ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (212.)
Омръзна ми да се правим на какви ли не. Поне веднъж да сме каквито сме, поне веднъж! Джон Стайнбек, "За мишките и хората", 1964 г., с. 115
12.06.1999., прод. ЗА ХОРАТА И МИШКИТЕ
– Татко, благодаря ти, че повярва
в мен!
И бащата отвръща:
– Синко, обичам те!
Така прочувствено лигаво, хем и сантиментално-лимонадено приключва току-що излъченият епизод 31 на нашумял тв-сериал мейд ин САЩ. Моят баща не говореше тъй; той въобще не ме разбираше, а и аз него не разбирах съвсем. Бащите на моето поколение момчета от работническия град Пловдив външно и в приказките си бяха сурови хора, изтласкваха ни настрана от по-важните за тях дела. Прояви на бащина нежност? О, какво е това! Баща ми за пръв и един-единствен път ме прегърна точно четирийсет дни преди да издъхне, на рождения си ден 22 юли 1983 г., когато с жена ми Ася му бяхме на гости с евтини подаръчета като за случая. Бил съм 36-годишен, та ми се стори много странно, че гушна не само мен, ами и бившата ми съпруга, към която близо дванайсет години дотогава се отнасяше с пренебрежително мълчание, как па никога не я беше назовавал по име – и в нейно присъствие се е обръщал към мен: "Кажи на жена ти..." и пр., или в редките два-три случая, когато ми е гостувал в крайния квартал, където живея, първо ми звъни отдолу, и после обърнал лице към шестия етаж, от входа на блока ще ми викне истимар*, като хлапак, с когото ще идем да брулим чуждите сливи: "А?! Сам ли си? Твоята няма ли я?" – и като му викна, че съм сам, онази я няма вкъщи, едва тогава се качва при сина си, демек, при мен.
Бил 25-годишен, когато съм се родил. Понеже съм бил ужасен пикльо и ревливо бебе, изнурените ми родители се редували като войничета в наряд да ме дундуркат нощем на смени. И в онези задушни августовски и септемврийски пловдивски нощи моят мил баща, преуморен от работата в ателието на Радичев, разбичквал талпи на ръка, с бичкия, няколко пъти ми се заканвал: "Това вресливо пикливо лайно аз що ли не взема да го изхвърля през прозореца!" Онзи 25-годишен готин мъж от август на 1947 г. днес, от висотата на моите 52 години**, го обсъждам със смесено синовно чувство на омерзение и обич. Ой, колко само съм му се дразнел! В детството ми от 7- до 13-годишен спях с тезгяха и примуса в кухничката, която беше и мечтаната му мебелна работилница: все поработваше допълнително мебели у дома. Мирисът на чам, на пресен талаш и стърготини, туткал, пемза, байц, спирт, ацетон, шеллак ме отнася и сега веднага в избата ни на улица "Ниш" 4, където живеехме, докато станах ученик в шести клас на основното училище. По девет стръмни стъпала се слизаше в салонче, което деляхме с продавач на карамфили и мед.сестра. Продаваше си той китките по луксозните ресторанти на Пловдив, подредени внимателно в никелирана табличка; карамфили, плюс пакетчета печено осолено тиквено семе или фъстъци, по левче пакетчето. От карамфилите се препитаваше яко умирисан на тютюнев дим сив-посивял бай Борис. Една медицинска сестра (всъщност дребничката Минка си бе санитарка в близката Държавна болница и чистеше кръвта и лайната на болните там) обитаваше една от общо четири стаи в избата със сина си, кльощав дългокрак момък, четири или пет години по-голям от мен; със сина си Колю Кабасуто Минка обитаваше северозападната ъглова стая, чийто джам имаше прекрасен романтичен изглед към задния двор с варосания дъсчен кенеф и курника с двайсетте кокошки.
– Синко, обичам те!
