Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 9 февруари 2018 г.

Публицистика – МИНИАТЮРИ

ЖЕНИТЕ

   Жените неизменно са били в основата на моя импулс за писане. От ранно детство и от юношеството ми остана засиленото любопитство към техния особен начин да виждат живота в детайли, до умопомрачение да анализират, да драматизират всичко, до което се докосне душата им, да интригантстват, да лицемерничат, едва прикрито, но безпощадно да делят сферите си на влияние, сами, често неосъзнато – да избират от стадото на мъжете кого да направят свой принц на сърцето първо, после на тялото, умението или неумението им да поднасят женствеността си като скъпоценен дар, изкушението да се предлагат като стока в замяна на уют и сигурност, инстинктът им да раждат, слабостта им към бебета, който инстинкт ме изпълва с досада, едва ли не неприязън.

   Дори фактът, че са така различни и основно – че умеят да играят роля на безпомощни, когато всъщност са по-силни, по-жизнени от мъжете, в известен смисъл по-безскрупулни в преследване на целта, по-отмъстителни и злобни.

   Под нежната повърхност често откривах ужасна амбиция. Говоря за страстни, стремящи се към любовта момичета, не за безволеви души и меса. Ренесансът и у мен дойде със засиления интерес към жената, като представа за съчетание между Божествено и Лукаво сатанинско.

   Писането, като творчески акт, напомня коитус, сливане на мъжко и женско в плътска прегръдка, когато Материята приема да е майка на Духа, приема да бъде мачкана, допуска да проникваш в дълбините й, само да се усети оплодена.

   Творческият акт в живота и изкуството е сфера, подвластна преди всичко на женствеността. Ние сме орачи и сеячи, но плодна нива е жената, и тя, струва ми се, знае много повече, много по-добре от нас за нещата от живота; докато мъжът е идея, семе, търсещо къде да се изстреля. Всичките наши геройства и първични мераци се свеждат до това, независимо какво говорим и за какви се мислим. В съзнанието ми са много жени: майка ми, лелите, съпругите на чичовците ми, сестра ми, братовчедките ми, случайни и неслучайни авантюри – момичетата, с които съм делял легло, и други – с които никога няма да съм, но са ме превзели със своя чар и женственост.

   Цивилизацията се развива и усъвършенства именно променяйки отношението ни към жената, т.е. към Любовта, включваща незабележими уж подробности, като състрадание, печал, закрила на слабия, блян за свят на добронамерени хора, вярност, стремеж към достойнство, честност, усет към човека срещу теб, колкото и отвратителен понякога да е същият този човек в делата си. Какъв бликащ гейзер на енергия е Любовта, Боже мой, и какви прахосници сме всъщност!

КЛЕЧИЦИ

    Вали. Цяла нощ е валял дъждът. Вали от снощи надвечер. Този ръмеж така го обичам! Сякаш обгръща целия континент и го прави едно цяло.

   Дъждът ме връща винаги към ранното детство, когато пусках клечици в ручеите дъждовна вода по непавираната пловдивска уличка "Ниш" току в подножието на Джендем тепе, край шосето за Пещера, с което граничеше нашата махалица, между други две махали, и те населени от бедняци: Македонската (на бежанци от кървави злодейства на исляма) и махалата на вдовици и сираци, на инвалиди от войните, заради което и срещу нашата уличка "Ниш" вдясно от шосето за Пещера образуват пловдивския квартал Инвалиден. Беше ми забавно. С часове съсредоточено съм наблюдавал как всяка клечица в шуртящата буйно течаща вода си проправя път, единствения свой път, различен понякога от устрема на нейните посестрими!

   Ама кога беше то? Било е някъде около 1953 година, когато сестра ми още не беше родена. Значи, майка ми е готвела, шетала е нещо във вечно потъналата в полумрак изба, която обитавахме (шест стъпала надолу, циментова площадка и още едно или две: по-високи и стръмни стъпала, докато се озовеш в салончето). А баща ми е бил, както всеки Божи ден, на работа в мебелната работилничка на Радичев, пухкавият като великденски козунак Иван Радичев, при когото се бе издигнал от чираче до калфа и майстор мебелист. Даже имаше вече и свидното Майсторско свидетелство в позлатена рамка зад стъкло, окачено на стената в кухничката с тезгяха, сред мириса на талаш, варен туткал и прегоряло олио.

   Сградата на онази работилничка – олющена, грозна, и досега си е пак там, на пловдивската улица "Франклин Рузвелт" № 10, пресечка на една от по-дългите извеждащи току до подножието на Централна поща улица "Гладстон".

