Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 23 декември 2019 г.

ШАМПИОН

ШАМПИОН
   
  Преди години, когато бях в прогимназията, имах приятелче, което обичаше да плюе уцелваше от пет метра монета на перваза за тебешира към черната дъска. През междучасията се обзалагахме по на монета от двайсет и пет стотинки, че ще улучи какъвто и да е дребен предмет, и тъй си я карахме сити, весели и доволни, понеже все някой изгубил облога си с мен притичваше да ни купи или козуначена кифла с орехов пълнеж, или баничка със спанак или с извара, докато останалите кибици от училището завистливо обсъждаха невероятния му талант. Бил съм му нещо като мениджър, както е сега хубавичката хамериканска дума, мамето им на на наглите хамериканци, дето от всичко правят пари.

  По онова следвоенно никакво време купешката ароматна хамериканска жвачка за прочистване и заздравяване на венците още не ни беше известна. Намирахме разни нещица за дъвчене, но днешната "Орбит без захар" или турската дъвка "Турбо" за нас, някогашните хлапаци от 1956-1960 година, би била разкош. Ами че ние пъхахме в уста какъв ли не боклук: восък от църковни свещички, парче асфалт (казвахме му дзифт), най-занемарените и мразещи себе си пък гвачеха хартия, а който е пробвал, знае, че сдъвканата вестникарска хартия е противна на вкус. По-добре е да дъвчеш шепичка слънчоглед, смлените люспи на който образуват приятно на вкус боцкащо кюспе: хем си дъвчеш, хем изсмукваш като пиявица сока с вкуса на олио, докато се образува плътна хапка колкото кокоше яйце.

  Все по онова мътно време седмичният вестник за хумор и сатира на ЦеКа на БКП "Стършел" печаташе картинките на партизанин карикатурист с изразителното име Теню Пиндарев-Чук, молот по русскаму язъйку, и същият този смешник партизанин Теню Пиндарев ни представяше газираната лимонада на янките кока-кола за твърд алкохол, а моряците на Шестия американски флот в Средиземно море – за отрепки и побойници без капка възпитание и социалистически морал. В репортаж от Италия известен наш много уважаван човек, писателят на любимата за всички прогресивни хора по света Държавна сигурност другарят Павел Вежинов, описа в доста обширен репортаж как, след като на своя кораб се накъркали до козирката с кока-кола, банда пехотинци от Шести американски флот потрошили витрините на местен италиански бар, вилняли в чудесния общински парк на Палермо, вирнали краката на порядъчни местни скромни девойки, отказали да им платят, и за венец на всичките си магарии, пред двореца на негово светейшество папата някой си Инокентий или Онуфрий, не помня кой номер по ред, до ранни зори деряли гърло с цинични империалистически песни, като освен папата, псували самия Исус и майка му, демек, Божията майка.

  Струва ми се, че май още оттогава, от онази славна епоха на идеологическата ни схватка със световния империализъм беше и първият рекорд в Книгата на Гинес за най-дългобойно плюене. Рекордьорът – хамерикански морски пехотинец, изхрачил дъвката си на сто и четири фута, наши си към трийсетина метра и кусур разстояние, както пресметнахме върху черната дъска на някогашния VI-а клас на пловдивското ни училище "Александър Димитров – Сашо", партизанин, убит по царско време току през две улички над училището в престрелка с полицията. Личното постижение на моя приятел бледнееше пред рекорда на онзи янки, но пък като се вземе предвид, че нашето момче бе едва в шести клас, и значи, независимо от пълния му с цвайки* бележник, а може би пък точно затова – животът тепърва се отваряше пред него, очертаваше му се примамлива кариера в новата свръх-модерна дисциплина на световното спортно майсторство.

  И нашият човек естествено се амбицира. Докато подир училище ние бродехме по прашните улици на онзи наш следвоенен Пловдив, въртяхме пумпали, играехме на джамини (стъклени топчета), на стотинки, целехме с жилка или с дълъг сарък (прът) брулехме недозрели афъзки и зелени кайсии по чуждите дворове, той не си губеше времето, а усилено тренираше в задния двор на спретнатата им бедняшка къщурка, обстрелваше с плюнки дзифт тухления дувар на съседа-хлебар Бай Цвятко. В онези славни години на соц-строителството на живота нов асфалтът бе новост в пътното строителство. Пътят Пловдив-Пазарджик, например, преди да го асфалтират, беше покрит с бетонни плочи, лети на място, а дзифт вече топяха в Асфалтовата база до стария Хайван-пазар отвъд моста на Марица над островчето Адата зад Панаирното градче, и ние влачехме от Асфалтовата база огромни буци от миризлива чернилка специално за нашия бъдещ световен шампион, който щеше да им набие чемберите на хамериканските морски пехотинци.

