събота, 20 февруари 2016 г.

Story - СЪРБИТЕ, МАКЕТАТА И… ТЯХНАТА МАМА

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

СЪРБИТЕ, МАКЕТАТА И… ТЯХНАТА МАМА


    Снощи у дома пак цъфна чичо Станчо. Картоиграчите долу пред блока блъскат по масата от гетинакс, ехти като боен вик на индианско племе "Ха, дай коз!... Играй пика бе, таратончо, къде зяпаш!... Нямам пики бе, ахмак!" и други такива. Тате предпочита по-тихите игри, без предизвикателни жестове и пиперлии думи, без на висок глас изквакани интимни пожелания към майката и женската рода на опонента; обича наш Тотю, например, да си пие ракията с млечна салатка у дома, а сега, като се появи компания, плува шкембето му из кухничката, докато наряза салатка и наля изплакнатите чашки.

    У дома подир вечеря гледаме телевизия. Няма пари за други забавления, та киснем пред тилювизоря, както освен Станчо казваше и Ламберия от Пльоковица. Мама и леля се изнесли на женска седянка у съседите. Отмъкнаха половината кекс, дето го правиха специално за тяхната женска конференция, а леля кри под мишница половинка ликьор, озърташе се като крадец, кога се изнизваха от къщи. Не й беше чиста работата, такава една гузна. Щипна ме по бузата, с фалшива усмивчица рече:

    – Ти си добро момченце, нали!

    Какво да й река, отговарям:

    – Ами да, лельо.

    – А бе, тез жални завалии наште макета що само се дървят на гусин президента? – без да се размотава, още с влизането си отвори уста Станчо. – Не стига, че полвината град ни е фрашкан с българи от македонския корен. За другата България не знам, ама тук са македонец до македонец. Имахме нявгаш такваз приказка: македонката кога види, че родила мъжко, па го плесне по чутурата: “Хай, мама, въри, маминото, министър на България да ставаш!” Та кратуната на македонеца оттам си е приплесната на темето.

    – Македонец беше министър-председателят Антон Югов. Половината ни писатели – македонци. Паисий какъв е! Нали македонецът Паисий рекъл за неразумния българин!?

    Тук Станчо се закашля от възбуда или кой знае от що. Беше се зачервил. Ръкомаха, кокори се като слънчасал.

    – И Татарчев, казват, бил момче-македонче. Коренът му от градеца Ресен – угрижено рече тате. – Туй е главний прокурор на републиката, бе, най-важният в державата подир господин президента.

    – Ама аз не казвам, че наште макета са кофти хора. Чудно ми е само що толкова се ежат на господин Стоянов. Той нали им рече, че ги признаваме за держава! Само езикът им, таквоз, дето си е български, па и мурафетите им – ачик български. Наша ли е вината? Нещо като с кораба, дето потъвал, се получава. Ай сега, байрака ще спасяваме! Ма тях албанецът с оная си работа харно ще ги нареди, като им напълни державицата с албанчета. Тогаз ще ги питам аз що с нас седнали да се джанкат за Българската история и за общия ни Български език!

    – Не си разбрал. Господин Стоянов рече, че и българския им език ще наречем небългарски, само да мирясат сърбоманите отвъд границата – рече тате, като свидливо се бърчи, докато долива от сливовата.

    – Ми тогаз кво щат още, кво още ни се дървят иззад границата? – сладичко примлясна Станчо.

    – Искат полвин България да им резнем, на тепсия да им я поднесем: Папай, Гуджо, мръвки! Тва са то, старите мераци на братята сърби, не знайш ли? Ай наздравичка и да живей България многострадална, дето всеки посяга да я бъзикне, да я оноди, как му текне на ум!


   
– Какво значи бъзика? – попитах, защото бъзика ние казваме, кога момък бърка под полите на момиче, като го пощипва тук и там, пък то пищи и се вие като змиорка. Казваме още: пускам ръка или гадното обарвам.

    – Емчат ни се, пишат се обидени нещо, кой ги знай що! – рече Тотю.

