ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1217.)
14 fev. 2002
ИМА В ЛЮБОВТА НЕХАЙСТВО СТРАННО
Разрушаването на любовна връзка обикновено е едностранна инициатива. Никой не бяга от доброто. Приемам, че съм допускал поредица от непростими грешки и Re. е в правото си – като жена, да развали неизгоден от нейна гледна точка неписан договор. Постарах се да не попреча, да не я товаря с несъгласия по този повод, нещо повече –отстраних се от всички онези сфери, където новият й любим опитва да си навре носа. Оставих да се разположи в освободени от присъствието ми вътрешни пространства на живота й. Но отстъплението ми е дотук; в материален план, т.е. физически, жената постепенно престана да ми действа като изкушение и стимул за живот. Защо обаче тя продължава да ме търси за душеприказчик! Ако онова там е пълноценна връзка, тези нейни изпълнения проява на остатъчна привързаност от навик и заради неустановил се още в съзнанието й стереотип за друг мъж ли е, или е знак за нещо по-съществено!
Обичам я, но не по същия начин, както беше до 18 окт. 2001 г., това е ясно. Смятам, че съм го казал и изразил с държането си. Тогава? Иде ми наум неособено приятната идея, че последните дни момичето, което поставях десет години или поне последните седем или осем от тези десет върху пиедестал, върши нежно издевателство над мен, нещо присъщо за част от привлекателни в сексуален смисъл жени, чието самолюбие се храни със смачканото самочувствие на мъже, които са ги пожелали и проектирали щастие с такава чудесна във физическия си облик принцеса на Любовта... Да приема това за истина при Re., не означава ли донякъде, че съм се предал. Когато й казах, че избраникът й е невъзпитан, имах предвид, че е изкушавал някогашното мое момиче с материалното си благоденствие и перспективи. Такива неща не съм си позволявал, а и не бих могъл да предлагам, тъй като мисля, че жена не бива да се купува като стока. Ако за някого любовта е "дай ми, и аз да ти дам", нямам желание за такъв тип сделки. Любопитно ми е: вече малко по-уравновесено, по-хладнокръвно мога да наблюдавам гърчовете отсреща – живописна гледка към обвит в полумрак интериор на две души. Слънчев ли е хоризонтът им! Дано да е слънчев. Мъжкото самолюбие у мен обаче ми нашепва, че на Re. не й остава друга възможност освен да приеме да стане придатък, аксесоар, украшение, стока в нечий чужд живот; накъсо: да се отърве от химерата, че можеш да бъдеш щастлива, щом друг някой, пък бил и най-обаятелнатата личност на света, взема решения коя да си, как да живееш, мислиш и чувстваш нещата от живота. Простичко казано, как да си представя любовта като подчинение! Въобразявам ли си, че към мен Re. я тегли усещането за свобода? Не я желая вече: не съм дотам глупав; жал ще ми е, обаче, да я видя окована духом, това е! Затова може би толкова я мисля.
След обяд, към пет часа без нещо, чувам я от отсрещния край на учителската стая, изправена до телефонния автомат да говори нервно: "Кажи, мили!... Разбери... Много съм заета... В момента имам ученици... После ще ходя... И можем да се чуем... Но защо трябва да ми звъниш!" – откъслечни фрази, които би могла да не изговаря, след като ме видя, когато бързешком влетя и залепна за телефонния автомат. Чоглаво! Като да беше демонстрация за пред мен така важният им разговор. Гледах телевизионна тъпа програма. "О-о не, не ме интересува битовата им драма!" – мисля си. Естествено е, че тракна рязко слушалката, че пак тъй бързичко отлетя, както беше влетяла, и чувах как високите й токчета тракат като картечница по мозайката в коридора на втория етаж.
Отбелязал съм с химикалка тънкописец в бележника, по-точно, в полето отстрани: Createur (фр.) творец, създател; сreation (фр.) сътворяване.