Така прочувствено лигаво, хем и сантиментално-лимонадено приключва току-що излъченият епизод 31 на нашумял тв-сериал мейд ин САЩ. Моят баща не говореше тъй; той въобще не ме разбираше, а и аз него не разбирах съвсем. Бащите на моето поколение момчета от работническия град Пловдив външно и в приказките си бяха сурови хора, изтласкваха ни настрана от по-важните за тях дела. Прояви на бащина нежност? О, какво е това! Баща ми за пръв и един-единствен път ме прегърна точно четирийсет дни преди да издъхне, на рождения си ден 22 юли 1983 г., когато с жена ми Ася му бяхме на гости с евтини подаръчета като за случая. Бил съм 36-годишен, та ми се стори много странно, че гушна не само мен, ами и бившата ми съпруга, към която близо дванайсет години дотогава се отнасяше с пренебрежително мълчание, как па никога не я беше назовавал по име – и в нейно присъствие се е обръщал към мен: "Кажи на жена ти..." и пр., или в редките два-три случая, когато ми е гостувал в крайния квартал, където живея, първо ми звъни отдолу, и после обърнал лице към шестия етаж, от входа на блока ще ми викне истимар*, като хлапак, с когото ще идем да брулим чуждите сливи: "А?! Сам ли си? Твоята няма ли я?" – и като му викна, че съм сам, онази я няма вкъщи, едва тогава се качва при сина си, демек, при мен.
Бил 25-годишен, когато съм се родил. Понеже съм бил ужасен пикльо и ревливо бебе, изнурените ми родители се редували като войничета в наряд да ме дундуркат нощем на смени. И в онези задушни августовски и септемврийски пловдивски нощи моят мил баща, преуморен от работата в ателието на Радичев, разбичквал талпи на ръка, с бичкия, няколко пъти ми се заканвал: "Това вресливо пикливо лайно аз що ли не взема да го изхвърля през прозореца!" Онзи 25-годишен готин мъж от август на 1947 г. днес, от висотата на моите 52 години**, го обсъждам със смесено синовно чувство на омерзение и обич. Ой, колко само съм му се дразнел! В детството ми от 7- до 13-годишен спях с тезгяха и примуса в кухничката, която беше и мечтаната му мебелна работилница: все поработваше допълнително мебели у дома. Мирисът на чам, на пресен талаш и стърготини, туткал, пемза, байц, спирт, ацетон, шеллак ме отнася и сега веднага в избата ни на улица "Ниш" 4, където живеехме, докато станах ученик в шести клас на основното училище. По девет стръмни стъпала се слизаше в салонче, което деляхме с продавач на карамфили и мед.сестра. Продаваше си той китките по луксозните ресторанти на Пловдив, подредени внимателно в никелирана табличка; карамфили, плюс пакетчета печено осолено тиквено семе или фъстъци, по левче пакетчето. От карамфилите се препитаваше яко умирисан на тютюнев дим сив-посивял бай Борис. Една медицинска сестра (всъщност дребничката Минка си бе санитарка в близката Държавна болница и чистеше кръвта и лайната на болните там) обитаваше една от общо четири стаи в избата със сина си, кльощав дългокрак момък, четири или пет години по-голям от мен; със сина си Колю Кабасуто Минка обитаваше северозападната ъглова стая, чийто джам имаше прекрасен романтичен изглед към задния двор с варосания дъсчен кенеф и курника с двайсетте кокошки.
Колю бе мераз***, син на Минка от предишния й брак. Минка и бай Борис Цветаря бяха дребнички на ръст, бяха се събрали май без брак и по любов, както се случва с бедни по рождение хора, често си се кавгосваха, докато накрая всеки си заживя в своята стая: Минка със сина си – в спалнята, Бай Борис с неговите двайсет кафеза с пиукащи скокливи канарчета – в кухничката с мивката. Нашите стаи бяха обърнати към улицата и също разполагахме с прекрасен изглед към тухления дувар отсреща, и понеже нашите ме заключваха по цял ден самичък с татковия тезгях, хлапаците от махалата заради мен идваха пред прозореца ми, който беше наравно със земята, да играят на джамини (стъклени топчета), на стотинки или да въртят пумпал****. И така участвах задочно в игрите, внимателно наблюдавах как се развива играта, все едно войник в окоп, кацнал върху перваза на избата, крещях при някой сполучлив удар в играта на бъзгуни и от кеф думках с юмрук по прозоречната рамка.