  Пак в онези славни години се появиха оригиналните комунистически лозунги "Ние строим пътя пътят строи нас!", "Сей, земледелецо, днес му е времето!" или "Във всеки дом – говедо, а у нас две!" Общинската градска управа на Пловдив здраво се беше заела с разхубавяването на града. Из тесните криви улици лете посред облак пушек и смазка бръмчаха преправени товарни молотовки, производство на "Завод имени Молотова", с монтиран отзад кокетен кафез, пловдивчани се носеха като ято ярки-носачки родайланд и легхорн с по-дребните пилци и одъртели тъжни мисири по линиите на градския автотранспорт. В Цар-Симеоновата градина гърмеше по празници духовата музика на Офицерския клуб и хлапетиите от махалата под Джендема ходехме да им правим скомина на музикантите духачи от местния гарнизон. Скомина какво е знаете ли? Ако не знаете, да ви обясня! Вземаш лимон и го ръфаш пред униформения фатмак, докато от флигорната му потече стомашен сок и целият духов оркестър не се юрне да те гони, както си е с лъскавите тромби на рамо и пред гърди. Ей на това му се казва скомина.

  Предвидливи бяха тогавашните общинари, монтирали бяха по сградите в центъра на Пловдив червени, сини, зелени, жълтеникави емайлирани табелки с приветливи, напомнящи надписи, като да кажем: "Не гази тревата! Тя е твоя", добри напътствия: "Плюенето по тротоара е признак на ниска култура. Културният гражданин не плюе" или категоричното: "Храченето – абсолютно забранено!" Само не се бяха сетили да добавят след удивителната: "Стреля се на месо с четина и бертолетова сол", което наистина се случваше в крайградските плодни и зеленчукови бахчи (градини).

  Как гостенин на Пловдив пред тези чудесии да не реши, че кеф за всеки местен е да точи лиги и сополи, да се секне, храчи, цвъка по улиците. А не беше тъй! Всички ние, някогашните пловдивчани, плюехме най-нормално, ни повече – ни по-малко от жителите на който и да било град в Европа. Налагаше се обаче да си докажем, че сме нова порода човеци, а именно "Човек – това звучи гордо!" – демек, "човекът от социалистически тип", нищо че "Филибето, майна", винаги е било неделима част от овоняния лайнян Ориент, запуснато сметище с останки от древността, боклукчийска кофа, кенеф насред Тракийската низина посред рояци бръмчащи в пряк и преносен смисъл мухи-месарки и комари, големи и настървени колкото гладно врабче.

  И тогава ние – хлапаците на Пловдив, неговото бъдеще и надежда, се къпехме и се учехме да плуваме, да ловим риба и пием вода направо от същата тази лениво влачеща се през града Марица сред зелени, сини, виолетови и розови нечистотии, доплували от хартиената фабрика на Белово или фабриката за кибрит в Костенец, откъм отходните септични канали и ями на Пазарджик, барабар с помията и цялата отврат, която дузината села изливаха направо в коритото й.

  Ето че дойде най-сетне моментът да напиша малко и за Цариградски. Цариградски беше най-личният сред талисманите на Пловдив, наред с Милю – същия Милчо, за когото легенди се носеха за огромното му кересте**, любовник и мил мераклия на позастарели местни актриси, както и за чешитлъците на известния с люспестата си кожа бай Анго Шарана от Кичук Париж, на вдетинения Данката Чекиджията от Сарай-къра, на ухиления кротък идиот Стефчо Каруцаря от подножието на Джендем-тепе и дузина повече и по-малко известни днес любимци на някогашната местна бохема. Цариградски можеше да срещнеш в най-върлия януарски мраз и в най-убийствена августовска жега неизменно в неговата светложълта памучна фланелка, с кожени тиролски панталонки, с три-четвърти плетени бели чорапи до коленете с пискюл и туристически обуща, със сламена широкопола шапка, нехайно метната на гърба, и провесено на врата му портативно радиоапаратче "Ехо" – велико чудо на родната соц.електроника, което едва-едва ловеше две плюс една радио-станции на средни вълни, обаче стабилно ковеше Радио Букурещ в диапазона на дългите вълни.

