Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 27 януари 2016 г.

Story - ВЪВ ВИХЪРА НА ДЕМОКРАЦИЯТА

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”
 ВЪВ ВИХЪРА НА ДЕМОКРАЦИЯТА
     
     Превъртя се хилядолетието, ново започна, завъртя се виенското колело на живота, властта в България уж се смени из основи, а нашите хора – на същия хал. Август. Десет сутринта. Ден голям, утре е неделя. Но и не помислят за море или за балкан, както бе по Тодор-Живково време. Как беше-що беше, остават спомени от оная комунистическа ера, и странно – ама никак не са им лоши спомените от онова ужасно време.

    А сега какво! – всеки си наляга парцалите вкъщи. Та образуваха три карета за белот. Които паднат, надигат задник, ходят до бакалията на Дебела Тота да купят бира, да възнаградят победителите. Тук се пие “Леденика” и “Ариана”, че са най-евтини. Галено ги зоват леденка и арианка.

    Какво е да си щастлив? Очевидно – да нямаш борчове към държавата и да си сред приятели.

    – Държавата, Драгинко – бъбрят си, – е предприятие. Който я владее, яко кяри, възгордява се. За да прикрие краденето, учи се да лъже и лицемерничи.

    – Култура! – избухна Станчо. – Що е то? Нали гледам тез, дето са културни уж... Квасят коравия в постната супа и са щастливи, могат ли да си платят сметките за тока и данъците.

    – Бе, нека съм аз край тавата с мръвките, па нека ми липсва култура! – пухти Тотю. – Уф, ще ми се пръсне чутурата...

    – Що, бре? – рече Вичо.

    – Данъци споменахте – отвърна Тотю, и като си грабна капата от коляното си, нахлузи я до вежди, па направи бандитска физиономия, като се впери в Станчо. – Сакам да съм мутра, джип да карам, мацки да вървят подире ми с вирнат куйрук.


    Заспориха по повод обущата на някой си Кръстю
*.

    – Уж дребосък, уж тапа, пък глей какви плавници!

    – Да бе, голям лопатар. Едър номер на обущата означава много акъл.

    – Ба! – възпротиви се Вичо. – Огромните табани са остатък от хомос питекантропус.

    Ей ги, задават се иззад ъгъла на блока Теню и Стоян – кривокраки като кавалеристи, по къси гащи и с подпетени вехти патъци, на бос крак нахлузени.

    – Веждито
** ли? – бръмчи Теню. – Ама как се пердаши, а! Па як е. Какъв тупаник отнесе онуй полицайче… Айде де! То ще му каже на Вежди де да си паркира колата.

    Теню присяда на пейката, че бъбреците го свиват. Другите приближават, палят първата за деня цигара.

    – И друг отнесе пердаха – рече Стоян. – Стават грешки. Нокаутирали го, вай завалла. Като си представя тоз наперен Асен
***, дето не си попълва кротичко кръстословици като другите депутати в парламента, ами меле като чекрък за ронене на царевица. Като го гледам, емен-емен, ще хвръкне от трибуната. Та приземили го малце. Ама па баш на него да се случи... Виж ти какъв сюрприз!


    – Тоз, дето му изкривил физиономията, боксьор тежка категория ще да е. С един удар го нокаутирал. И в това дамар има – рече Манчо, па прати внука за цигари при циганката Марушка, че цигарите й ca от Тютюневия комбинат отвъд Марица крадени, та евтино ги дава.

    – Ваджито да бе налетял на боксьор, как ли щеше после да обяснява? Ама авер на Илия Павлов как да не е умен! Я да посегне на по-ячък от себе си... Да не е луд!

    – И как хубаво обясняваше колко му било жал! Чак ме разплака, истина ви казвам – рече Станчо. – Полицаят, каже, син може да ми е.

    – Е, що да не му е син? Ако майката си признай... – рече някой и прихнаха.

    – Президентът го отличи с високо държавно отличие – рече Вичо, – понеже се покая за историята с битото полицайче. Не беше покайване баш, ама нейсе, що да придиряме! Ордена си го заслужи честно човекът.

    – Много му харни лакърдиите на Вежди – включи се и баба Митра, дето кърпи нелегално, което ще рече: извън закона, вехтите палта на съседите. Показа се като костенурка от мазенцето, край което бяха спрели мъжете, взе думата: – Точи ги тоз Вежди като рахат-локум. Ний, българите тъй, ний българите онъй... Карагьозчия!
****

    – Харен човек! – рече Станчо. – Кой друг като него е хранил и поил толкоз елит! Помните ли в гладната Жан-Виденова зима онуй лапане в ресторант "България" насред София? Юрнаха се държавните мъже и жени, певачките и курвите, Слави Трифонов и компания, и те се юрнаха. И всяко си понесло паничката, руча, та му плющят ушите! Дванайсет прасенца тъкмо опечени. И ей я нашта интелигенция... Сиромашко не видяло се юрна да се гъчи, пък после се кълнат: вересия нямало.



    – Беше през дивендисет и седма – уточни Пейо, наскоро разведен, когото развихрилият се хаос и демокрация по хамерикански образец бяха натирили безработен с две невръстни дъщерички сред заринатия в боклук, обгазяван от близкия екарисаж, наплашен от мутри и чиновници краен квартал.

    – Нищо не забравяме – обобщи Вичо, – ама нищичко! Всичко си се дипли ей тук на! – И сочи сърцето си. – Понякога от страх и притеснение нощем не мога да заспя, иде ми щурата мисъл да си тегля куршума, да се свърши най-сетне тоя театър. Нагледах се, наживях се. А младите или не могат, или не искат да ни разберат, та нас остави, ама за тях ми е мъчно.

    Тъй си припомниха още една историйка от българските ни славни дела. Нищо особено не рекоха, нищо не оцениха сякаш. Поогледаха речовития скулптор, попревъртяха го – поовъргаляха го като камъче между зъбите, па нежно – да го не засегнат, да го не наранят, па и да се не изцапат, туриха го настрани, в онова свидно кътче, където се съхранява горчивият опит на нашенеца и където със ситни кървави букви се ниже Великата история на Малкия човек в България.


Plovdiv, apr. 1994 – redact. 28 jan. 2016

_____
* Кръстю Петков (1943) – бивш председател на КНСБ.
** Вежди Рашидов (1951).
*** Асен Агов (1948). Вж. http://www.segabg.com/article.php?id=167945

**** От тур. артист.