Помня как в същата тази изба,
в най-ранното ми детство, от четири-петгодишен ми превръзваха палеца и показалеца
на двете лапи с вълнен парцал, напоен с лютиво, понеже си смучех пръстите. Пръстите си смучех до шест-седемгодишен и татко все ме
подиграваше и заплашваше: "От това смучене муцуната ти ще се
удължи като на пес-помияр". Спомням си и как нощем се кавгосваха двамата с майка в
тъмното. Как баща ми й се моли: "Остави ме на мира с твоите женски
глупости, ма Надке!", обаче тя не спира да го ядосва, и отново говори, говори, говори... И внезапно изплющява плесница. Става страшно тихо, а в
непрогледния мрак, дочувам, моята майчица как хълца; не, не реве, не се чува
гласът й, а само влажно и жално хлипане. И аз лежа с отворени очи,
ослушвам се в тъмното зад печката, в ергенското легло на баща ми, правено
от варел, с пресовани на таблите му букви, от който помня само oil.
После ме преместиха в стаята с дърводелския тезгях на баща ми, мириса на чам и талаш, плоскостите, сноповете фурнир, дърводелските инструменти. С все леглото ме заточиха и интернираха; а сам нощем ме беше страх. Но тъй бе отначало, докато да свикна с тъмното и нощта. Сетне престанах да се страхувам. Тъмното оттогава и досега приемам като уютна дреха с мека пухена вата.
Бил съм на осем години, вече се беше появило мечтаното от мен "братче", сестра ми, шест и половина години след мен. Извадих им душата на нашите, докато да ми я родят! Понеже ме заключваха и тъгувах по цели дни, едва пет-шестгодишно хлапе, в дълбоката мрачна изба, но ме навестяваха отряд пъргави полски мишлета, турях в кибритени кутийки трошици сирене и хляб сред стаята и покатерил се на моя трон – прозоречния перваз наблюдателница, греех от кеф, когато мишлетата излизаха да обядват. Ей тъй си живеех с тихите животинки, дори през ум не ми е минавало да се страхувам от тях или да хукна да ги гоня и трепя. Когато обаче баща ми и майка ми най-после се връщаха от онази там тяхна работа, посрещах ги винаги с едно и също горещо желание. "Всеки си има братче – Маринчо и Сашко, и Ичо. Само аз си нямам брат, моите братчета са мишленцата. Що само аз си нямам истинско братче, а?!"
Веднъж им направих голяма беля и жестоко ме биха. Помня, татко държеше тънка шперплатова лентичка: лентичката му свисти във въздуха, а пък белезите от нея са дълбоки, кървави. Майка беше хванала метлата изотдолу, налагаше ме с дръжката, обаче от дръжката на метлата по не боли. Пълзя по колене и лакти в талаша, а те не спират да бият; от зор се наврях в далечния ъгъл под дърводелския тезгях, и те, и двамата, продължаваха слепешком да размахват оръжията си; уви, бях недосегаем там – не, не уплашен, а изненадан, скимтящ от унижението. Да съм бил, да съм бил не повече от 9-годишен. На десетата година пипнах жълтеница, болест на мръсните ръце. Първо решиха, че е скарлатина; качиха ни с майка в кремавобяла шкодичка с два големи червени кръста на задните врати. После майка изостана някъде, а мен ме поведоха мълчаливо и строго като арестант из едни огромни и хладни, и тъмни варосани коридори с много висок таван (за разлика от избата на улица Ниш, където тавана татко достигаше, протегне ли ръка). Съблякоха ме чисто гол и заповядаха да прекрача в огромно фаянсово корито; и значи там като на секс сериозните лелки ме поливаха, сапунисваха, триха. Вонеше гадно, лютеше ми на очите от хлорната вар.