  Цариградски за мен и до днес си остава наша пловдивска версия на доктор Рийо от романа на Албер Камю "Чумата". Винаги учтив, адски сдържан, доброжелателен, този рядък, този много специален човек обикаляше големите улици и булевардите на града да чисти общинските му плювалници. Освен споменатите вече емайлирани табелки, местната управа бе монтирала на тротоара покрай всяка автобусна спирка около метър висок, вапцан с отровно-зелена блажна боя по един чугунен истукан, които представляваше въпросния пловдивски градски плювалник. От комуналната служба по чистота Цариградски го бяха обзавели с конче и каручка с шперплатова кабинка, в която наред с пет или шест казана за боклук се лашкаше цинкова кофа с хлорна вар. Имат много здраве от мен всички онези, които смятат, че почистването на плювалници е неприятна, тъжна участ; бих ги посъветвал да погледат как върши работата си Цариградски, за да разберат, че няма кофти работа, ако човек съвестно върши необходимото с уважение към себе си и света наоколо.

  Не съм чул някой да му се надсмива, да го подиграва. И най-лютите между нас, и най-пиперливите подигравчии са замирали в респект пред благородната фигура на този ветеран от войната с провинциалната наглост и нечистотия. Почистването на плювалник той превърна в ритуал-свещенодействие. Орляк дечурлига го следваха по пети. Минувачите спираха да погледат как Цариградски с мерак и майсторлък си върши работата. Извади от мизерното шперплатово фургонче яркооранжеви гумени ръкавици, наниже ги до лактите, и като изтръска боклука от казана, тури му капака, па ловко забърше (дезинфекцира) отвътре и отвън плювалника с метличка, топната в онази цинкова кофа с хлорната вар.

  Къде се изгуби тази рядка птица! Зная историята на неговата смърт, и тя е толкова романтична, колкото е романтичен вероятно целият му прилежен живот на бедняк, но и на интелигентен човек, надраснал средата си. Обърна ли се към моето детство, той си е все там – крехък и фин като речна тръстика в мочурище край река Марица, благороден, учтив, дружелюбен, човек, какъвто тук сред нашите местни кавгаджии, преселили се от кол и въже в ужасни времена, много трудно ще срещнете. Трополят копитцата на кончето, лекичко се полюшва шперплатовото тъмнозелено фургонче, писука транзисторното радио върху гърдите му, чувам пак един от онези шлагери на някогашния мой Пловдив, които ехтяха от Цар-Симеоновата градина, та до най-крайните бедни махали, приютили бежанци от кървавите войни на Балканите и от помашките селца в Родопите. "Бона сера, сеньорита, бона сера..." (Добър вечер, госпожице, добър вечер...), "Темпико, Темпико... Темпико е в Мексико, чуден край дале-е-еч оттук, някъде на юг", "Чи-и-ико… от Порто Рико", както и родния шлагер на Петър Ступел за "малката креолка от Венецуела", която дошла тук на фестивал.

  Понякога си мисля – детството е приказен сън. В този приказен сън има вещици, има и чудовища, разбира се, ала има и добри герои. Момченцето, което съм бил, с лакомо любопитство продължава да се диви на живота и мизериите на моя роден Пловдив. Загине ли у мен душицата на това ненаиграло се и ненарадвало се хлапе, сигурен съм, то ще е моята физическа смърт.

  Навярно вече нервничите и се питате какво стана с онова амбицирано приятелче от някогашния ни VI -а клас на Основно училище "Сашо Димитров", онова училище, точно срещу парадния вход на старата олющена Държавна болница, да-а, същата болница с моргата и лудницата върху южните склонове на Джендем тепе. Милият, той тренираше две години с надеждата да съзре записано името си, пък поне сред подгласниците на шампиона плювач, и като не успя да преодолее онези трийсетина метра далекобойност, вече съвсем в края на осми клас, когато целият наш випуск хлапаци, по конец строени, прясно изкъпани, високо прясно подстригани, при което ушите щръкват като дръжка на стар чайник, чакаме в юнската пловдивска жега да ни връчат свидетелството за завършено основно образование, та като не успя да се класира сред шампионите по плюене, ми пошепна като на най-близък приятел: "Не мога повече! Това са ми възможностите. Само да не се изпуснеш пред другите, че да ми се смеят". И аз, разбира се, обещах до гроб да пазя тази негова момчешка ужасна тайна.

