Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 30 декември 2016 г.

Публицистика – ВЯРВАТЕ ЛИ В ЖИВОТ ПРЕДИ РАЖДАНЕТО?

ВЯРВАТЕ ЛИ В ЖИВОТ ПРЕДИ РАЖДАНЕТО?

    Две бебета (вярващо и невярващо) си говорят в корема на майка си.

    Невярващото бебе: – Вярваш ли в живот след раждането?

    Вярващото бебе: – Разбира се, че вярвам. Очевидно е, че има живот след раждането. Целта на престоя ни тук е да станем достатъчно силни и да се приготвим за живота.

    Невярващото бебе: – Пълни глупости! Не може да има живот след раждането. Можеш ли да си представиш що за живот ще е това?

    Вярващото бебе: – Е, не знам подробности, но вярвам, че ще има повече светлина, ще можем да ходим с нозете си, да ядем с устата си.

    Невярващото бебе: – Глупости! Невъзможно е да ходиш със собствените си нозе, да ядеш със собствената си уста! Това е нелепо! Имаме пъпна връв, която ни храни. Ето що ще ти кажа: не може да има живот след раждането, защото истинският ни живот – пъпната връв, и без друго е твърде къса.

    Вярващото бебе: – Въпреки това, сигурно съм, че животът след раждането е възможен. Само че всичко ще е по-различно. Представи си само.

    Невярващото бебе: – Никой не се е върнал оттам! Животът просто свършва с раждането! С други думи, животът не е нищо друго, освен страдание в мрака.

    Вярващото бебе: – О, не! Не знам какъв ще бъде животът ни след раждането, но със сигурност ще срещнем Мама и Тя ще се грижи за нас.

    Невярващото бебе: – Мама? Значи, вярваш в съществуването на Мама! И къде, мислиш, е Тя?

    Вярващото бебе: – Навсякъде около нас, ние пребиваваме в Нея, способни сме да се движим и живеем благодарение на Нея; без Нея не можем да съществуваме.

    Невярващото бебе: – Дрън-дрън! Никога не съм виждало никаква Мама. Тъй че повече от ясно е, Тя не съществува.

    Вярващото бебе: – Не мога да се съглася с теб. Понякога, когато всичко около нас утихне, чувам как Тя да пее, усещам как гали нашия свят. Знам, истинският ни живот ще започне след раждането.

* * *
    – Французите, като умен народ, Cherchez la femme нали не са рекли случайно!

    – Остаряла работа, от времето на поредната им революция...

    – В Библията как е? Адам – глупакът, Евичка – умната.

    – Е, то е Божа направа, ний не можем ви помогна.

    – Щото на мъжа мераците са до леглото, до гушкането, а момичето трябва оттам нататък тепърва да я мисли.

    – Отде ги знаеш тези неща? Да си жена, не си...

    – Че двете ми щерки, пък и сестрицата ми преди това да не ги е изгледала онази, дето ги е родила!

    – А кой?

    – Ми аз сам!

    – И какво разбра?

    – Че жените сте по-важни от нас. Ние сме елементарни в сравнение с вас.

    – Е, това е постижение. Но дали променя отношението ви към жените?

    – Зависи за кого говорим, като казваме "жени". Защото работя с едни дами, дето ми трепят всичките мъжки мераци от двайсетина години насам.

    – То се отнася и за мъжете. Огромен дефицит!

    – Много педерасти се появиха напоследък в общественото пространство. Какво ли трябва да ни казва този факт?

* * *

    – Да ти пусна ли стихчета от записаните от мен?

    – Пускай!

   (Следват къси стихотворения за човека, природата, мястото ни под небето.)

    – Чий са тези бисерчета?

    – Нали вече ти казах, явяват ми се готови, и аз само ги записвам.

    – А защо не ги пуснеш в интернет?

    – Ами, не ми се занимава.

    – Глупости! Виждам всяко под цветна фотография от природата.

    – О, навремето, когато започнах да ги записвам и ги дадох на приятели да ги четат, веднага се намери илюстратор. И тези са от серията.

    – Естествено, че ще се намери. Значи, имаш и съответните картинки. Това твоето немарливост ли се нарича?

    – Не, липса на амбиции, още повече, че всичките ми приятели ги прочетоха и разпространиха, тъй че... имат си и публика.

* * *
    – Ето ти нещо. 