Воняха и дрехите, в които ме облякоха. Че са ме повели като арестант, сега си го помислих това. Не е логично, ама е тъй! – минахме през отделение, където лежаха болните от коремен тиф, за да влезем при хепатитните. Сложиха ме в стая с четири легла, до прозореца вдясно. Вляво лежеше беловлас изсъхнал като стар китаец и със землистия цвят на умиращите дядо Гьорги... Изнесоха го през втората седмица, но името и белите му мустаци, кой го знае защо, помня. До стъклената врата, откъм жълтите нозе на дядо Гьорги, беше Наско – мъж, около трийсетте. С него играехме шах. Шаха сам си го бях направил от кутия за бисквити; фигурките нарисувах върху картонени квадратчета, които пък се местеха по синьо-белите рисувани с мастило шахматни полета. Наско бе тип майтапчия: биеше си шегички с всичката ни несрета; само когато се появяваше сестрата с инжекциите, муцуната му ставаше напрегната, а шегичките бяха изричани с крива усмивчица: "Аман ма, сестричке! Направихте ме на решето. Сестро, мен могат да ме ползват за сито, брашно да пресяват".
Четвъртият бе Яшара, циганин на неопределена възраст. Беше мълчаливец, та не съм го запомнил другояче освен с прегърбена кльощава фигура, кога се изсулва от завивките или се връща от тоалетната, притиснал корема си с две ръце, приведен и съсредоточен, сякаш търси нещо изключително ценно по пода... Онзи, който смени дядо Гьорги с големите бели мустаци, ми се губи, не го помня, може би защото съм продължавал да виждам не новодошлия, а мъртвия като да е бил още жив. Сядах в слънчевите пролетни следобеди върху прозоречния перваз на болничната обляна от слънцето стая. Големите бъбреха, без особено да се притесняват, че съм хлапе; така от бъбрежа им научавах, че при нас, хепатитните, нищо не е, живот си живеем ние. Виж, при тифозните всеки ден някой го отнасят черен почернял, изсъхнал като чироз, покрит през лицето с белия чаршаф.
Няколко пъти майка и татко ми идваха на свиждане. Все ми заръчваха да слушам сестрите и чичо доктор, кротичко да лежа, да не тичам като бесен, да не обикалям по коридора, да си изяждам докрай храната. Изобщо, лесно свикнах с отсъствието им; липсваха ми игрите, приятелите. Мърморещият бате Наско не всякога беше на кеф да играем шах, а пък с дядо Гьорги говоренето ни бе той да ме разпитва какво правим в училище "Сашо Димитров", добри ли са ни даскалите или лоши. Другият, който легна в неговото легло, него не си го спомням; вероятно е лежал, както някои от по-тежките случаи, по цели часове безжизнено, с празен поглед, забит в тавана.
Едно утро, малко преди визитация санитарката, дето ни чистеше стаята, тичешком изхвърча в коридора. Довтаса дежурният лекар, а и две сестри се вмъкнаха подир него. Тримата поседяха при леглото до вратата, шепнешком нещо си казаха, пък си тръгнаха. Появи се пак възрастната санитарка и разстави параванче около леглото на циганина... Понеже ръката на Яшара все изскачаше и изскачаше извън носилката изпод чаршафа – като да ни махаше за сбогом – вързаха с бинт двете му китки пред гърдите и така тържествено го изнесоха. Сетне си сгънаха паравана, заповядаха ни да излезем двамата с бате Наско и напръскаха пода и стените около вратата с нещо люто и миризливо. Когато се върнахме след час, вътре светеше от чистота, ухаеше на теменужки, а леглото на Яшара беше застлано с чистак новичко пъстро одеало.
