ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1018.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (1018.)

  Отначало само те пренебрегват, после ти се подиграват, после тръгват да воюват срещу теб и накрая побеждаваш! – Махатма Ганди (1869-1948)

    23 sep. 2005 

ОТКАЖИ СЕ, И ЩЕ ГО ИМАШ!

  Чета, общо взето, доста внимателно "Диагностика на кармата" (част X) от Сергей Николаевич Лазарев – плътни 150 страници текст във формат 10 на шрифта New Times Roman. Миналата неделя в теле-предаването на Драгомир Драганов (Драго Чая) – гей и дебеланко с добро самочувствие и любов към света, видях С. Лазарев, тъй да се каже, във физическия му образ. Симпатичен, дяволит, с аристократични маниери и лисича хитрост в излъчването. Последното ми навея усещането за физическа прилика с чешита от селото Рогош, все едно видях по-чаровен брат на г-н поета от близкото до Пловдив село, който ме завлече с пари и не ми отпечата все пак ръкописа, който бях писал в течение на десет години. Имам слабост към този тип ехидни ловки персони именно заради претенцията им да ни съобщават разни тънки неща направо от кухнята на Бога. Това са родени артисти, хора с талант, тънка наблюдателност и дар-слово.

 Чета, значи, тази част десета от "Диагностика"-та на Лазарев и току ми изгрява ту едно, ту друго парадоксално по вид несъгласие с известния автор. Пак тъй с притаен кикот четох преди време и писанията на Петър Дънов. Въодушевлението, с което се появяват пред публиката този тип "говорители на истини от последна инстанция", априори ме изпълва с подозрение. Впрочем, ето мои си открития, родили се като съпротива, като вид реакция от прочита на въпросната "Диагностика на кармата":

   - Колкото повече ти отнемат, с толкова ставаш по-богат.

   - Божественото се проявява в миг на върховно унижение.

   - Човек не бива да прониква в непознатото досега с претенция, че ще търси Абсолютната Истина... Човешката форма на познание поначало е половинчата. Тя в никакъв случай не е крайна, и това е тъй именно за да съхрани живота чрез оптимизма на мимолетното и постоянно менящо се динамично равновесие. Тази фина хармония, този баланс непрекъснато се нарушава, за да ни зареди с нова енергия за живот сред трудностите. В такъв смисъл изречено, колкото по-значителни са ни загубите, толкова по-значителни са придобивките в духовен план, стига да не струва такъв тип познание такова крехко нещо, каквото е собственият ни живот.

  За разлика от тягостния, масивния Петър Дънов обаче, Сергей Лазарев* ми е симпатичен. Да оспорвам прозренията му ми звучи весело, понеже и у него откривам сродно на собственото мое преднамерено нехайство при изследване на духовното... Всъщност, това не е нехайство, а отваряне на интуитивното за потоците информация, за провиждането иззад облаците от задъхваща светла печал, кръжащи и минаващи през самото ни сърце.

  Аман от рефрените за Божествената Любов, от фанатичните призиви за стремеж към Бог! Любовта е смирена, когато е дълбоко живяно тайнство, празник за духа и душата. В затаеността за секунда блесналият поглед на влюбеното момиче излъчва много повече божественост от всякакви там гръмогласни настойчиви призиви и декларации за чувства. Отблъскващо е призоваване на Бога под път и над път, изразено с човешките уста и на най-хваления праведник под небето. Версии на крепка религиозност чрез благи речи отстъпват на източната ортодоксия в този пункт, мисля си.

  Ап. Павел, когото католическият свят умело въздига, е строг, но смирен учител; виждам го като немощен човек със силен дух преди всичко, но не като богоизбран. И в това е величието на Духа, докато останалите красни форми на строго черковния ритуал изтъкват чисто човешката ни слабост към показност, към пищните зрели лукави телеса на госпожа Суетата.

  Пророчеството, ясновидството или интуитивният подход са заложени у всеки човек. Сергей Лазарев като че ни помага като човеци да проумеем нещо от себе си – да се усъвършенстваме, да научим да се пречистваме чрез Духа. Ала Третата от Десетте Божи заповеди гласи: "Не изговаряй напразно името на Господа, твоя бог". А в тези сто и петдесет страници на същата тази част Х от "Диагностика на кармата" представата за Бога непрекъснато ми я навират в очи, та вземам да си мисля, че същинският Бог извира отвътре, от човешките дълбини, и понякога – лично за мен ще кажа, е причина да рискувам, като запратя камък в блатото на отчаянието и малодушието, обхванали моето отечество през последните години.

  Открива някой страхливец, че достойнство може се да отстоява и чрез съпротива спрямо Силата и Властта, и като узнава, че съм и аз като него, не съм белязан със звездичка на челото, даже съм доста поуплашен, а и често изпадам в малодушие, обаче в състояние от време на време да се изправя срещу тарикати от всякакъв калибър... Вижда моят събрат това нещо, което показвам как се прави, и за него то е обнадеждаващо. И той вече може да излезе от присъщата си човешка страхливост и да назове със собствените им имена разните форми на унижение, както и имената на онези, у които съзрял възгордяване, лъжа, грубост, лицемерие и пр. 

