ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (222.)
Чисто човешките качества на Васил Левски са такива, че мъчно може да се открие равностоен заместник. Апостолът смята, че революционерът трябва да се посвети на революцията, да я възприеме за своя лична мисия, участ, смисъл на живота. По-късно ще се появи понятието "професионален революционер". Левски внушава, че революционерът трябва да е духовна личност, като посветил се на православието. В личния си бит бил скромен, благочестив, внимателен, благороден в отношенията с хората. И в същото време изисква строго спазване на революционната клетва, на дисциплината и тайната. С държанието си внушавал респект...
02.04.2000. АЗ, СВИДЕТЕЛСТВАЩИЯТ...
Вместо
послеслов...
ПЛЕТИВОТО
Дебелата жена плете чорапи
под цъфнало дърво.
От светлото небе спокойно капят
лъчи – като жито.
От ведрината с вик се втурват
деца по стихналия път.
По възвишенията пъплят
годините, потънали във пот.
Дебелата жена плете чорапи…
Чорапи – цял живот.
И все около нея скачат
неражданите й деца.
А радостно и неусетно,
накуцвайки, дотичва Вечерта.
Мъжът оставя стария велосипед
върху дървата, в двора наредени,
и казва:
– По дяволите твоите чорапи!
По дяволите твоите чорапи!
Това старо стихотворение, писано в годините, когато съм бил войник в казармата или непосредствено след това, всеки случай не по-късно от 1968 г., сега разбирам – ми напомня стиховете на Емили Дикинсън, която тази сутрин подхванах наново да чета, продължих по-нататък четенето им. Необяснима докрай магия има в подобно подреждане на думи, фрази, изречения. Усещам – как опнати от напрежение поради особения допълнителен смисъл, който някак си са придобили сякаш независимо от логиката на моето подсъзнателно аз, думите тук вибрират като кристални сфери на небесен ксилофон. Изобразеното (картината), внушеното (настроение), изреченото (присъда) и подтиснатото (горчивина, замайваща като любимото питие на Дявола и поетите (според Смирненски – абсент), е много по-пространно от простичкия сюжет.
За втори път през последните месеци се питам: Кой живее у мен? Кой у всекиго от нас със забулено лице живее? Разказът "Крайпътен ресторант", писан през 1966 г., и това стихотворение, писано най-вероятно през първите седмици от студентския ми период в София, и то в някоя от трите университетски читални или в квартирата на улица "Георги Гачев" № 20 в занемарения квартал Герена отвъд моста "Чавдар" срещу софийската жп-гара Подуене, откъде са получили тази неочаквана за човек с оскъден жизнен опит глъбина? Откъде този иносказателен, почти като в библейска притча тон? Далеч съм от мисълта, че разказвачът, художникът, композиторът или изобщо артистът са богоизбрани, белязани със звездичка на челото хора; в крайна сметка, всички ние сме простосмъртни. Но какъв е този канал за информация от по-висш разред, до който ей така, случайно и непреднамерено, се докосваме, редейки букви, ноти, черни или цветни мазки върху хартията или платното от лен? Как така петгодишният Волфганг Амадеус Моцарт (1756-1791) ще е създавал вече завършени музикални цялости? Откъде извира очарованието на несръчно драсканите с пастел или акварел детски рисунки? Защо бъбрежът на четиригодишния глупчо понякога е зареден с послания, които хлапенцето едва ли само разбира? Някога тригодишната ми дъщеря Вера, като я возех върху рамката на велосипеда си на път към детската млечна кухня срещу пловдивския клон на Югенерго, ми рече: "Татенце, светлината ми натиска очите". Така и ученичката Емили Дикинсън, вместо да си изпее урока по евклидова геометрия, направила блестящо описание на въображаемите фигури, та смаяла учителката. На зрелия Моцарт принадлежи готината реплика "Да се достигне небето е прекрасно и възвишено, но и на милата наша Земя животът е несравнимо прекрасен. Затова оставете ни да бъдем хора". Оставете ни да бъдем хора, толкова е човешко и наглед лесно изпълнимо това послание към всякакъв вид фанатици и идиоти, маниакално стремящи се да окупират съзнанието на цели нации. И поради что е тъпото им хищничество?! Ако ги питаш, едва ли ще ти дадат сносен отговор.
