ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (174.)
Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616)
08.10.1998. ТЕХНОЛОЗИ НА ВЛАСТТА
Внучката Невена навършва днес четирите си години. Още се питам какво ли общо имам с това своенравно детенце. Виждам, че
е любознателна душица, ала хич не ми харесва, че отрано научила
да се налага над онези баба и дядо. Комуникациите ми с
невръстната госпожица засега са объркани, неясни и грапави. Понасяме се е силно
казано, но двамата май усещаме, доколкото разбирам по кокетното й притворство и скрит интерес, че от застиналите ни в уважителна дистанция отношения след време може да
излезе и нещичко по-ясно очертано. Няма начин, повтарям си, няма начин, нали е моя
кръв! Като си давам сметка, че в гените й се плискат послания от моята
потомствена памет... Бр-р-р!
09.10.1998.
Има дни, когато всичко, което съм писал
дотук, ми се струва безсмислено суетно. И никаква съпротива. Няма възражения,
нито отрицания. Замахваш с рапирата и тя потъва в желе от апатия, леност,
безмълвие. Само не е тишина продуктивна, ами е овче някакво блаженство, и емен-емен, да ме залее. Не е ли то ситното плетиво на собствената ми посредственост! В книгата на Абдурахман
Авторханов "Технология на властта", том 2, цитат
от Ницше ме хвърля в унес – изведнъж съзирам бездната, сякаш по ръба на
пропаст съм вървял, и ето – иде Спасителят в ръжта на евреина северноамериканец Джеръм Селинджър, заимствана от шотландския
бард Робърт Бърнс. Хей ти, момченце, дето тъй безгрижно си играеш в цъфналата
ръж, дали би оцеляло, да не пърхаше ангелът небесен над главицата ти рошава? Защо
си на този свят! Не са ли напразни усилията ти да подредиш някак хаоса от
впечатления! И как се смиряват
самонадеяните пози в унили човеколюбиви сенки! Остава единствено хвалбата,
че някога, е-е, преди хиляда години нещо и ти значително уж си свършил. Пак
сладки лъжи!
За да се създаде една светиня, трябва да се унищожи друга някоя светиня, такъв е законът – цитира Ницше авторът на изследването "Технология на властта". И още: Не се оставяйте да ви заблудят: "великите умове" са скептици. Мощта и свободата, които произтичат от силата и свръх-силата на разума, се доказват чрез скепсис. За фундаменталните неща (по отношение ценност и неценност) хората на убеждението не са в състояние дори да бъдат взети под внимание. Убеждението – това е затвор.(...) Свободата от всевъзможни убеждения принадлежи на по-силната страна. Всяка страст – основа и власт на битието, още по-ясно, по-деспотично, отколкото е самата тя, взема целия интелект да служи на делото. (...) Много се постига единствено чрез убеждение. Голямата страст има нужда да се възползва от убеждението, но тя не му се подчинява: защото умее да бъде суверенна. Обратно, необходимостта от вяра в безусловното "да" или "не" е необходимост на слабостта. "Човекът на вярата", т.е. всеки вярващ неизбежно е зависим, който не може да поставя цел. "Вярващият" не принадлежи на самия себе си, той може да бъде само средство – нужен му е някой, който да го използва. Инстинктът му оказва особена чест спрямо нравствеността на самоотрицанието. Всяка вяра е самоотрицание, самоотчуждение. "Вярващият" не може да мисли кое е "истинно" и кое "неистинно" – мислите и оправданията в това отношение биха се превърнали в причина за незабавната му гибел. Патологичната обусловеност на неговата оптика прави от твърде убедените личности фанатици – Савонарола, Лутер, Русо, Робеспиер, Сен Симон са антиподи на силния, станалия свободен дух, макар че великата позиция на тези болнави умове – епилептици на понятието, въздейства върху мнозинството. (Цит.съч., с. 28-29 и по-нататък, с. 30.)
"Ще дойде време – твърди Ницше, – когато с името ще свързват нещо чудовищно – криза, подобна на която дотук е нямало все още на земята, най-голямата колизия на съвестта – решението, насочено срещу всичко, в което досега силно са вярвали, очаквали и смятали за свещено. Тогава цялото понятие политика ще се превърне в духовна* война, инструментите на властта на старото общество ще бъдат вдигнати във въздуха – а те винаги са се държали с лъжа: ще има нечувани досега войни на земята. Започна от мен, на земята ще има голяма политика."
