Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 5 февруари 2013 г.

Ars Poetica - Orinoco Flow

или МАЙКА МИ - РЕКАТА, КОЯТО

ИДЕ ОТ ПЕРУЩИЦА И КАЛУГЕРОВО


Аз много плаках - дни и нощи, оплитах се в любови
и търсех обич, но напразно: не срещнах нийде като твоята...
*



Пазарджик, 6 май 1941 година. Шестнайсетгодишните Надя и Ана


Ако те нямаше в сумрака на живота,
в чашата на утринния здрач -
една студентка кафявоока
пред вратите на Девети
**,
объркана от четене на книги
за принцове с мазолести ръце...

Ако те нямаше - наивна и гореща,
помежду Пазарджик, баща ми и света
на кухненските прибори,
на купища пране в неделя
сред облаци от синка и сапун...

Ако те нямаше в бедняшките квартири,
в заводските ръждясали дворове,
край тъжните освирепели гари
на нашите провинциални грижи...



Ако те нямаше ревниво нежна
към моите несбъднати успехи,
към моите неслучили геройства,
към моите световни грешки...

Ако те нямаше, какво би била Тракия,
какво - реката с пясъците топли
и тия неуютни редове?

Бих ходил разпокъсан и наплашен -
един човек без нерви, без покъщнина,
бих пил отровни сокове от всичко,
което мъчи плахото сърце...

Мамо...

Какво ли щях да нарека тогава
с името Надежда,
ако те нямаше?


Седем години по-късно. Пловдив, 6 май 1948 г. Майка ми...




Пловдив, май 1981 - 6 февруари 2013 година
_________

* Из стихотворение на Соня Пехльова, вж. http://forum.all.bg/showthreaded.php/Cat/0/Number/1472046/page/205.

** Девети - 9 септември 1944 година. Свещена дата за злостна прослойка идеалисти, чрез Съветската армия от заключителната фаза на Втората световна война и до днес
окупирала  властта в моето отечество България. Бел.м., Jores.

събота, 2 февруари 2013 г.

Ars Poetica


                      На Соня Пехльова

От глупостта си здраво окрилен,
макар и хитро да забавям крачка,
не станах по-добър, ни по-смирен;
по-ненаситен виждам се обаче.

На бесове все тъй подвластен съм,
дори и сврял се в бобена шушулка –
животът се изнизва като сън
от зрелостта към детската ни люлка.

Не знаеш ли как времето тече
отзад-напред, щом превалим средата!
Днес в плен съм на безгрижието, че
едва тепърва сещам същината.

От перушинка на врабче по-лек,
каквато е и твоята присъда –
прощавай, ала просто съм човек
и друг за теб не бих могъл да бъда.

Не съм достоен да те утеша,
че тъкмо уча думите да сричат,
но трепне ли заспалата душа,
ще бъдеш пак любимото момиче.


Пловдив, 2 февруари 2013 година