    – Шубе ги гони. Затова е туй пищене. – Станчо засука с две ръце мустаци тъй, че краищата им войнствено щръкнаха. – Най-тъжното е, че са българи, мама му стара. Пази, Боже, от свой, дето от батака си го вадил! Някога, като не смееше никой да им признае державицата, кой ръка им протегна, а? Гъркът ли!... Че гъркът не се ли кани и сега да им стъпи на врата? Ама тя нашта нали знайш ква излиза!... Ако се счепкаме с паликаретата, че бъзикат нашта Македония, лошо. Българийката - хептен опоскана, войската ни - храбра, дума да няма!... обаче генералите ни загрихтели от едене и пиене, па го удариха и на просия, достойнство у тях йок. Нямат що да краднат, бе! От друга страна, натиснем ли макетата да си спомнят, че са българска семка, ако ей тъй на! 
профилактично едва-едва ги стиснем за гръцмуля, НАТО току-виж довтасало и отиде тя, та се не видя. Па остави другото, ами ще ни спрат западната помощ за циганите, та ще се юрнат циганите още повече да ни крадат, да плячкосват, както само те могат, та ще изпукаме не от снаряд, ами от глад... Може и сърбинът да се намеси, и ще се наложи пак нашта войска екскурзия до Пирот, Ниш и Крива Паланка да прави. И ела, гледай! То аслъ сърбинът, ако го не ступаш веднъж на дваесе години, главозамайва се. С гърка и турчина що не е тъй? Щот са прибран народ... А на сърбина от време на време се налага да му се стягат дизгините. 

    И Станчо завъртя длан покрай ухо:

    – Тоя завалия аслъ само на марсианци още не се е зъбил. И все лобут яде. Да го питаш що изтреби толкоз сърби-бошнаци... Че се дупели пред Аллах ли? Дреме му на сърбина за Аллах... Ами!


Бежанци от Косово, 30 март 1999 година

    – Не знам – навъси се тате. – Не е на добро. Тез масови гробове на жени и дребни дечурлига, на немощни стари хора, то е работа на сръбския падишах Милошевич. Бива да си червен и тепегьоз, ама чак пък толкоз...! Да изтребиш сума народ, само да е на твойто... Не-е, туй не го проумявам. Туй само хептен лош човек ще го стори.

    – Чини ми се, сърбинът няма да се меси в наште си български работи. Все едно да съветваш щерка си да не те ръфа, да я учиш дом да си нареди, а комшията да се втурне със сопа да я брани. И от кого да я брани? От тебе, дето си й баща. Не е ли тъй?

    – Не е тъй, Станчо. Не е баш тъй. Тоз мил съсед нашата Вардарска Македония от доста време си я оножда и посърбените мекерета сред наште мили братя-българи от Скопие как ще позволят момата честна да излезе, ако вдяваш кво говоря!

    – Тате бе, що значи да си я оножда?


   
 Да си я гали, мойто момче – вместо тате отвърна чичо Станчо и отново посегна да си сучи мустаците.

    – А че то галенето лошо нещо ли е?

    – Ако само се галят, хич не е лошо. Кога вземат чеиза да изнасят, пак бива. Ама кога покрай чеиза почнат и на родна майка да налитат, срещу България да се зъбят, тогаз вече си е жив грабеж, синко.


    – Значи, сърбите са ни врагове, тъй ли?

    – По-лошо, Ванчо. Те са ни природени братчеди. Хем ни се падат роднини по език и нрав, хем все гледат през главата да ни прекрачат. Мислят се за по-важни, по-ербап, по-кадърни. Ама си е наша вината, че сме кротък народ, не обичаме да се ежим по кръчмарски. Ако не бяхме кротки и прибрани хора това българите, нямаше днешна България да опира в погърчени, потурчени, посърбени и порумънчени български села и градове. В нашия край, например, на всеки четирима един е внук на бежанци я от Албанските чукари, я от Вардарска Македония, я от Беломорието или от Одринска Тракия. В половин Добруджа българите са от някогашните ни земи по делтата на Дунава. Ама що са се тук преселили, от добро ли? Ти как мислиш!

    – Че къде са тия
 Български земи бе, чичо Станчо?

    – Накъдето и да се обърнеш, сине, ама то свършена работа. Не си струва огън да палим за стари бакии. Лошото е, дето онез съседи още си въобразяват, че малко са си отгризнали, та душа и свят им е още да си отхапят.

    – Халал да им е! – рече тате миролюбиво и двамата със Станчо блъснаха чаши, пълни догоре с ракия.