Авторханов отбелязва след горния цитат: "Без Ницше не може да бъде разбрана философията на сталинистите". И така изяснява, че и фашизмът, и сталинизмът са духовни рожби на една и съща философия за свръхчовека, който имал "свободата" и "силата" да пренебрегва Десетте божи заповеди. Питам се наивно: А къде съм аз, българинът, в тези протичащи с главозамайваща скорост духовни превъплъщения на Злото. Човечеството рязко се накланя към есенцията на американизма, т.е. към консумативното начало. Като опитни бели мишки световните медии ни настройват на определен градус, така че да виждаме само предварително подбран специално за нас сектор от нравствеността. И се впускаме да дирим щастието не в качеството на личността, а в количественото натрупване на знаци, свидетелстващи за престиж, могъщество (уж!) и материален просперитет. Инстинктивната тревога у нас ни сочи традицията като заслон от налитащите яростно вълни на бездуховността, като секс, наркотици, сциентизъм, муунизъм, генно инженерство, обичайните битови насилия, унищожителни свръх-оръжия, изсичане на горите, замърсяване на флората, цели видове от фауната екзекутирани със смъртоносни отрови в промишлени дози.
Злото е навсякъде около нас; в нас обаче е богът, т.е. собствената ни съвест. Ала на кого да обясняваш? Не е ли твърде слабичък твоят глас! Кой ще те чуе? А освен всичко друго, и традицията не е нещо непреходно, и тя постепенно и непрекъснато, променяйки се, поема от наркотика на потребителската еуфория и ни праща в плен на развихрилата се в гигантски мащаби, нахлуващата откъм благоустроения Запад планирана пошлост. Като се обръщам назад към изминалите сто-сто и петдесетина години от битието на Българската нация, виждам чистосърдечна наивност и вяра в кумирите, въздигнати почти като туземски идоли. Кой ги е изработил тези чудесни образи на химерата?! Паисий, Раковски, Левски, Стамболов, Фердинанд, Благоев, Стамболийски, коминтерновските емисари – всеки от тези неслучайни хора по свой неповторим начин е подтиснал християнското схващане за човека, по свой си начин е впрягал себе си (а то значи – и своите последователи) в едничката страст – да се пожертва в името на нещо ново, в името на Годо, който всеки момент би трябвало да се появи на хоризонта, но все не се появява.
Дали натискът над съзнанието на милионите Адамовци и Еви не е разрушил вече естествените механизми на обществения живот да се очиства от инфекциите или от изверженията на човешката природа? Оставям настрана какво самочувствие, каква сила на личната убеденост и страст е необходима за тази простичка операция – не съм религиозен, но ме ужасява пренебрежението към най-обикновеното човешко съществование, към растенията и животните, към всичко живо и неживо. Човекът като да са го предвидили само за пълнеж, груб строителен материал за илюзиите на Някого, колкото и този Велик Някой да е обаятелна материя. И защо ни внушават, че животът непрекъснато и непременно следва някаква посока! Сега и тук, докато съм на този свят още жив, още дишам и мога да мечтая, дали не е ли това основното???
Разговорите ми с бога не са в молитвена форма, изпълнени са с много съмнения и скептицизъм; виждате ли нещо ново в това! Но те са начин да надникна в себе си. Богът ми е необходим не като повелител, комуто да целувам ръцете и краищата на наметалото, а като образ-алегория за съвестта на шест или осем милиарда човешки същества на планетата. Не съм нищо повече от когото и да било; изкуството да се живее талантливо е в хармонизирането на вътрешните амбиции с нравствеността на битието – нещо заложено още преди идеята от калта да бъде сътворен първият човек. Какво са "свръхчовеците" на Фридрих Ницше, ако ли не роби на егоизма и грандоманията! Ако не го съзнават, това извинява ли ги? Ако се преструват, че не го съзнават, толкова по-зле за тях.
Е, добре... А свръхчовек ли е Левски?
10.10.1998.
