И предадох сърцето си, за да позная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Защото в много мъдрост има много досада; и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст
16 avg. 1998
Понятието "народ" дали не е изчерпваща се фикция в нравствената сфера? Според философията, няма добри и лоши народи. Насилено звучи, например, че германците са стриктни и умозрителни, англичаните – традиционалисти и надменни мълчаливци, французите – самовлюбени прелюбодейци, турците – мъдри, но жестоки, а хора на рахата, гърците – коварни и стиснати, власите – нагли и крадливи, сърбите – юначаги в кръчмата и шубелии на бойното поле, докато българите сме си глупави и трудолюбиви. Нито едно от тези определения не отговаря на истината; всеизвестни характеристики са изработени като последица от миналите събития, където някоя от посочените черти избивала връх в образа на определена нация или етническа общност. Имаме работа с определения, квалификации, внушени от политическите отношения между държавите, но произлязлото из сферите на дипломацията, както е при адвокатската професия, все е измамно, понеже обслужва моментния интерес на група лица, само не и обективната истина.
Нейде там, в пикаресковия роман "Приключенията на добрия войник Швейк" (изд. 1986, стр. 93) Ярослав Хашек илюстрира отношението си към войната, като предава сбито разсъжденията на типичен симулант: "Познавах един нередовен учител математик, който не желаеше да иде на фронта като артилерист и затова открадна часовника на един поручик, та да го изпратят в гарнизонния затвор. Математикът постъпи така напълно съзнателно. Войната някак не му импонираше, не притежаваше за него чар. Да се цели и стреля по противника и да убива с шрапнели и бомби също такива нещастни нередовни учители математици на отвъдната страна, той смяташе за идиотизъм".
Емир Кустурица (1954) – бошнашки сърбин от Сараево, режисьорът на популярните с вакханалиите и циганиите в добре познат балкански стил "Аризонска мечта" и "Ъндърграунд", успешни касови филми, в интервю за кръвопролитията в бивша Югославия споменава нещо от рода на: "Не ми пука за държава, която настоява да умра за нея".
Когато напуща обхванатата от нацистката чума Германия през 1933 г., питат 54-годишния евреин Алберт Айнщайн (1879-1955) какво е за него отечеството, геният на ХХ век (което ще се разбере по-късно), може би най-заразителният пример за човек и грешник в истинския смисъл на думата, отговаря: "Отечеството за мен е там, дето мога най-пълноценно да работя".
Това космополитизъм** ли е или нещо по-дълбоко? Човек е гол и сам пред своя бог, т.е. пред съвестта си. Мирозданието – от Омир насам ни го втълпяват: включвало в себе си и войната. Войната била произтичала от човешката ни природа, от генетично заложена у нас агресия. И си мисля: човешката природа ако успее да се пребори с невежеството, простотията и произтичащите от тези две (невежество и простотия) Егоизъм, Лакомия и любимото им гневно отроче Фанатизма, то едва ли биха се появявали политиканстващи мракобеси, за да разпалват войни, които да им носят приход.
Резкият тон, употребен в подходящ момент и на подходящото точно място, предотвратява бъдещи унизителни схватки по въпроса кой е по-велик, кой – по-талантлив и перспективен, коя нация заслужава да живее и коя да върви по дяволите. Кой съм, да давам оценки за това и онова!
В разговор с Божидар Чапъров (1941), авер, археолог докосвал се до златотканата багреница на император Константин, картотекирал хиляди тракийски могили, един от малцината у нас, реално знаещи каква напаст е иманярството... та в разговор с този някогашен приятел преди месец, самонадеяно заявих, че се чувствам уста, формулираща онова, което масовият обикновен българин чувства и мисли, а не успява да го изрази в литературно подредени фрази. Е, нищо особено не съобщавам; тази мозайка от размишления, въобразявам си, е българският ни рефлекс към света и стойностите в живота. Това като че ми дава свободата да артикулирам по-рязко от общоприетото в белите страни за bon ton***. Понеже всъщност или де факто не пиша от свое име, колкото и да съм изкушен, колкото и да съм ограничен от обстоятелствата, пиша от името на средата, която ми е присъща – и тя е моето отечество, моята родина, не някаква си там въображаема географска материя между Беломорието, Черно море, Делтата на Дунав, река Морава и Албанските чукари.
Дотолкова сме подтиснати, дотолкова сме обезверени! Единствено убежище за самочувствието ни остава пак кристалният самоироничен и трезвен подход. Хайде стига, милозливи хомункулуси от политическата менажерия; стига сте ни се надсмивали като да сме ви глупаци от цирка! Да, радваме ви се, дивим ви се на умелите салто-моралета и артистична лекота да жонглирате с важни за нацията ни нещица. Овациите ни често съпровождат звездния ви възход; не забравяте ли, обаче, че – останали насаме с домочадието си в кухничката на делничните грижи, съвсем не ни е до вас. Плащаме редовно данъци и глоби, радваме ви се известно време, докато трае най-интересната част, демек, фиестата: значи, как от какавидата се излюпва лекокрила нежна политическа пеперуда, която впоследствие ще се окаже, разбира се, или молец, или мизен градински червей, който яде корените ни и ни предава на чуждите лакомници.
Сърцето на този народ е на друго място, и не точно където са бурните аплодисменти и овации с развети национални хартиени или копринени знамена. Делникът изобщо е труден тук, на Балканите. Много пот, кръв и вълнения от неплощаден вид имаме тук. За нас, мили, вие сте бенгалски огън, врява край коледната елха, мимолетната ни мечта за Дядо Коледа, футболисти, туристи, лъже-артисти, подкупени журналисти, прекрасно изглеждащи мъже и жени с титла и свеж фасон, сладкодумни профани, обливащи с патетична пяна телевизионния екран. И да оставим настрана как еди кой си свирел вечер на саксофон, друг министър сам си затварял бурканите с лютеница на тъщата, трети си построил верига от хотели или бензиностанции, четвърти за енти път си сменя любовницата, пети пък на стари години нанизал поемка, за да изкуши внучето да се изака, шести въртял далаверка с някакви съмнителни финансови посредници и само ма-а-алко го гръмнали, седми се вози в джип, дарен му от благодарните мутри, босове на пазара в Илиянци. Все по-земни изглеждате. Розовеете. Костюмите ви стоят все по-шик. Вдъхновението, угрижеността на вашия образ все по-добре стои, но какво общо имате с живота на моя народ?
Шмекерът става безпомощен, когато го ситуираш (туриш) в реалностите на живота и го извадиш от претенцията, че творял за селенията на Духа.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа* (нем.) Всекиму своето!
.jpg)
.jpg)
.jpg)