Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 24 ноември 2016 г.

Публицистика – ПИРОВИТЕ ПОБЕДИ НА ПОСРЕДСТВЕНОСТТА

ПИРОВИТЕ ПОБЕДИ НА ПОСРЕДСТВЕНОСТТА

     
     Посредствеността възприемаме като неспособност, недостиг на творческа енергия, прикрит зад високи претенции, документи с печат и без печат, титли, ордени, грамоти, всякакъв род отличия. Хората от моята черга, обикновени българи, се отнасят присмехулно към приносителя на престижни знаци; в България тази очевидна духовна недостатъчност, изпедепцала се по върховете на държавата, върши куп поразии.

      Захвани се с една работа, па ела се любувай с какъв хъз (при вероятност за успех) Посредствеността в цялото си величие се възправя насреща ти! Гадна българска черта! Оплака ми се преди години Ангелина Зекова
*, че като млад инженер по машинно оборудване за хранителната ни промишленост изобретила универсална хипоидна предавка от нов тип и три университетски светила с научни титли, сред тях тогавашният ректор на пловдивския ВИХВП доц.Танчев, отсекли: не ще ти приемем изобретението, ако не ни признаеш за ръководители на проекта. Предложили й да се впише като под-изпълнител на замисления уж от тях прототип.

      А може би Посредствеността е необходимо зло, без което не укрепва нито една положителна идея? То е проверка за издръжливост и вяра. Случайно ли грандоман се промъкна в живота ми, за да спре книгата "Ламски"? Мисля си, не-е, не е случайно. Обградих с внимание самозванеца, ала не точно лакомия откривам насреща, колкото завистта у типичен селски тарикат.

     Когато остарелият като счетоводител Петър Петров** създаде осемте си великолепни разказа, местните графомани го обявиха за графоман, двама млади по онова време тарикати (Тодор Б. и Добромир Т.) се пробвали и да го изнудят за немалка сума пари, уж за да му отпечатат ръкописа. 

     Художествената литература у нас е засипана от "творци", чиито сияйни образи титуловани лит. критици а ла Светлозар Игов*** лъскат и четкат до блясък по медиите. Варакосана имитация ти навират в очите, само да я приемеш за злато.

     * * *

     Вчера се възнесъл в "по-добрия свят" Иван Панайотов. Предния ден си отишла от света и колегата по математика Величка Джуралова. Спомням си ги двамата с училищния директор Панайотов: жизнени, типични хора от моето поколение, за които и добро, и по-малко добро можеш да изречеш, но си бяха истински дори когато грешаха, дори в претенциите си. И толкоз! Освен дреб от спомени и суета, нищо съществено. Колко ли подвластен на суетата си и ти, драги, който пишеш тези редове? Дано в отвъдното се окажат пак там, където са колегата Маргарита Белчева, учителят по физкултура Димитър Димитров, който година преди да се пенсионира от унижението, на което го подложиха самозванците, се хвърли под мотрисата за Карлово.****

      Училището като институция уплътнява биографията си с тяхната смърт; и разбирам колко непреходна е мисията да си учител на младите и неопитните, дето не умеят още да отстояват своето, а току назлобеят срещу света, преди да са усетили колко противоречив е човешкият ни, подвластен на суети свят.

      На момиче от VІІІ-б в тетрадката сред несръчни стихове от типа "душата ми е прокълната во веки веков да е сама" откривам ей такива бисерчета...

Дяволско сърце бодливо
с изненада те убожда

или почти готово стихотворение (сглобих го от късове):

Лъчът светлина докосна
студената земя, а от нея бавно
се подаде меко стръкче зеленина; 
за миг небето засия, пламна
слънчевата светлина –
обля студените скали,
обгърна ланшните треви.
Чух глас, пеещ нежно,
каращ студените очи да блеснат
и след миг видях цветя, видях живот
по умрялата Земя. Слушах тихия
вятър, бъбрещ с ниските треви...

      И други находки:

Усетих полъх на цветя, 
вятър, който нежно прокара
пръсти през косите ми.
Нещо величествено леко
ме побутна и сякаш каза: "Върви!"
Полъхваше в душата ми като вятър
между полски треви, 
а ароматът на свобода изпълваше всичко; 
хармонията сякаш живееше там.
Нещо ме обгърна, нещо топло, 
нещо голямо и меко. Сякаш беше
слънчев лъч. В нозете ми
се бяха сгушили нежни стъбла, 
а листа погалваха раменете ми.
...Отваряйки очи, видях тъмната стая, 
космосът, в който седях,
а срещу мен лежеше стръкче роза...

      И по-нататък, вече предвзето:

а пред мен лежи Морето на страстта

     за да заключи:

защото моята душа е прокълната.

      Та ето що й написах в тетрадката:

      Това хленчене защо ти е? Ще ти се случат великолепни неща, но първо отвори очи за хубавото наоколо. От припряност иде това настроение в стиховете ти. Ще ти се ей сега, на мига да ти се случат добрите неща. А те не идват, бавят се… и се чудиш: наричаш нетърпението си с тъмни думи, рисуваш го с мрачни бои, а то тепърва ще те гневи и изкушава. Не нападай света. Това е истинският живот, за който много малко знаеш, мисля си... Природата ти е дала всичко необходимо, за да си щастлива, да грееш като слънчице. Не бързай! Всяко нещо – с времето си. 

      Добре е, че усещаш болка вътре в себе си. Ако не изпитваше болка от нараненото, бисерната мида никога нямаше да създаде бисерно зрънце. Всяко щастие предварително (понякога – и цял живот) се заплаща с големи, много големи лихви, момиче. Сега лекичко позираш, и в това ти е чарът, но този чар е като аромат на цвете, който бързо отлита, с месеците и годините, които натрупваш в собствения си живот. От стиховете ти вече знам коя си и съвсем не си сама, повярвай. Защото имаш тези разкошни пространства у себе си, където тепърва ще никнат мечти и цветя ще излъчват ухание за другите хора.


Пловдив  европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 19-23 sep. 2004 – edited 24 noe. 2016
_____
* Най-добра сред състезаващите се в единичен каяк пловдивски момичета около 1965-67. 
** С писателски псевдоним се подписваше Василен Ведров. За историята с двамата изнудвачи озадачен ми е разправил; инициалите им споменава в посвещението "На ТеБе, ДеТе" в едно от книжлетата си, издадени с отделени от скромната пенсия и от негови приятели средства.
*** Дето си нямат ориентир за оценка, а оценките им са според конюнктурата. 
**** Доста нещастия знам по това жп-трасе от около петстотин метра между Пещерско шосе и жп-моста край Захарния комбинат. Почти физически преживях смъртта на този добряк и вдовец Димитров, понеже преди това бях наблюдавал санитари в найлонови торби да събират разпилените кости и вътрешности на току-що пенсиониран боен летец, който - да избута от релсите внука си, сам се оказва под колелетата на мотрисата за Карлово.