За да се създаде една светиня, трябва да се унищожи друга някоя светиня, такъв е законът – цитира Ницше авторът на изследването "Технология на властта". И още: Не се оставяйте да ви заблудят: "великите умове" са скептици. Мощта и свободата, които произтичат от силата и свръх-силата на разума, се доказват чрез скепсис. За фундаменталните неща (по отношение ценност и неценност) хората на убеждението не са в състояние дори да бъдат взети под внимание. Убеждението – това е затвор.(...) Свободата от всевъзможни убеждения принадлежи на по-силната страна. Всяка страст – основа и власт на битието, още по-ясно, по-деспотично, отколкото е самата тя, взема целия интелект да служи на делото. (...) Много се постига единствено чрез убеждение. Голямата страст има нужда да се възползва от убеждението, но тя не му се подчинява: защото умее да бъде суверенна. Обратно, необходимостта от вяра в безусловното "да" или "не" е необходимост на слабостта. "Човекът на вярата", т.е. всеки вярващ неизбежно е зависим, който не може да поставя цел. "Вярващият" не принадлежи на самия себе си, той може да бъде само средство – нужен му е някой, който да го използва. Инстинктът му оказва особена чест спрямо нравствеността на самоотрицанието. Всяка вяра е самоотрицание, самоотчуждение. "Вярващият" не може да мисли кое е "истинно" и кое "неистинно" – мислите и оправданията в това отношение биха се превърнали в причина за незабавната му гибел. Патологичната обусловеност на неговата оптика прави от твърде убедените личности фанатици – Савонарола, Лутер, Русо, Робеспиер, Сен Симон са антиподи на силния, станалия свободен дух, макар че великата позиция на тези болнави умове – епилептици на понятието, въздейства върху мнозинството. (Цит.съч., с. 28-29 и по-нататък, с. 30.)
"Ще дойде време – твърди Ницше, – когато с името ще свързват нещо чудовищно – криза, подобна на която дотук е нямало все още на земята, най-голямата колизия на съвестта – решението, насочено срещу всичко, в което досега силно са вярвали, очаквали и смятали за свещено. Тогава цялото понятие политика ще се превърне в духовна* война, инструментите на властта на старото общество ще бъдат вдигнати във въздуха – а те винаги са се държали с лъжа: ще има нечувани досега войни на земята. Започна от мен, на земята ще има голяма политика."
Авторханов отбелязва след горния цитат: "Без Ницше не може да бъде разбрана философията на сталинистите". И така изяснява, че и фашизмът, и сталинизмът са духовни рожби на една и съща философия за свръхчовека, който имал "свободата" и "силата" да пренебрегва Десетте божи заповеди. Питам се наивно: А къде съм аз, българинът, в тези протичащи с главозамайваща скорост духовни превъплъщения на Злото. Човечеството рязко се накланя към есенцията на американизма, т.е. към консумативното начало. Като опитни бели мишки световните медии ни настройват на определен градус, така че да виждаме само предварително подбран специално за нас сектор от нравствеността. И се впускаме да дирим щастието не в качеството на личността, а в количественото натрупване на знаци, свидетелстващи за престиж, могъщество (уж!) и материален просперитет. Инстинктивната тревога у нас ни сочи традицията като заслон от налитащите яростно вълни на бездуховността, като секс, наркотици, сциентизъм, муунизъм, генно инженерство, обичайните битови насилия, унищожителни свръх-оръжия, изсичане на горите, замърсяване на флората, цели видове от фауната екзекутирани със смъртоносни отрови в промишлени дози.
Злото е навсякъде около нас; в нас обаче е богът, т.е. собствената ни съвест. Ала на кого да обясняваш? Не е ли твърде слабичък твоят глас! Кой ще те чуе? А освен всичко друго, и традицията не е нещо непреходно, и тя постепенно и непрекъснато, променяйки се, поема от наркотика на потребителската еуфория и ни праща в плен на развихрилата се в гигантски мащаби, нахлуващата откъм благоустроения Запад планирана пошлост. Като се обръщам назад към изминалите сто-сто и петдесетина години от битието на Българската нация, виждам чистосърдечна наивност и вяра в кумирите, въздигнати почти като туземски идоли. Кой ги е изработил тези чудесни образи на химерата?! Паисий, Раковски, Левски, Стамболов, Фердинанд, Благоев, Стамболийски, коминтерновските емисари – всеки от тези неслучайни хора по свой неповторим начин е подтиснал християнското схващане за човека, по свой си начин е впрягал себе си (а то значи – и своите последователи) в едничката страст – да се пожертва в името на нещо ново, в името на Годо, който всеки момент би трябвало да се появи на хоризонта, но все не се появява.