  Втори ден съм с книжлето на С. Лазарев. Водим с него, така да се каже, кротък диалог и духовната му аура ми се нрави. "Ето достоен опонент за моите си философствания и психологизми!" – мърмори самолюбивото мое "аз". По индукция от прочетеното до стр. 116. от общо сто и петдесет ми изплува пред очи следната психографика на мястото, в което работя от далечната 1983 година. В психологичната сърцевина на разнопосочен състав от около 850 общо ученици, колеги учители, помощен персонал и администрация е образът на незабележим и притеснен човек, преживял стресова ситуация, общо взето, неустроен и неутвърдил се в собствения си живот на простосмъртен. Този кротък тих човек може да бъде обичан от всички, независимо от личните ни пристрастия, понеже нищо не иска и не настоява, не ни занимава с проблемите си... За да сме добронамерени помежду си, достатъчно е, че го има сред нас. Това е Любовта, струва ми се, която има способността да обедини и насочи какво да правим с хаоса и безобразията на наглеци, възкачили се върху всички нас в собствените ни дела, в собствения ни живот, в собственото ни отечество.

  Защо очакваме отвън решението на общите ни проблеми! Не е ли този именно простосмъртен най-непретенциозният, най-нежният ориентир за нас, при условие че сам не съзнава колко присъствието му ни променя и хармонизира? У себе си всеки диригент има простичък уред, без който не може да се постигне хармония в музиката. Достатъчен е един верен тон, откъдето да започнем пречистването от натрупалата се през тези щури тридесет години прозаична битова и душевна шлака. Всъщност, не е ли Любовта най-великият ориентир в човешкия ни свят?

  Откажи се, и ще го имаш! Мое лично откритие. Така силно желаеш нещо или някого, че просто ставаш роб на страстта за притежание. И вече не си същият, ами кукла на конци. А Любовта е непредвидима: отива при онзи, който е самия себе си, не макет на приветливо ухилен манекен. Мисля си, че Лазарев не бива да свързва с нишка човека и Божественото. Образът на Бог в представите ни е само помощно средство: компас, ориентира ни за посоката, ала не задава пряка връзка с висш вид духовна субстанция. Свободата е ситуация на личен избор, не е партийна задача, ни е заповед отгоре. Как по заповед ще ме изнудят да обичам когото и да е? Импулсът трябва да идва от дълбините на душата ми на простосмъртен, а не да ме сковава от страх. Категорично моят бог, общият за всички ни Господ, си е у мен и цял живот пак с Него съм се съобразявал, без да съм се чувствал верноподаник или богоизбран. Напротив – в моменти, когато себе си съм пренебрегвал и болезнено съм си дърпал юздите да смиря бесове, той е бил до мен, чувствал съм Го у мен, и не само в душата си.

 В заключение подир всичко дотук казано: фанатикът, т.е. безпределно увереният в тълкуванията си праведник атакува в същността им Вярата и Духа. Едва ли има каквато и да е перспективна идея, която фанатизмът да не е опропастил и превърнал в окови, в тясна затворническа килия за духа, в крясъци за сметка на човеколюбието. И се кълнат в Бога на висок глас може би защото не осъзнават или нямат сетива да разберат, че без доверие към човека Вярата е само низ от препоръки, забрани, унижения.

  Като съм се въздържал от биене на юмрук в чело и изричане на клетви за отдаденост и вярност към Бог, отказ многократно изразяван до отвъд петдесетте ми години съзнателен живот, в действителност съм Му давал право да ме посещава като прилив на любов към живия и разкошен свят наоколо.** И в същия миг дяволчето в дъното на душата ми, т.е. онзи някогашен хлапак от бедната крайна махалица в прашния мой Пловдив с изранените коленца и сълзички в очите, чух сякаш да възкликва: "Леле-е, в какъв мрачен затвор за духа злобната проповед на наглия лъже-Сократ или лъже-пророк може да превърне дори Божествената любов!"

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 18 uli 2022 

___

* Сергей Николаевич Лазарев (1952), роден един ден след момичето, което ми беше жена в течение на 15 години и ми роди две дъщери Вера и Надя: Ася (3 септ. 1952-5 януари 2017).

 Сергей Лазарев – зодиакалният близнак на Ася.
 

** В личната си поща преди доста години открих послание от фратер Стефан – католически или протестантски богослов, гостувал по повод  теологическата им конференция в Пловдив и отседнал в местния хотел "Лайпциг". Учуден беше, че размишленията ми за Бог и вярата, които по онова време печатах в сайта all.bg, чиято централа бе в Чикаго, до голяма степен съответствали на негови лични размишления. Съжаляваше, че пропуснал да ми се обади, докато бил за няколко дни в родния ми град. Бел.м., tisss.