    Габриел Гарсия Маркес

ПРОЩАЛНО ПИСМО ДО ПРИЯТЕЛИТЕ 

    Бог да забравеше за момент, че съм парцалена кукла и да ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля. Но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.

    Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.

    Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута със затворени очи, губим 60 секунди светлина. Бих продължавал, когато другите спират, бих се събуждал, когато другите спят. Бих слушал, когато другите говорят, бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!

    Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал простичко, бих лежал по очи пред слънцето, оставяйки непокрито не само тялото си, но и душата си.

    Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънце. Бих рисувал върху звезди с вдъхновението на Ван Гог стиховете на Бенедит. Песента на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им. Боже, да имах едно късче живот, нямаше да оставя да мине дори ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са моите любими, и бих живял влюбен в Любовта. На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спирали да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато вече спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че Смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората...

    Научих, че всички искат да са горе на върха на планината, без да знаят, че истинското щастие е в изкачването по стръмния склон. Че когато за пръв път новороденото стисне в мъничката си длан пръста на баща си, пленява го за цял живот.


    Привет!
* * *
    – Тези дни съм в месечен цикъл. Давай да го видим това писмо на Маркес! В такива моменти се забивам в гаража да си лъскам колата, престаряла една баба жигула. Качих се да взема лепило и... (След като прочита текста на Маркес по-горе): – Нищо ново, но пък е хубаво казано!

    – Уж всичко е известно, а никой не го следва!

    – Имам специален въпрос към теб.

    – Давай!

    – Не съм препрочитал снощния ни диалог, но тази сутрин си мислех: ако е наистина смислен, с каквото впечатление съм, без да съм го преглеждал повторно, имаш ли нещо против да го пусна да се чете в интернет?

    – Не, но преди това пусни ми текста да го видя и аз за мои неточности, а и друго: без стихчетата, ако обичаш.

    – Нямам предвид стиховете, понеже в случая са извън контекста, макар доста свежи. Пък и те са си твоя строго лична територия, стиховете, искам да кажа. Но ще погледна дали функцията, която бях стартирал, действа; понеже ми преинсталираха преди няколко дни уиндоуса, може нещо да се е променило. Само изчакай пет-десет минути, ако може!

    (След десетина минути.)

    Хм! Доста странно четиво се получило. И все пак ми стои като талашит. Кои сме ние с Ваша милост, някак висим си във въздуха и говорим умности, аз се правя на интересен, Вие – на уравновесена. Е? Какъв е подтекстът на текста? Имаш ли идея?

    – За тебе не знам, но аз казвам нещата така, както ги разбирам, и не ми трябва първоначална идея, за да се настройвам. Освен това, не се правя на никаква; това, което мисля, съм го споделила, а за други домисли и размисли... Що е необходимо винаги да има някакъв под... текст?

    – Подскажи ми име за тебе в тези умозрителни диалози!

    – А-а, не! Вий сте литератор, измислете го!

    – Ний?... Кой казва това "Вий"!

    – Когат иде реч за идейни интереси, както в случая, подобава уважително отношение.

    – Айде още една изненадка! "Идейни интереси"... От цялата история става разказ, но тогава пък от диалога може да не остане кой знае що.

    – Не знам защо ти е хрумнала идея да го пускаш някъде; според мене, такива разговори се водят под път и над път между приятели и познати; идея има ли, не знам. Възможно е по този начин двата пола да се опознават и да стигат до някакво разбирателство? Не си представям какъв разказ може да излезе, ако изцяло не си го съчиниш, ползвайки разговора само като отправна точка.

* * *

    – Въпрос: какво ти дават публикациите в разните форуми? По-ясно казано, за какъв дявол го правиш?

    – Рефлекс някакъв у мене, от втори клас на основното училище.

    – Оттогава ли публикуваш? Не е рефлекс то; не те удря по коляното, нали!

    – Сега си мисля, че още тогава съм открил, че виждам нещата около себе си в сюжети и образи, плюс това, имам слонска памет за ситуации, случили се къде ли не и кога ли не. С връстник, приятел от детските ни години наскоро говорехме и го подпитвам за този-онзи, чуди се... и в един момент рече: "Бе, как си ги запомнил тези работи. Като те слушам, откривам, че сме имали интересно детство".

    – И аз помня всичко от тригодишна възраст, че и сънищата си.

    – Може би е дарба, може проклятие да е.

    – Оф, стига с тези проклятия! И дарба не е, а качество на паметта, която... както и мозъка, използваме само на 5%.