Отбелязвам и още нещо, не по-малко съществено в сферата на изкуствата: колко интензивно ни звучат белите петна, тишината между два хармонични такта, фугите, където уж нищо се не случва, а именно там се кълбят аромати, образи и нюанси на подсъзнателното, натоварени като керван мулета, пресичащи Синайската пустиня! Така естествено за зрението, заредено с логика, и така омагьосано същевременно, та неочаквано се виждаш надвесен над кладенец, на чието дъно блести вълшебна материя от звезден прах, чудовища, приказни замъци с прелестни млади принцеси, заключени в островърхи печални каменни кули. Истина, от малък отраснах в четене на книги, но то – познанието, убеждавам се напоследък, не зависи кой знае колко от четенето на разни текстове, сътворени от друг. Книгите на великите автори са както музиката или както картините, нарисувани от гениални художници: могат само да ти помогнат да отместиш тежката невежествена завеса от прозореца, който гледа към тревожния океан от информация. Логическият път, свойствен на науката, е твърде обиколен, твърде бавен и по него се крета с чело, остъклено от капки солена пот. В сферата на изкуството обаче по-висшият разред познание, чийто гръм усещаш как отеква в сърцето, блясва внезапно като светкавица, преобръща душата ти, кара те да се чувстваш в съвсем кратичък отрязък от време оголения нерв на вселенския разум. Тогава проумяваш колко безсмислен би бил животът без любовта и без тези шарении в изкуството.
Нямам никаква заслуга, че съм се родил, нито че съм получил честта точно тук да изкрещя за пръв път, измушвайки се из майчината утроба. Да се родиш талантлив в този ъгъл от Европейския материк не е трудно – пластовете от древни цивилизации просто се просмукват през босите ни пети; трудното е да продължиш талантливо да бъдеш това, което си, без да ти повлияе вездесъщият хаос, който тук, на Балканите, вилнее, преследва човечността, илюзиите ни троши като ненужна крехка стъклария. Така е: живеем бедствено и поколение подир поколение мечтаем децата, внуците ни да са по-щастливи върху нащърбения релеф на света, на живота. Казват, че третото хилядолетие от Христа почвало като преддверие към Ерата на Водолея, започвали сме да навлизаме в тучните пространства на съгласие, на човеколюбива природна хармония помежду си (хора и животни, риби и растения). Ала как да повярвам, като вечерта преди два дена по телевизията показаха как брадат едър мъж с ножа си кла като жертвено животно млад мъж някъде в Кавказките планини: просто заби ножа в гърлото, онзи – притиснат с коляно на земята, извряка като яре, плисна кръв, чухме хъркането на агонизиращия, видяхме отделената от тялото му глава? За разлика от повечето страхливци и приказливци, бесни заради този пропуск на телевизионната журналистка Милена Милотинова, мисля си: това, тъй или иначе, трябва да се знае, трябва непрекъснато да ни се напомня, да го имаме и непрекъснато предвид какви човеконенавистни стихии дремят под пластовете културен гланц на днешния човек.
Злото е многолико, успява да се крие зад най-красиви благообразни намерения и приказки, но хищната муцуна на фанатизма, гърчът на бетонната предубеденост в собствената правота все ще се озъби в някой сенчест мочурлив оазис на духовната мизерия.* На тази тема в основни линии бяха посветени и настоящите записки. Ако някой смята, че са хроника за една от страните на Източна Европа, лъже се – просто Българските ни сюжети, които авторът по-добре познава, му помагаха да обсъжда и онагледява неща, които засягат, изкушавам се да го кажа, всеки жител на планетата. Що се отнася до България, без да съм в подробности запознат с начина на живот и философията на онези, които определят темите ни за обсъждане в обществото, ще река: хората са угрижени не на шега, раждаемостта в България е най-ниска в света, смъртността сред децата ни е най-висока; ето защо предпочитат тук да четат нещо лъскаво и разтоварващо, някоя оптимистична история за всепобеждаващото добро ченге или романтична идилия с много сълзи и щастлив край сред старинни замъци и кристално чисти езера с лебеди. Не, няма място за отчаяние, ако написаното има смисъл! Рано или късно, когато и да е, каквито и рогошки тарикати измамници** да му се пречкат, то излиза наяве: може би не точно тук, не точно, когато ти искаш, но това все пак е сериозно основание да продължиш с увереност напред.