Някъде другаде ще разкажа по-подробно и за симпатичната сестра Колева, която като че ли се влюби в мен. И аз, разбира се, я обикнах. Няколко пъти сестра Колева, дето ни биеше най-безболезнено гадните чернодробни инжекции, ме води в стаята си горе, на тавана на четириетажната сива сграда отсреща, в чието мазе разрязваха труповете на мъртвите. От онзи квартал бях, около болницата; няколко набези сме предприемали да узнаем какво ги правят мъртъвците зад белосаните с боя отвътре стъкла, но нищо особено не бяха съзрели любопитните ни трескави очета. Особени бяха само разказите за възкръсналия внезапно, който се събудил гол в бетонното корито сред десетина циментови корита в моргата, с картонче, нежно привързано за палеца на десния му крак. Моята сестра Колева ме гощаваше с едра ябълка, сушени сливи, стафиди, марципан (било е през април), евтинички бисквити; току се обърне към двете си съквартирантки – стажантки за медицински сестри: "Вижте го! А? Не е ли сладичък! Не е ли симпатичен?" И тричките в унес ме следят как се храня или се въртя на стола, нервен, че проявяват внимание към мен, и си ровя дълбоко в носа.
Двайсет години по-късно, вече млад мъж, хем семеен и с две дъщери, гостувах на моята някогашна "любовна авантюра". И пак в една таванска стаичка... Само че сега срещу моето училище "Сашо Димитров". И пак в компанията на съквартирантка ме посрещна поуморена четиридесетгодишна женица с поувяхнало личице. Но й беше останал още онзи познат до болка хитровато-приятелски блясък в очите. Стаичката й бе цялата в дантелени покривчици и вазички с цветя... Две години по-късно тя се омъжи за мъж "с добро материално положение", както бъбреха дъртите жени вечер в махалата, а пет месеца по-късно върху тухлената колонка, на която бе монтирана тенекиената вратичка към къщата срещу училище "Сашо Димитров", внезапно съзрях снимката й: хубава цветна снимка върху некролог. Издъхнала при раждане.
Имам, разбира се, сериозни обвинения за това и онова към родителите си. Та аз израснах, неизменно сподирян от фразичката "От теб стока няма да стане!" Когато го споменах преди години в статия за областния вестник "Отечествен глас" (есето "Корени"), и двамата ме загледаха укорно като предадени. Същевременно не мога да спра да си ги обичам. И колкото повече време ме дели от смъртта им, толкова по-близки на сърце ги усещам. Милите ми! Съзнавали ли са, че не е измислен по-добър начин да отгледаш млад Лъв от този, да го оскърбяваш и биеш по лице, да го дразниш и отблъскваш. Така младият Лъв расте отлично тонизиран от напрежение непрестанно да отстоява себе си, своята територия, своите ловни полета.
Ето че и четвъртият по ред бележник вече е изписан. Така мога да продължа до-о, до края на света. Животът на отделния човек обаче е твърде ограничена величина, следователно, и да искам, няма как да продължавам безкрайно... А пък и нещата от живота са свежи до определен момент; после като че ли почват да се повтарят и се улавяш изненадан как си казваш: Ама този филм вече съм го гледал! Любопитство, страдание, възторг, влюбване-разлюбване, падение, утеха, заблуди пресни вместо мехлем за отворената кървяща рана и... хайде пак отначало! – отново изкушение и любопитство, интрижка, флирт, яко плътско пожелаване, страст, секс до изнемога, умора, спад на интереса, утеха, заблуда някоя нова вместо мехлем за старата рана.
Е, не! Това не е истина. Човекът е нещо уникално. Историите може да се повтарят, гледната точка обаче непрекъснато се променя. Що се отнася до любовта и секса... О, това е нещо върховно, опияняващо, така предизвикващо към жизненост и борба, че за какъв край всъщност говорим!? Любовта – когато наистина е Любов – е нещо самообновяващо се, неизчерпаемо като вселената, която е огледало и метафора на човешката душа.