    – Наскоро четох, че не е истина за тези 5%. Едно от уж наложените схващания, които науката опровергала... Рефлексът за писане ми е наистина от втори клас. Бях най-наказваният хлапак в класа, и все за бъбрене и въртене в учебния час.

    – Науката не познава все още мозъка, не знае за какво служат две жлези там, сънищата, феномена Deja vu и други подобни не може да обясни, така че... Ама не ползвай думата "рефлекс". Нали не мислиш, че е рефлекс?

    – От няколко фрази, понякога от едничка реплика... и вече виждам развитие на случка, виждам образите. Например, любимо занимание вечер или сутрин, преди или след сън, е да си представям ситуация, която ми дошла в ума ей тъй. Да речем, представял съм си баща ми 22-годишен на фронта, в разоран кър: кал, дъжд, окопи. И всичко по-нататък ми се развива като на филмова лента. Все едно гледам кино.

    – Нормално образно мислене.

    – Когато с нещо се занимавам: беля картофи или си мия колата... винаги ми е било интересно сам. Тези неща са си с мене по всяко време, достатъчно е само да посегна към тях, за да оживеят.

    – Ами да, норма. Къде да са, щом като са си твои преживявания, усещания, размисли! Затова се учудих, като каза, че си сам... Де да беше тъй!

    – Там някъде, от тригодишна възраст, са и при мене най-ранните ми спомени. Живееха родителите ми под наем на втори етаж в бедничка стая. И скоро по памет си възстановявах кое къде беше в стаята. Успокояваш ме, че не само с мене е тъй. Понеже общо взето, приятелите, познатите ме обвиняват, че не излизам от къщи, че мога по цели седмици нос навън да не подам. Даже са ми препоръчвали чат-пат да се появявам на балкона, да ме виждат. "И какво правиш сам?"– питат. И като река, че ми е интересно и не скучая, чудят се: "Ама ти наистина не си редовен".

    – Аз си спомням подредбата, цвета на мебелите и покъщнината, смяната им през годините, абсолютно всичко: цветен филм с всякакви аромати от онези дни. На човек му е неуютно сам, защото остава с мислите си, а те в повечето случаи са ужасссс! Освен това, другите са му потребни, защото трябва да си оглежда егото в тях и да се сравнява, което води до още по-ужасни мисли... Порочен кръг.

    – Не знам ставало ли е дума; като малък имах си постоянно явяваща се пред очите ми картина, особено вечер, когато си лежа в леглото, в другата стая, настрани от родителите ми. Ковачи, голи от кръста нагоре, в дълги кожени престилки, облаци пара и дим, звън на наковални във влажно дере между остри скали, долу в ниското. И ковачите въртят огромни чукове, а в ушите ми пищи, пищииии...

    – Не е кой знае колко приятна картинка, ама то нищо не значи.

    – Това не е от моя живот.

    – Е, картини от предишни животи колкото щеш: и насън, и наяве.

    – Обичам да ми е чудно.

    – Че кой не обича!

    БЕЛЕЖКА: 

    Това са три или четири диалога от август 2007 г. Дали виртуалното освобождава от обичайното лицемерие, характерно за връзките в действителния свят?


Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година


Plovdiv, 9 fev. 2008 – edited 31 dec. 2016

Ars Poetica – ДЕКЕМВРИ

ДЕКЕМВРИ


Мъгли и сняг обилен обещават,
а днес бе ясен петъкът, уви! –
и ти ми се явяваш пак такава,
че лекичко сърцето ми кърви.

На хоризонта утрото изгрява,
а утре вятър, облаци, мъгли
и може би съвсем не заслужава
за някого сърцето да боли.

Очаквам събота срещу неделя
в добре позната самота, уви –
отминалите дни тъкат къделя,
но кой скърби за миналите дни!

Едва ли някой вече се досеща,
че няма спор, животът си тече
и всеки ден изгубваме по нещо,
без думи се разбираме, поне!

Което и без думи се разбира,
едва ли с думи ще се разбере,
че само който от любов умира,
единствено той няма да умре.

Поспра ли даже миг да си мечтая,
застигне ли ме декемврийски сняг,
изчезне ли красивата омая,
остава ми надеждата все пак.

Годината и тъй си отминава,
затънала под преспи от мечти;
като жена, тъй както подобава,
дали не ме очакваш вече ти?

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Plovdiv, edited 30 dec. 2016