ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (511.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (511.)

    Любовта не е емоция, а самото ти съществуване. – Руми (1207-1273)

  28.11.2007.

АНТИТЕЗИ *

В памет на Франсоа Вийон 

Спокоен като пън, мечтая морски бури;
мърморя малодушно, авантюрист по кръв;
животът ми е сън, ала мечтите – щури;
в обоза уж се гуша, в пердаха влизам пръв.
 
С плесник ли през устата подлец ме зашлеви,
целувам му ръката и шепна: C'est la vie*;
унил, сразен, наплашен, се виждам уважен,
за почести и слава на бога отреден.
 
Добре ли ме приемат, изпадам в силен смут;
световно неизвестен, с това съм най-прочут;
изпаднал в дни на леност, коси ме адски бяс;
рекат ли ми: Студено! – крещя: Горещо! – аз.
 
В калта добре овалян, за себе си съм бог;
глупака ако хваля, към умния съм строг;
изпитвам смут, когато цената ми расте;
които ме ругаят, най-близки са ми те.
 
Рекат ли ми: Ужасен! – знам, нежен ставам с тях;
нещата щом са ясни, изпадам в смут и страх;
сърцето прокърви ли, свирукам окрилен;
остана ли без сили, по-жив не знам от мен!
 
Потръгнат ли нещата, излишен ставам аз;
узреят ли житата, в душата ми е мраз;
щом моето момиче ми каже: Мили мой! –
преставам да обичам и гледам зло, на бой.
 
Внезапно разлютена, най-мила ми е тя –
щом пак ми прави сцени, добре сме в любовта;
разбирам, че не мога да преживея ден
без нежната тревога: тя може ли без мен?!
 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 16 mar. 2021

–––

* Такъв е животът (фр.). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (510.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (510.) 

    Любовта не е емоция, а самото ти съществуване. – Руми (1207-1273)

ДВОРЪТ НА ДЕТСКАТА ГРАДИНА*

Като гледам в пухкавия сняг малките деца 

как тичат, като ги гледам как падат,

търкалят се,

изправят се като въстаници

на барикада

и тичат пак до колене,

до кръст

в снега... 

Като гледам белотата как се сипе,

как се стича

от свечереното небе на тласъци,

 подхвърляна от ветровете...

Като гледам,

подпирайки с длан небосвода,

оставайки жив все пак, –

безкрайно

нежно

страдание ме обзема. 

Вали

над всичко този сняг. Вали,

натрупва и не зеленее

тревата с остри копия,

не пъплят

сълзите на надеждата по мъртвите

 есенни листа. 

Скоро няма да ни има даже.

Ще отлетим

към небесата, о деца!

И вие вече няма да сте същите.

Крилата

заякват само със усилното летене,

в такава зима... 

В такава зима искам да си ида –

с очи във пухкавия сняг,

с очи, които падат

като въстаници на барикада,

възкръсват

и се повтарят в теб,

човечество. Ала

планетата е пухкава от сняг... И там

 едно Голямо Черно Куче важно се разхожда. 

Уморен,

тъй жаден за почивка

от толкоз преживени дни и тъжни нощи,

от толкоз преживени чужди драми

и приятелски предателства,

просто

нямам право

да умирам. Би било

крайно неприлично...

докато този кръвожаден

мрачен пес

кръжи наоколо, и всъщност,

най-много

кръжи около Детската градина,

о, човечество,

кръжи с огромни огнени очи

и лапи,

и муцуна хищна, окървавена от злост

 и от надменност нечовешка, дръзка.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 16 mar. 2021

––––

* От сб. "Кардиф", Самиздат от 1998 г. в тираж 300 екз. Бел.м., tisss.