Опитвам да си припомня дали някога с толкова настръхнал от досада тон с нея сме разговаряли. Не друго, а тонът й ми се стори унизителен за човека от другия край на линията. Отмъстителен тип на мое място би тържествувал; на мен защо ми е чоглаво за мъжа отсреща! Посегнеш ли да унижиш някого, себе си унижаваш. Не съм я виждал в този жесток образ. Познавам ли я, всъщност! Месеци наред я отвиквах да ми крещи, преливаща от зной по телефона: "Обичам те!" И дяволицата замени онова изкрещяно в слушалката нейно "Обичам те!", по указание сякаш от американски психоаналитик – "Колкото по-често, толкова по-готино!", което ме дразнеше. Та замени стереотипното като дъвка "Обичам те!" с "Мразя те! Ох, само да знаеш колко те мразя!" – изречено с извиращ сякаш от утробата й плътен женски тембър, излъчващ страст и ярост, както съм го възприемал. Но онова иронично "Кажи, мили!" днес ми прозвуча обидно. И не, не му завиждам! Някогашното "мое момиче" яко му натри фасона. Трезво погледнато, нещастникът не ме интересува, иначе бих задълбал из тръните, които сам си постила. Решиш ли да отблъснеш жена, почни да я следиш като сянка! Докато с Re. бях нехаен, този честолюбив, гладък като шперплат глупак ще е вечно съмняващият се ревнивец.
Животът, умението да се живее не е ли умение да вършиш компромиси, да приемаш поражения и удари като нещо закономерно и естествено?
– Уплашена съм от книгата ти! – каза ми 34-годишната Мариета Н-ва., колега, на която дадох да хвърли едно око върху ръкописа "Историйките на ученика Ламски". – Да-да, уплашена съм. И знаеш ли кое е най-точното определение за твоята позиция? Това е интелектуална надменност. Да-да, интелектуална надменност! Не съм подозирала, че такъв е твоят характер. Децата няма да издържат да четат втората й част. Тази част е за възрастния читател. То са жестоки неща. Чудя се как успяваш да съчетаеш толкова нежност с такава безпощадност. Очевидно през живота си вие – мъжете, пазите много по-жестоки спомени от детството си, и е така, защото сте умозрителни, помните неща, които у една жена избледняват с годините.
Re. ме наобикаля. Поглежда ме дяволито през рамо, подхвърля ми фразички, за да й отвърна. Запазвам невъзмутимо мълчание. И след обяд, пак отзад, в хранилището на училищната библиотека, докато за миг оставаме сами, застана пред мен, пронизва ме с блестящи от укор очи:
– А, нищо! – казвам нехайно. – Всичко ми е наред.
Неколкократно напоследък повеждаме все един и същ безсмислен опит за разговор. В отношенията помежду ни съм оставил нещата като в безмоторна машина, която на автопилот планира, т.е. лети сред пухкави красиви облачета. Не чакам кой знае какви изненади. Рано или късно полетът й трябва да приключи, дано само да се приземя с по-малко поражения, дано да е в равнина, а не като удар в скалист планински хребет. "Не се научих на компромиси, коте; това май ми е фабричен дефект. Бъди щастлива!" Посланието пуснах току-що. А защо го пратих, дявол знае. Не знам! Нямам представа защо го пратих.
Започвам да проумявам, че от самото си осъзнаване като хлапе, от петгодишната си възраст съм бил озадачаван от религиозния подход към природата, хората и големия непонятен свят: Луната, Слънцето, Млечния път (Галактиката), Родопите на юг, Стара планина на север, Тракийската равнина, река Марица, която тържествено печално, но неотстъпчиво шумоли в крайречните тръстики. В ушите ми с грохот нощем звънтяха огромни, тежки чугунени, бронзови или медни камбани върху катедрални храмове на християнството, но така и християнин в ритуалния, в религиозния смисъл не станах, понеже не успях да приема Някой всевиждащ и всеопрощаващ над мене, а си живея и досега със съзнанието, че – както вероятно и други биха потвърдили за себе си, съм само едно от милиардите ефимерни лица на този бог в крехката ни човешка вселена.
И тъй, Бог за мен не значи вяра в свръхестественото, в Божието царство небесно, а значи доверие в необятните способности на човешкия разум и интуиция. Иначе, що е Бог, освен олицетворение на усет за Чистота, Подреденост и Добро, Красота, Нежност и Хармония – все образи на съвестта.
Отстрани с тънкописеца съм записал: Еternuer (фр.) кихам; ether (фр.), ефир; еternel (фр.) вечен; eternite (фр.) вечност. "Кихам", антипод на "Вечност": един и същи корен.
Слаб и унижен, но и силен, радостен.
Убеден в своето, но не и фанатик.
Влюбен, но без да е сантиментален.
С въображение, но грешен и земен.
Защото моето Аз не значи само Аз,
а значи всяко нещо на тази планета.
Следва
–––
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)