   През онези две тъй отдалечени 1953 и 1954 години почти непрестанно валяха дъждове. Зиме се образуваха огромни преспи сняг и тогава по пловдивските улици изневиделица се появяваха шейни с конски впряг. Чудно звънтят пиринчените звънчета върху конската сбруя, изхвърча изпод копитата пръхкав сняг или снежна вода от размразила се локва. И напролет цели седмици дъждът не спираше. Марица на два пъти придойде до центъра на града. Застилахме намотани на масур черги и одеала пред стълбището към нашата изба, и тъй вода от уличните огромни гьолове не успя да нахлуе до нас, там долу.

    Приятелчетата ми се прибрали, сам съм насред опустялото в ледения сумрак Пещерско шосе, по което през лятото и есента военните коли денонощно громолят; тогава войници от близките поделения излизат с оръдия, танкети, танкове, военни камиони, походни кухни или се връщат от учение нейде там по околните кърища и планини. Зъзна, ала мен, 5-6-годишно хлапенце, независимо от тракащите зъби, не ми се прибира в избата, чакам мама и тате да си дойдат от работа, а ми е интересно с тези клечици, които бързеят върти над образувало се в шуртящата струя вирче, безредно и весело по течението ги влече и ги увлича към... Голямата Страховита Шахта за Смет.

Пловдив – европейска културна столица 2019 

Plovdiv, 13 oct. 2004 – edited 9 fev. 2018 

Публицистика – ФРОНТМЕН НА ПАРТИЙНАТА АГИТАЦИЯ (3)

ФРОНТМЕН НА ПАРТИЙНАТА АГИТАЦИЯ (3)

   Продължение от 01.01.2000.

    Седем атрибута на Злото обявява авторът (вж. цит.съч.*, с. 32-33):

   - личният автомобил,
   - апартамента,
   - чашката винце,
    - механата, която човекът си устроил в мазето,
    - купената чуждоземна вещ,
    - йониката, на която се учи да свири "изтърсакът",
    - пътуването до чужбина...

    Че какво лошо има в тези неща? Ама че работа!

    Давид пък от библейската притча бил пролетарий, възправил се срещу Голиат, представен като стопанин, средно заможен гражданин. Ами че точно тази категория на средно заможните във всички епохи е крепила държавата, и то е азбучна истина.

    "Бедното момче от Банишора" – авторът, значи – ползва ей такива клишета на партийната журналистика:
"готови да се хвърлят и в ада, но да изпълнят дълга си" (с. 41), "беззаветно предан на поетия дълг" (с. 43), и пак есето "Реквием за коня" си остава сред добрите есета в сборника. Дали усещал сам публицистът каква ода на създадената от Фердинанд царска кавалерия е сътворил! Не Будьоновски коне, а тежковозите от нашата артилерия излъчват сантиментално-печалния чар на есето. Подтекстово откривам духа на ред и самочувствие в стегната действаща армия.

    Военните коне. И колко говорят дори имената им! Герой, Трон, Кочмар, Слон, Билет, Гратис, Сокол, Тон, Делфин, Екипаж, Балкан. Твърде родно е съчетанието между бедняшката гордост у хлапака от софийския краен квартал Банишора и воинското честолюбие у някогашните българи. Изобщо, когато не се превързнася като на ортодоксален партиец, авторът звучи вълнуващо (с. 41-44, "Незабравимо време").

    Подир текста "Колибите и момчето" с низ картини, образи, размишления – така човешки, така по български приглушени и жизнелюбиво тъжни, иде трета дежурна за партийната есеистика тема, освен партизаните и зидарския епос: сраженията с еснафа, т.е. заклеймяването на саможивия, ограничен в семейния си бит българин. В това есе лъщи отвратително назидателният тон, с който най-човешкият стремеж се обявява за гнусна ерес (цит.съч., с. 87-95, "Писмо до познати"). Поне пет белега на казионната партийна публицистика откривам тук образцово приложени:

   1) Тенденциозност...
"Вие", враговете, саботьорите, провокаторите, буржоата, еснафите; "и ние", достойни, най-верни синове и дъщери, всеотдайни, накъсо – праведниците. Това, което е обявено за образ на врага, служи читателят да открие каква ценност за човешкия род е партийният член, партиецът;

   2) Лицемерие, представено като сърцераздирателна тревога, в действителност обаче начин да подмени вълнението за ставащото тук и сега. Тревога за катаклизми извън България, нашепваща: партиецът будува, той е живата съвест на епохата. И всичко това – само за да скрие мижитурството, раболепниченето сред категорията "наши (на Партията) хора";

    3) Липса на елементарно възпитание, което съм отбелязвал и при други автори с подобна злост: пловдивчанина Лазар Мастагарков и тънък ценител на Достоевски и Хемингуеевите кокошки фамозния академик Атанас Славов – авер на някакъв си митичен кебапчия с неговия кебапчийски тиган № 8. Култова фразичка:
"Сигурно съм груб, но съм точен" – любува си се Продев в темата "Разказът на палача". Как да се не гордее!