    На синия екран певачки щракат с пръсти, тръскат задник, кючек по цигански кършат. Двамата се вторачиха в тях, умълчаха се. По някое време Станчо рече:

    – Ама па весели му песните на сърбина! Усещат го живота тез хора, брей! Познавах една
 лепа цура*, очите ми изтекоха по нея, ама жалко. Не си, кай, муж да ми будеш, защо доста ревнив си и доста ке будеш страдати. Ай, какви знойни нощи беха! Друг се радва сега на онуй изваяно дупе, друг й хапе циците, а бачо ти Станчо се пропи от цръна туга и от све тажне песме сваку ноч**.

    – Чичо Станчо, що значи
 цръна туга и све тажне песме сваку ноч?

    – Не питай! – посегна, разроши ми перчема. – Сам ще узнаеш, като порастеш. За тия неща думите са бледни.

    – И гръцките са добри, особено любовните – рече тате.
 Сагапо-сагапо***... Их, тия бели писани гъркини!

    – Ами румънките! Знаеш ли по-дяволита на тоя свят от румънката? – усмихва се Станчо. – Като аскер край
 Дуранкулак със знойно влахкинче, ле-ле, че щура любов въртяхме! Мильон пъти да съм прецапал тайно граничната бразда в двете посоки все зарад туй пусто галене. 

    – И тях ги бива, особено кога закъдрят онез игриви мелодии с цигулка, флейта и окарина... За румънките съм съгласен, ала турските маанета нещо...

    – Че що им е на турските маанета! Знаеш ли ти кво значи туркиня тебе да те люби? При тях любовта, бако, не е като при зайците. Там всичко е салтанатлия. Ле-ле, че кат го завърти онуй пъпче, кат ги залюлей онез сочни цици, онез бели балдъри, гюбеци кат земе да фърля, кат върба да се кърши... де отиваме, Тотьо-о!

    – Знаеш ли? – засмя се тате. – Мисля си, че туй Балканите сме разкошно нещо. Най-ароматното вино, най-пивката ракия, най-уханните гозби и най-сладките
 масали**** де се точат? – Разпери ръце: – Тук, разбира се. Е, малко сме си дръпнати, чат-пат се посбиваме, ама де я таз къща без комин! Комин има ли, трябва чат-пат да пуши. 

    – Вярно – поде гостът, – но и оружие да се не вади… Туй го не чактисвам***** у сърбина. Разкървави собствения си род, че и правнуците му кръв ще рият.

    Нещо му стана на телевизора, сам превключи на втора програма. Течеше митинг на червената политическа сила с национални знамена и скандиращи тълпи пенсионери. Върху трибуната, посред аления тензух курдисали дебелана и дебеланата разпалено обяснява колко българите са гладни и няма кому да разчитат освен на комунистите.



    – Приятна женица! – почеса се Станчо зад ухо, смигна на Тотю. – Обаче капитална грешка направили другарите. Не бива тоз тлъст бъбрек за глада да бъбри. Глей-глей колко охранено! Боже, амчи то като с масур надуто!

    – Ба – отбележи сухо тате, – само бутовете й възпълнички. То е природно. Предпочитам таз вместо сушената скумрия, дет си пули зъркелите, кога лъже. – И спомена една от депутатките на БСП, които възрожденски песни пяха в обсадения от изгладнялата тълпа парламент. Бая ячки момци в оня исторически миг трошаха дограмата по пътя си, само да докопат депутатите на БСП, да им отправят съвсем лично питане.
  

    Подир час Тотю и чичо Станчо бяха "вързали кънките"******. Прегърнати през рамо, деряха душната майска нощ с нестройни напеви. Концертът продължи, докато мама и Гица със заспалата Юлия на ръце се завърнаха.

    – Какво правите, бре! – рече леля с ръце на кръста.

    – Пейм бе, душко – хилят се. – Който пее, зло не мисли.

    – Ах, цъфнало й бяло кокиче – присмя се мама на тате и отиде, та го целуна.

    – Шът ма, Ленче! – дръпна се той. – Ванчо гледа.


Plovdiv, apr. 1994 – redact. 21 fev. 2016

_____
*
 Сърбо-хърв.: хубаво момиче.
**
 Сърбо-хърв.: от черна тъга и от всички тъжни песни всяка нощ. 
***
 Гръц.: любов, любов. 
****
 Тур.: сладки приказки. 
*****
 Диал., вероятно от тур: разбирам. 
******
 Жаргон: напили се.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...