Бележка от днешния ден
Част от този тук текст влиза в публикуваното преди три месеца есе "Щом любов нямам, нищо не съм!" Преписах ги десетината абзаца наново, тъй като тук те са си в естествения ритъм, според времето и настроението, кога съм ги писал. Тъй че моля да бъда извинен, но повторението не е пропуск, понеже и посланието в онзи първи текст е различно от онова, кажи-речи, философско есе за любовта и страданието. А темата тук е, както е обявена в настоящото заглавие: За хората и мишките.
После ме преместиха в стаята с дърводелския тезгях на баща ми, мириса на чам и талаш, плоскостите, сноповете фурнир, дърводелските инструменти. С все леглото ме заточиха и интернираха; а сам нощем ме беше страх. Но тъй бе отначало, докато да свикна с тъмното и нощта. Сетне престанах да се страхувам. Тъмното оттогава и досега приемам като уютна дреха с мека пухена вата.
Бил съм на осем години, вече се беше появило мечтаното от мен "братче", сестра ми, шест и половина години след мен. Извадих им душата на нашите, докато да ми я родят! Понеже ме заключваха и тъгувах по цели дни, едва пет-шестгодишно хлапе, в дълбоката мрачна изба, но ме навестяваха отряд пъргави полски мишлета, турях в кибритени кутийки трошици сирене и хляб сред стаята и покатерил се на моя трон – прозоречния перваз наблюдателница, греех от кеф, когато мишлетата излизаха да обядват. Ей тъй си живеех с тихите животинки, дори през ум не ми е минавало да се страхувам от тях или да хукна да ги гоня и трепя. Когато обаче баща ми и майка ми най-после се връщаха от онази там тяхна работа, посрещах ги винаги с едно и също горещо желание. "Всеки си има братче – Маринчо и Сашко, и Ичо. Само аз си нямам брат, моите братчета са мишленцата. Що само аз си нямам истинско братче, а?!"
Веднъж им направих голяма беля и жестоко ме биха. Помня, татко държеше тънка шперплатова лентичка: лентичката му свисти във въздуха, а пък белезите от нея са дълбоки, кървави. Майка беше хванала метлата изотдолу, налагаше ме с дръжката, обаче от дръжката на метлата по не боли. Пълзя по колене и лакти в талаша, а те не спират да бият; от зор се наврях в далечния ъгъл под дърводелския тезгях, и те, и двамата, продължаваха слепешком да размахват оръжията си; уви, бях недосегаем там – не, не уплашен, а изненадан, скимтящ от унижението. Да съм бил, да съм бил не повече от 9-годишен. На десетата година пипнах жълтеница, болест на мръсните ръце. Първо решиха, че е скарлатина; качиха ни с майка в кремавобяла шкодичка с два големи червени кръста на задните врати. После майка изостана някъде, а мен ме поведоха мълчаливо и строго като арестант из едни огромни и хладни, и тъмни варосани коридори с много висок таван (за разлика от избата на улица Ниш, където тавана татко достигаше, протегне ли ръка). Съблякоха ме чисто гол и заповядаха да прекрача в огромно фаянсово корито; и значи там като на секс сериозните лелки ме поливаха, сапунисваха, триха. Вонеше гадно, лютеше ми на очите от хлорната вар.
Воняха и дрехите, в които ме облякоха. Че са ме повели като арестант, сега си го помислих това. Не е логично, ама е тъй! – минахме през отделение, където лежаха болните от коремен тиф, за да влезем при хепатитните. Сложиха ме в стая с четири легла, до прозореца вдясно. Вляво лежеше беловлас изсъхнал като стар китаец и със землистия цвят на умиращите дядо Гьорги... Изнесоха го през втората седмица, но името и белите му мустаци, кой го знае защо, помня. До стъклената врата, откъм жълтите нозе на дядо Гьорги, беше Наско – мъж, около трийсетте. С него играехме шах. Шаха сам си го бях направил от кутия за бисквити; фигурките нарисувах върху картонени квадратчета, които пък се местеха по синьо-белите рисувани с мастило шахматни полета. Наско бе тип майтапчия: биеше си шегички с всичката ни несрета; само когато се появяваше сестрата с инжекциите, муцуната му ставаше напрегната, а шегичките бяха изричани с крива усмивчица: "Аман ма, сестричке! Направихте ме на решето. Сестро, мен могат да ме ползват за сито, брашно да пресяват".