   4) Опростителство...
"Не знам защо (след като съсед му разправил каква виличка смята да си построи) мислех нещо тъжно". И коментарът: "Застанал под отровната й гъба (на китайската атомна бомба), еснафът мечтаеше"... Отвращаваме се, демек, от еснафския стремеж към уют и лично щастие, обаче новината за взривяването на съветски атомни бомби мина като триумф на борбата за... мир и световно щастие.

   5) Празнословие... Низ от словесни бисери:
"конфликтите на епохата", "червено петно върху ризата на Пирея", "удари на набат" (буквално от руски би трябвало да се чете: удари на тревожни удари върху камбана при бедствие; още един наш роден рабфаковец подир скандалния Атанас Славов с неговите познания върху любимия руски език, "вие не обичате да се тревожите", "никой от вас не обича бурите", "вас ви е страх", "вие не сте личности", "вие отдавна сте престанали да възприемате света като гражданин", "имате вили, но нямате идеи и подвизи, вашите зъби растат за сметка на сърцата ви", "вие така много обичате да консумирате. Вие сте хищници", "вашето лекомислие и вашата безотговорност са неограничени" и т.н., и прочие все със същия партиен хъз. Излезте днес на улицата с тези фразички, и ще ви вземат за човек с ментални проблеми. Ей тъй говореше на българина водещият сред партийните публицисти "корифеят на словото" дисидентът Стефан Продев, оратор на т.нар. инакомислещи, главен редактор на вестник с показателното име "Култура", вестник на тяснопартийната представа за цивилизованост.

   Две от задевките ме изкушават да мисля, че – атакувайки еснафа, тъй удобното сламено чучело за мнозина провинциални бойки труженици на словото, както и за да се поупражняват партийните евнуси в стрелба по безобидна цел, елегантният публицист Стефан Продев се е пробвал в далечната 1987 г. да нарисува словесен портрет на типичния партаец, на жертвалия младежките си блянове полуграмотен зомби, за да се устрои извън морала. Две фразички бият определено в тази посока. Ето ги.
"Няма нищо по-забавно и по-мъчително от вашите усилия да изглеждате културни"; и втората – "Трябва да ви се признае умението да компилирате, да създавате фасади".

   Въпреки жалката истина, както пише есеистът Продев: поради
"големите бели полета, легнали по пътя на вашето (тяхното, на партийците от върха на държавата) знание", поради "пропасти в школската ви (в школската им) култура" стигаше се до куриоза светилото на Партията да се забърка във витийното слово, па да хване да го допълня с оригинални разяснения, от които по кръчми и кафенета зевзеците с пълни шепи гребяха за веселичкия низ от политически вицове.

    В живо предаване Тодор Живков например по националната телевизия обяви Индия за бисер в короната на Американския империализъм. Или... известният му лаф при откриването на Ботевградския завод за полупроводници: "Тази година за полупроводници, догодина, живот и здраве, за цели жици!" 

   Лапсуси на акад. Иван Славков – Батето бледнеят пред гениалните открития на първия човек в славната Партия. Батето, Тато, появи се във футбола Чичовото... България за тях си е родна, в тесния смисъл – бащиния, и те си се разпореждат из нея, как им текне в кратуната.

   Следва

   БЕЛЕЖКА от 30 септ. 2006:

   Имам си хипотеза, че Стефан Продев си служи с т.нар. еснафа като с бостанско плашило, за да огласи истини за висшия ешелон във властта – за онези, изгубили нравствени позиции нейде от седемдесетте години на ХХ век не само сред своите съпартийци, но и сред мекеретата, които ги обслужваха, създавайки им образ като за пред външния свят и пред младите неопитни поколения българи
**

Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, edited 9 fev. 2018
–––
* Цит. съч. в предните части на този текст. 
** На 15 септември 2017 Стефан Продев трябваше да навърши 90 години. Днес ние все повече се убеждаваме колко разностранно надарена е била неговата личност, какъв изключителен полемист и памфлетист беше той, изумяваме се на актуалността на политическите му прозрения и анализи, възхищаваме се на свежестта на великолепната му есеистика… Освен блестящ майстор на словото, Стефан Продев беше и единица мярка за почтеност, за морал в едно свръх-аморално време. До последните си дни той защитаваше безстрашно справедливи социални каузи. Беше свещенослужител в храма на свободното слово... Вж. http://epicenter.bg/article/Zhretsat-na-dumite-Stefan-Prodev/138852/6/0