Дали натискът над съзнанието на милионите Адамовци и Еви не е разрушил вече естествените механизми на обществения живот да се очиства от инфекциите или от изверженията на човешката природа? Оставям настрана какво самочувствие, каква сила на личната убеденост и страст е необходима за тази простичка операция – не съм религиозен, но ме ужасява пренебрежението към най-обикновеното човешко съществование, към растенията и животните, към всичко живо и неживо. Човекът като да са го предвидили само за пълнеж, груб строителен материал за илюзиите на Някого, колкото и този Велик Някой да е обаятелна материя. И защо ни внушават, че животът непрекъснато и непременно следва някаква посока! Сега и тук, докато съм на този свят още жив, още дишам и мога да мечтая, дали не е ли това основното???
Разговорите ми с бога не са в молитвена форма, изпълнени са с много съмнения и скептицизъм; виждате ли нещо ново в това! Но те са начин да надникна в себе си. Богът ми е необходим не като повелител, комуто да целувам ръцете и краищата на наметалото, а като образ-алегория за съвестта на шест или осем милиарда човешки същества на планетата. Не съм нищо повече от когото и да било; изкуството да се живее талантливо е в хармонизирането на вътрешните амбиции с нравствеността на битието – нещо заложено още преди идеята от калта да бъде сътворен първият човек. Какво са "свръхчовеците" на Фридрих Ницше, ако ли не роби на егоизма и грандоманията! Ако не го съзнават, това извинява ли ги? Ако се преструват, че не го съзнават, толкова по-зле за тях.
Е, добре... А свръхчовек ли е Левски?
10.10.1998.
Снощи докарах колата пред блока. Едната й гума намирам спукана, акумулаторът е без грам ток, генераторът не
зарежда. Това са засега мои констатации. Не говоря за калпавата работа,
за нюанса на жълтия цвят, който бие повече на зелено и не ми харесва, за незамазаните
(непокрити) грешки на тенекеджията... Разбрахме се след петнайсетина дни да
отида пак при автотенекеджията Димо да оправи някои грешки по покритието. Димо е 28-годишен, кара ВMW – тъмночервено в цвят
металик, с две врати, страхотно външно и вътрешно осветление, озвучаване,
климатик, удобства. Четирите тонколони меко леят противна циганска
чалга. Проживял дотук живота си кротко, по съвест, кажи-речи, два пъти повече от мангото-работар, не мога дори да
мечтая за възнаграждение на труда си колкото четвърт от неговия кяр, нито
пък че ще седна някога зад волана на кола като неговата. И това е жалкото – че ме загриза завист и бесовете ми налитат не върху друг, а срещу самия мен. Иначе Димо ми е симпатичен; сериозен, експедитивен, и най-важното: не си изпуска из очи изгодата.
Знам какво ми взе в повече, ей тъй... нехайно, уж като недоглеждане – но си
мълча. От четирите литра боя употребил е три; дадох му допълнително пари, за да си купи нов шприц-кит, но е китосвал само с шприц-кита, който му занесох с
боята... Дребна работа, казвам си, а ми е чоглаво: що ме прави на глупак, за
сто лева се пазарихме, а дотук ме е изръсил над сто и петдесет.
Момченце наивно, сякаш ми прогърмява в ушите, зарежи книжните си занимания, стани един Димо или един Митьо Чомпала! Яж, пий и се весели! И ти ще си честит, и ти ще пиеш вино с приятели на твои разноски, ще станеш господар на себе си, и ще помагаш на деца и роднини. А сега! На дъщерите си: нищо, освен горчивия привкус, че са рожби на неудачник, та хората около тях ги гледат като сираци, и по-зле – като да са изоставени от теб заради книжните ти истории. И ей го върха на унижението: четири черни като кюмюр циганчета тикат току-що боядисана като автомобилче от панаирджийска въртележка разбрицана таратайка, по която всичко трака, почуква, скърца, стърже, тресе. Събота вечер е. Лято е. Сезонът на веселието и на сладките извънбрачни авантюри. Наоколо свистят мощните двигатели на блестящи западни лимузини, ще те издухат само с присъствието си на асфалта, и ти – с череп между щръкналите си рамене, свил се в толкова свидната ти тенекиена каручка, пресичаш многолюдния празничен булевард за Цариград като завалия и даже като нарушител на Правилника за движение и управление по пътищата. Да те оплакват ли? Да ти се смеят ли? Колко са изобщо вересиите, с които криво-ляво някак в нескопосния си живот дотук се справяш! На кого можеш да си пример? Пример, Боже мой!