Четвъртият бе Яшара, циганин на неопределена възраст. Беше мълчаливец, та не съм го запомнил другояче освен с прегърбена кльощава фигура, кога се изсулва от завивките или се връща от тоалетната, притиснал корема си с две ръце, приведен и съсредоточен, сякаш търси нещо изключително ценно по пода... Онзи, който смени дядо Гьорги с големите бели мустаци, ми се губи, не го помня, може би защото съм продължавал да виждам не новодошлия, а мъртвия като да е бил още жив. Сядах в слънчевите пролетни следобеди върху прозоречния перваз на болничната обляна от слънцето стая. Големите бъбреха, без особено да се притесняват, че съм хлапе; така от бъбрежа им научавах, че при нас, хепатитните, нищо не е, живот си живеем ние. Виж, при тифозните всеки ден някой го отнасят черен почернял, изсъхнал като чироз, покрит през лицето с белия чаршаф.
Няколко пъти майка и татко ми идваха на свиждане. Все ми заръчваха да слушам сестрите и чичо доктор, кротичко да лежа, да не тичам като бесен, да не обикалям по коридора, да си изяждам докрай храната. Изобщо, лесно свикнах с отсъствието им; липсваха ми игрите, приятелите. Мърморещият бате Наско не всякога беше на кеф да играем шах, а пък с дядо Гьорги говоренето ни бе той да ме разпитва какво правим в училище "Сашо Димитров", добри ли са ни даскалите или лоши. Другият, който легна в неговото легло, него не си го спомням; вероятно е лежал, както някои от по-тежките случаи, по цели часове безжизнено, с празен поглед, забит в тавана.
Едно утро, малко преди визитация санитарката, дето ни чистеше стаята, тичешком изхвърча в коридора. Довтаса дежурният лекар, а и две сестри се вмъкнаха подир него. Тримата поседяха при леглото до вратата, шепнешком нещо си казаха, пък си тръгнаха. Появи се пак възрастната санитарка и разстави параванче около леглото на циганина... Понеже ръката на Яшара все изскачаше и изскачаше извън носилката изпод чаршафа – като да ни махаше за сбогом – вързаха с бинт двете му китки пред гърдите и така тържествено го изнесоха. Сетне си сгънаха паравана, заповядаха ни да излезем двамата с бате Наско и напръскаха пода и стените около вратата с нещо люто и миризливо. Когато се върнахме след час, вътре светеше от чистота, ухаеше на теменужки, а леглото на Яшара беше застлано с чистак новичко пъстро одеало.
Някъде другаде ще разкажа по-подробно и за симпатичната сестра Колева, която като че ли се влюби в мен. И аз, разбира се, я обикнах. Няколко пъти сестра Колева, дето ни биеше най-безболезнено гадните чернодробни инжекции, ме води в стаята си горе, на тавана на четириетажната сива сграда отсреща, в чието мазе разрязваха труповете на мъртвите. От онзи квартал бях, около болницата; няколко набези сме предприемали да узнаем какво ги правят мъртъвците зад белосаните с боя отвътре стъкла, но нищо особено не бяха съзрели любопитните ни трескави очета. Особени бяха само разказите за възкръсналия внезапно, който се събудил гол в бетонното корито сред десетина циментови корита в моргата, с картонче, нежно привързано за палеца на десния му крак. Моята сестра Колева ме гощаваше с едра ябълка, сушени сливи, стафиди, марципан (било е през април), евтинички бисквити; току се обърне към двете си съквартирантки – стажантки за медицински сестри: "Вижте го! А? Не е ли сладичък! Не е ли симпатичен?" И тричките в унес ме следят как се храня или се въртя на стола, нервен, че проявяват внимание към мен, и си ровя дълбоко в носа.