  Сега, далеч отвъд петдесетте усилни години, които ме делят от онзи ден, мисля си: и момчешките тайни си имат давност, нали? Достатъчно съм си държал езика зад зъбите с тази срамна за истинския сърцат българин тайна! Ето, издадох го. И се чувствам като новороден, чувствам как ми олеква, все едно воденичен камък ми падна от раменете. Какво пък, възможно е приятелят ми и да не си е видял името записано в дебелите тефтери на световния спорт, ала за всички нас, които го знаем, той си остава "Нашият най-добър плювач на Балканския полуостров". А за да не ви залюти и ви се насълзят очите, ще добавя нещо по-весело. В онова далечно лято на 1960 година, когато приключвахме осми клас, съседът на моя приятел – бай Цвятко Фурнаджията или Хлебаря, получи някакви парици, наследени от брат си Спиридон, хвърлил топа в далечна Америка, и според предписанията на местната ни общинска управа, с част от наследеното нае майстори да му измажат фасадата на тухлената къща. Нека да видят комшиите, че в тази къща не перекенде***, ами човек уважаван, стопанин и паралия живее. Измазват я, значи, зидарите отпред и отстрани къщата без проблеми. Когато обаче хванали да клепат откъм гърба, хоросанът започва да се рони, не ще и не ще да се залепи за дувара. Гледат, чудят се, чешат се и дето не ги сърби: брях, майкя му врачанска, какво е туй чудо! Па си отнасят маламашките и мистриите, чуковете и таргите ядосани, гузни, гневни. Задната част на къщата подир двегодишните усилени тренировки на моя приятел се оказала здраво просмукана от асфалтовите плювки. "А че то си няма нужда от хоросан – отсякъл и техникът Ватев от общината, – цялата ти къща, Бай Цвятко, при яко землетресение ще да се катурне барабар с комина и стълбището, но ей този там импрегниран дувар ще да оцелей!"

  Който не вярва, да провери. Сред новопостроените пет- и повече-етажни замъци, точно на адрес Пловдив, ул. Пещерско шосе № 34 се гуши вехтичка съборетина на кат и половина. Ако е краят на пролетта и някое хлапе не ви следи зорко, можете да се промъкнете в дворчето и да си напълните пазвата с афъзки. Сливи ранозрейки са, леко киселеят, но пак са приятни на вкус, хем ще ви доставят удоволствие, при положение че нямате кариес или някоя стара пломба не ви се е разхлопала.

  Междувременно тези дни самозабравил се местен тарикат политик и крадец от общински поръчки, дето си не знае ни парите, ни връзките с властта и си построи огромен хотел с краденото баш на пъпа на Пловдив, го уцелиха с куршумче от 60 стотинки и после тържествено общинарите, начело с господин кмета и господин областния ни управител, го съпроводиха с духовата музика на местния оцелял по чудо гарнизон (армия вече нямаме, остана ни духов оркестър) до кокетно уреденото ново-новеничко градско гробище край шосето за село Рогош. И разбира се, всички ние – аверите му на тариката от време, когато и той бе супер беден като църковна мишка, скришом тържествуващи съмахленци и съграждани, уж много скърбяхме, а трите национални телевизии девет дни въртяха репортаж "относно великата загуба за Майка България", в който репортаж културтрегерката на Пловдив и негов славен летописец госпожа д-р Калинка Малинкова твърди, че името му остава със златни букви записано в историята на най-древното жизнено селище на континента. А най-тъжното – този, дето не си знаеше парите, го застреляли с най-обикновена пушка за 120 (сто и двайсет) лева, с куршумче от точно девет грама, което в магазинчето за ловни принадлежности зад хотел "Тримонциум", както вече отбелязах, е само някакви си шейсет стотинки.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 31 oct. 2000 – edited by 24 dec. 2019

Илюстрации:
- 1956 г., чичо ми Дончо Г. Бояджиев (вдясно) с авер на плаж;
- панорамен изглед на амфитеатъра в Древния Тримонциум. 
–––
* В VI клас започнахме да изучаваме западен език по избор, та от немския беше прехвърчала и до нас версия на думата двойка, наред с "цафара" – друго име на кофти оценка, заради която ядяхме пердах от суровите ни бащи.
** Полов член (на жаргон).
*** Занемарен имот, в преносен смисъл: човек, занемарил се, изоставил се. Бел.м., tisss.