Материалното ми се плези иззад всеки ъгъл и всяка фасада на благополучието, фиксира ме ехидно право в очи, с ръка, обсипана със злато и диаманти, ме почуква по челото: Ехей, де ти е умът? Живее ли тук някой? Като си умен, защо си беден? И какво да отговоря – в планината, в пустинята ли, или в някой манастир да се скрия от обидния факт, че не съм сред заможните? От друга страна, дали пък точно този вечен недоимък в материалното не е цената да съм в съгласие със себе си? Богат елин ли бил скитникът Омир? Ами Сократ? Ами Паисий или Софроний, или Любен Каравелов, Петко Славейков, Алеко, Вапцаров! Редицата блестящи българи** нима блестели с битовия си разкош! Повечето от тях са недохранени, дрипави, същински скитници, човеци, които не ги е свъртало на едно място. Ей тази самообреченост от време на време ми дотежава, а инак – какво, нима не съм щастлив?
Момченце наивно, сякаш ми прогърмява в ушите, зарежи книжните си занимания, стани един Димо или един Митьо Чомпала! Яж, пий и се весели! И ти ще си честит, и ти ще пиеш вино с приятели на твои разноски, ще станеш господар на себе си, и ще помагаш на деца и роднини. А сега! На дъщерите си: нищо, освен горчивия привкус, че са рожби на неудачник, та хората около тях ги гледат като сираци, и по-зле – като да са изоставени от теб заради книжните ти истории. И ей го върха на унижението: четири черни като кюмюр циганчета тикат току-що боядисана като автомобилче от панаирджийска въртележка разбрицана таратайка, по която всичко трака, почуква, скърца, стърже, тресе. Събота вечер е. Лято е. Сезонът на веселието и на сладките извънбрачни авантюри. Наоколо свистят мощните двигатели на блестящи западни лимузини, ще те издухат само с присъствието си на асфалта, и ти – с череп между щръкналите си рамене, свил се в толкова свидната ти тенекиена каручка, пресичаш многолюдния празничен булевард за Цариград като завалия и даже като нарушител на Правилника за движение и управление по пътищата. Да те оплакват ли? Да ти се смеят ли? Колко са изобщо вересиите, с които криво-ляво някак в нескопосния си живот дотук се справяш! На кого можеш да си пример? Пример, Боже мой!
Материалното ми се плези иззад всеки ъгъл и всяка фасада на благополучието, фиксира ме ехидно право в очи, с ръка, обсипана със злато и диаманти, ме почуква по челото: Ехей, де ти е умът? Живее ли тук някой? Като си умен, защо си беден? И какво да отговоря – в планината, в пустинята ли, или в някой манастир да се скрия от обидния факт, че не съм сред заможните? От друга страна, дали пък точно този вечен недоимък в материалното не е цената да съм в съгласие със себе си? Богат елин ли бил скитникът Омир? Ами Сократ? Ами Паисий или Софроний, или Любен Каравелов, Петко Славейков, Алеко, Вапцаров! Редицата блестящи българи** нима блестели с битовия си разкош! Повечето от тях са недохранени, дрипави, същински скитници, човеци, които не ги е свъртало на едно място. Ей тази самообреченост от време на време ми дотежава, а инак – какво, нима не съм щастлив?
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 26 uni 2020
Илюстрации:
- Българско момиче от Родопите.
- Последната снимка на баща ми***.
___- Последната снимка на баща ми***.
* В случая авторът вероятно има предвид идеологическа война.
** Омир и Сократ в моите си размишления са българи; грешката е вярна.
*** Половината е осветена, защото вадих филмовата лента от фотоапарата "Зенит", който открих върху задната пола в обгорялото купе на жигулата, в която горя баща ми на паркинга зад блок 51 в жк Тракия, известен по време на соца като "милиционерския блок". Бел.м., tisss.
*** Половината е осветена, защото вадих филмовата лента от фотоапарата "Зенит", който открих върху задната пола в обгорялото купе на жигулата, в която горя баща ми на паркинга зад блок 51 в жк Тракия, известен по време на соца като "милиционерския блок". Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)