Двайсет години по-късно, вече млад мъж, хем семеен и с две дъщери, гостувах на моята някогашна "любовна авантюра". И пак в една таванска стаичка... Само че сега срещу моето училище "Сашо Димитров". И пак в компанията на съквартирантка ме посрещна поуморена четиридесетгодишна женица с поувяхнало личице. Но й беше останал още онзи познат до болка хитровато-приятелски блясък в очите. Стаичката й бе цялата в дантелени покривчици и вазички с цветя... Две години по-късно тя се омъжи за мъж "с добро материално положение", както бъбреха дъртите жени вечер в махалата, а пет месеца по-късно върху тухлената колонка, на която бе монтирана тенекиената вратичка към къщата срещу училище "Сашо Димитров", внезапно съзрях снимката й: хубава цветна снимка върху некролог. Издъхнала при раждане.
Имам, разбира се, сериозни обвинения за това и онова към родителите си. Та аз израснах, неизменно сподирян от фразичката "От теб стока няма да стане!" Когато го споменах преди години в статия за областния вестник "Отечествен глас" (есето "Корени"), и двамата ме загледаха укорно като предадени. Същевременно не мога да спра да си ги обичам. И колкото повече време ме дели от смъртта им, толкова по-близки на сърце ги усещам. Милите ми! Съзнавали ли са, че не е измислен по-добър начин да отгледаш млад Лъв от този, да го оскърбяваш и биеш по лице, да го дразниш и отблъскваш. Така младият Лъв расте отлично тонизиран от напрежение непрестанно да отстоява себе си, своята територия, своите ловни полета.
Ето че и четвъртият по ред бележник вече е изписан. Така мога да продължа до-о, до края на света. Животът на отделния човек обаче е твърде ограничена величина, следователно, и да искам, няма как да продължавам безкрайно... А пък и нещата от живота са свежи до определен момент; после като че ли почват да се повтарят и се улавяш изненадан как си казваш: Ама този филм вече съм го гледал! Любопитство, страдание, възторг, влюбване-разлюбване, падение, утеха, заблуди пресни вместо мехлем за отворената кървяща рана и... хайде пак отначало! – отново изкушение и любопитство, интрижка, флирт, яко плътско пожелаване, страст, секс до изнемога, умора, спад на интереса, утеха, заблуда някоя нова вместо мехлем за старата рана.
Е, не! Това не е истина. Човекът е нещо уникално. Историите може да се повтарят, гледната точка обаче непрекъснато се променя. Що се отнася до любовта и секса... О, това е нещо върховно, опияняващо, така предизвикващо към жизненост и борба, че за какъв край всъщност говорим!? Любовта – когато наистина е Любов – е нещо самообновяващо се, неизчерпаемо като вселената, която е огледало и метафора на човешката душа.
Бележка от днешния ден
Част от този тук текст влиза в публикуваното преди три месеца есе "Щом любов нямам, нищо не съм!" Преписах ги десетината абзаца наново, тъй като тук те са си в естествения ритъм, според времето и настроението, кога съм ги писал. Тъй че моля да бъда извинен, но повторението не е пропуск, понеже и посланието в онзи първи текст е различно от онова, кажи-речи, философско есе за любовта и страданието. А темата тук е, както е обявена в настоящото заглавие: За хората и мишките.
Пловдив, 27 септември 2006 година
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 9 avg. 2020
Илюстрации:
- Аристотел – един от нас, зрящ*****.
- Ароматът на живота е в детайлите.
–––
* Пловдивски местен говор, истимар ще рече: дискретно, потайно.
** Възрастта, когато съм писал първоначалния текст.
*** Пловдивски местен говор, мераз ще рече: чеиз, допълнителна екстра от невестата.
**** С пумпал играехме на бъзгуни, което ще рече: целиш с пумпала си пумпала на врага с цел да го цепнеш на две половини или поне да откъртиш парченце, ако не му направиш поне дупка за спомен.
.jpg)
.jpg)