Край на тази част от "Дневника на един пловдивчанин"
ПЛЕТИВОТО
Дебелата жена плете чорапи
под цъфнало дърво.
От светлото небе спокойно капят
лъчи – като жито.
От ведрината с вик се втурват
деца по стихналия път.
По възвишенията пъплят
годините, потънали във пот.
Дебелата жена плете чорапи…
Чорапи – цял живот.
И все около нея скачат
неражданите й деца.
А радостно и неусетно,
накуцвайки, дотичва Вечерта.
Мъжът оставя стария велосипед
върху дървата, в двора наредени,
и казва:
– По дяволите твоите чорапи!
По дяволите твоите чорапи!
Това старо стихотворение, писано в годините, когато съм бил войник в казармата или непосредствено след това, всеки случай не по-късно от 1968 г., сега разбирам – ми напомня стиховете на Емили Дикинсън, която тази сутрин подхванах наново да чета, продължих по-нататък четенето им. Необяснима докрай магия има в подобно подреждане на думи, фрази, изречения. Усещам – как опнати от напрежение поради особения допълнителен смисъл, който някак си са придобили сякаш независимо от логиката на моето подсъзнателно аз, думите тук вибрират като кристални сфери на небесен ксилофон. Изобразеното (картината), внушеното (настроение), изреченото (присъда) и подтиснатото (горчивина, замайваща като любимото питие на Дявола и поетите (според Смирненски – абсент), е много по-пространно от простичкия сюжет.
За втори път през последните месеци се питам: Кой живее у мен? Кой у всекиго от нас със забулено лице живее? Разказът "Крайпътен ресторант", писан през 1966 г., и това стихотворение, писано най-вероятно през първите седмици от студентския ми период в София, и то в някоя от трите университетски читални или в квартирата на улица "Георги Гачев" № 20 в занемарения квартал Герена отвъд моста "Чавдар" срещу софийската жп-гара Подуене, откъде са получили тази неочаквана за човек с оскъден жизнен опит глъбина? Откъде този иносказателен, почти като в библейска притча тон? Далеч съм от мисълта, че разказвачът, художникът, композиторът или изобщо артистът са богоизбрани, белязани със звездичка на челото хора; в крайна сметка, всички ние сме простосмъртни. Но какъв е този канал за информация от по-висш разред, до който ей така, случайно и непреднамерено, се докосваме, редейки букви, ноти, черни или цветни мазки върху хартията или платното от лен? Как така петгодишният Волфганг Амадеус Моцарт (1756-1791) ще е създавал вече завършени музикални цялости? Откъде извира очарованието на несръчно драсканите с пастел или акварел детски рисунки? Защо бъбрежът на четиригодишния глупчо понякога е зареден с послания, които хлапенцето едва ли само разбира? Някога тригодишната ми дъщеря Вера, като я возех върху рамката на велосипеда си на път към детската млечна кухня срещу пловдивския клон на Югенерго, ми рече: "Татенце, светлината ми натиска очите". Така и ученичката Емили Дикинсън, вместо да си изпее урока по евклидова геометрия, направила блестящо описание на въображаемите фигури, та смаяла учителката. На зрелия Моцарт принадлежи готината реплика "Да се достигне небето е прекрасно и възвишено, но и на милата наша Земя животът е несравнимо прекрасен. Затова оставете ни да бъдем хора". Оставете ни да бъдем хора, толкова е човешко и наглед лесно изпълнимо това послание към всякакъв вид фанатици и идиоти, маниакално стремящи се да окупират съзнанието на цели нации. И поради что е тъпото им хищничество?! Ако ги питаш, едва ли ще ти дадат сносен отговор.
