
КОЗИ СЛЕД ДЪЖД

Над дивите пътеки, над хаоса скали,
където само ветровете се венчават,
звънтяха лудо позлатените звънци!
Сияеше подкова пъстроцветен пламък.

Посипани с безсмъртието на дъжда,
козите бясно тичаха към небесата.
Зовеше ги кошарата на вечността
с разтворената порта на дъгата.

Прелитаха над бездните красивите кози,
с потръпващи нозе, с рога свистящи!
В пиринч и бронз лъщяха върли канари
и тръните приличаха на цветове димящи.

Под тях козарят - беден селски бог,
напразно ги проклинаше да чакат.
Козите стигнаха върха с изящен скок
и легнаха покорно пред съдбата.

Във жълтите им, пълни с петънца очи
изчезваше магията на слънчевата гривна.
И бавно се превръщаха в брадясали слуги
на бога, който до върха не стигна.

Йордан КРЪЧМАРОВ

****** На писмото от Балчик не отговорих; тук е блед, безпомощен опит за извинение към подателя К. Младенов. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1642.)

      ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1642.)   Светът е  сцена и ние сме актьори на сцената: влизаме-излизаме и за своето време всеки играе ...