събота, 19 май 2018 г.

Публицистика – МРЪСНИ ДНИ

МРЪСНИ ДНИ* 

    
21.12.2004.

    Втори ден подир Игнажден, от т.нар. мръсни или бесовски дни преди Бъдни вечер, според поверието, наоколо витаят лошите духове и злите сили. Без да се мисля за религиозен, откривам християнската философия далеч по-възвишена от претенциозното невежество, от озлоблението и алчността. Не съм се прекръстил. Нямам намерение да се кръстя пред олтар, свещ, икона, защото не съм религиозен. Но съм вярващ. Вярвам в моята България, особено като виждам младите българи застрашени от натрапвано чрез медиите духовно невежество и стремеж към успеха на всякаква цена.

    Но как да обясня на моите дванайсетокласнички (19 девойчета), че между управници и учител противостоенето е открай време? Искат от мен високи оценки, а смятат, че със записване на това, което им казвам по Роден език и Литература, се изчерпва ученето. Към света и помежду си, меко казано, не са за пример. Домашно възпитание им липсва, но и какво ли добро са видели досега извън дома си за своите осемнайсет години, какво ли по-гръмко заявено, освен наглост и простотия! А то си е фронт между духовност и гавра с Десетте Божи заповеди у нас. Понякога в океан от помия се усещам островче, случаен минувач покрай магазин с лъскави пластмасови кукли и дрънкулки. Понякога, казвам, не винаги! Не са редки просветленията у тези чудесни инак сантиментално добри душици – Катя, Елена, Ширин, Милена; защо обаче назлобяват срещу самото учене.

   Не можеш насила да си им Учител. Учител насила не се става. То е като любовта. Ако не те приемат като знания и опит, ако не те разбират, когато показваш разликата между добро и зло, между натрапено и естествено, нормално е да те гледат с дебели очи – и теб, и Училището. Първият от двата ми учебни часа в дванайсети клас вчера мина да ги слушам как се джафкат помежду си, да ги успокоявам, да си изясняваме какво общо има между Паисиевото "о неразумни и юроде" и "българино, знай своя род и език" и онези така любими за младото моме кремчета, мазилца, гримчета, аксесоарите от просто тенеке и пласмаса или злато, дрешки, прически, особено – със заетия от естрадните глезли непукизъм.

    Що да им река! Травеститът Азис ги очаровал с песните, с костюмите, с циркаджилъците, нали е икона на непукизма, успехите си по света, в топ-класацията на еМ-Ти-Ви бил, научавам. Надупеният срещу лобното място на Васил Левски костинбродски мазен Азис им бил на сърце.

   Мога и да отстъпвам, но как да приема за нормално пренебрежението към естественото и естетичното! Кога са станали варвари в храма, питам. Та тези момета – утрешни майки на следващото поколение българчета, са прекият обект на пошлостта. Пошлостта царствено шества из България: от Митю Пищова, Лорд Бул, Денди, Фънки до висшите етажи на властта. Как да възприемат любовта като висша духовност и нормално отношение към света, а не като бяс за консумиране, това ми е проблемът.

   28.12.2004.

   Рефлексът за писане, в смисъл – сътворяване на свят от чувства, образи и размишления, е вроден не у всекиго, макар у всеки да я има открита възможността да усеща тъй нежните духовни излъчвания. Сред осмокласниците имам три ученички, които ми представиха "стихчета"; от тях едната, според мен, е талант и предстои да се развие. Съпоставянето между лъже-творец и роден талант, между докоснат от бог и стихоплетци не само тук, но и в медиите, напоследък ми вади очите.

   Странно наглед, у т.нар. поетеси (набедени за поетеси от колегите им, но без дарба, според мен) прави впечатление добре подредената форма, зад която бледнее тривиално съдържание, каквито и вопли или радостни трели да пунтира писаното от тях. У талантливия съдържанието по-често пренебрегва формата, стихът сякаш не е стих, погледнато отгоре-отгоре; обаче атмосферата му е интензивна и вълнува: лицето, нрава на твореца, неявните затаени очаквания съзирам, каквото и на повърхността да ми казват стиховете.

   Сиви дни. Занимавам се с текстообработващата програмка PageMaker 7.0 и не ми спори. Едва напредвам. Нарядко ми се мярва в ума: можеш ли да си щастлив с измама, че си поет, писател, философ, психолог. Опитът да издам книга на мои разноски ми бе крайно нужен. Доста неща в текста (факти, образи на политици, сюжет) са взети от реалността, описал съм, по-точно казано, предугадил съм ги в книга, която още не е на бял свят.

    17.01.2005.

   Нормалният простосмъртен учител е малко самотник, вероятно защото съвестта му е спокойна и честта му си зависи единствено от него; той не е многословен, не се обяснява надълго и нашироко пред света, не громи врага, не се бие с юмрук в гърдите колко е велик, не бръмчи като латерна: аз съм философ и психолог, аз съм новатор, имам отличия, аз съм умен, аз съм роден само за учител и на това съм си обрекъл живота и съм този, който ще ви свърши работа. Уви! Около такъв нещастник трева не никне, хората го избягват, защото носи у себе си наказанието заради надменност и елементарно неумение дори озлоблението си да поприкрие. Които пък му повярват и ги обземе съчувствие, тепърва ще има да берат ядове.   

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 2004/ 2005 – edited 20 maj 2018
–––
* Наричат се мръсни, тъй като това е време след раждането, което е нечисто. Известни са и като Некръстени дни, Глухи дни, Поганци, Караконджови дни. Навръх Коледа светът е нов, но граничи все още с другия свят на тъмни зли сили. Оттам към нас прииждат нощни гости: караконджули, бродници, всякакви ужасни твари. Земята ще се отграничи от нечистото, ще се затвори за злото чак на Йордановден. До 6 януари са дванайсет дни, когато водата още „не е кръстена“, и затова има някои забрани за човека. Вярва се, че всеки, който пристъпи забраните, ще се разболее. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...