Отбелязвам и още нещо, не по-малко съществено в сферата на изкуствата: колко интензивно ни звучат белите петна, тишината между два хармонични такта, фугите, където уж нищо се не случва, а именно там се кълбят аромати, образи и нюанси на подсъзнателното, натоварени като керван мулета, пресичащи Синайската пустиня! Така естествено за зрението, заредено с логика, и така омагьосано същевременно, та неочаквано се виждаш надвесен над кладенец, на чието дъно блести вълшебна материя от звезден прах, чудовища, приказни замъци с прелестни млади принцеси, заключени в островърхи печални каменни кули. Истина, от малък отраснах в четене на книги, но то – познанието, убеждавам се напоследък, не зависи кой знае колко от четенето на разни текстове, сътворени от друг. Книгите на великите автори са както музиката или както картините, нарисувани от гениални художници: могат само да ти помогнат да отместиш тежката невежествена завеса от прозореца, който гледа към тревожния океан от информация. Логическият път, свойствен на науката, е твърде обиколен, твърде бавен и по него се крета с чело, остъклено от капки солена пот. В сферата на изкуството обаче по-висшият разред познание, чийто гръм усещаш как отеква в сърцето, блясва внезапно като светкавица, преобръща душата ти, кара те да се чувстваш в съвсем кратичък отрязък от време оголения нерв на вселенския разум. Тогава проумяваш колко безсмислен би бил животът без любовта и без тези шарении в изкуството.
Нямам никаква заслуга, че съм се родил, нито че съм получил честта точно тук да изкрещя за пръв път, измушвайки се из майчината утроба. Да се родиш талантлив в този ъгъл от Европейския материк не е трудно – пластовете от древни цивилизации просто се просмукват през босите ни пети; трудното е да продължиш талантливо да бъдеш това, което си, без да ти повлияе вездесъщият хаос, който тук, на Балканите, вилнее, преследва човечността, илюзиите ни троши като ненужна крехка стъклария. Така е: живеем бедствено и поколение подир поколение мечтаем децата, внуците ни да са по-щастливи върху нащърбения релеф на света, на живота. Казват, че третото хилядолетие от Христа почвало като преддверие към Ерата на Водолея, започвали сме да навлизаме в тучните пространства на съгласие, на човеколюбива природна хармония помежду си (хора и животни, риби и растения). Ала как да повярвам, като вечерта преди два дена по телевизията показаха как брадат едър мъж с ножа си кла като жертвено животно млад мъж някъде в Кавказките планини: просто заби ножа в гърлото, онзи – притиснат с коляно на земята, извряка като яре, плисна кръв, чухме хъркането на агонизиращия, видяхме отделената от тялото му глава? За разлика от повечето страхливци и приказливци, бесни заради този пропуск на телевизионната журналистка Милена Милотинова, мисля си: това, тъй или иначе, трябва да се знае, трябва непрекъснато да ни се напомня, да го имаме и непрекъснато предвид какви човеконенавистни стихии дремят под пластовете културен гланц на днешния човек.
Злото е многолико, успява да се крие зад най-красиви благообразни намерения и приказки, но хищната муцуна на фанатизма, гърчът на бетонната предубеденост в собствената правота все ще се озъби в някой сенчест мочурлив оазис на духовната мизерия.* На тази тема в основни линии бяха посветени и настоящите записки. Ако някой смята, че са хроника за една от страните на Източна Европа, лъже се – просто Българските ни сюжети, които авторът по-добре познава, му помагаха да обсъжда и онагледява неща, които засягат, изкушавам се да го кажа, всеки жител на планетата. Що се отнася до България, без да съм в подробности запознат с начина на живот и философията на онези, които определят темите ни за обсъждане в обществото, ще река: хората са угрижени не на шега, раждаемостта в България е най-ниска в света, смъртността сред децата ни е най-висока; ето защо предпочитат тук да четат нещо лъскаво и разтоварващо, някоя оптимистична история за всепобеждаващото добро ченге или романтична идилия с много сълзи и щастлив край сред старинни замъци и кристално чисти езера с лебеди. Не, няма място за отчаяние, ако написаното има смисъл! Рано или късно, когато и да е, каквито и рогошки тарикати измамници** да му се пречкат, то излиза наяве: може би не точно тук, не точно, когато ти искаш, но това все пак е сериозно основание да продължиш с увереност напред.
Край на тази част от "Дневника на един пловдивчанин"
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 20 avg. 2020
Илюстрации:
- Най-приятното за мен време за писане.
- В добружданското село Тригорци, 1977.
___* В дебатите около президентските избори Негово Величество Фанатикът заплашва, лепи смърдящите си етикети, озлобен, че българинът е склонен да обича Отечеството си повече от партийния вожд.
** Думата е за конкретна публична личност; кокошкарят-Герой на нашето време е тема по-нататък в тази Хроника на отлитащото време. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)