петък, 7 април 2017 г.

Публицистика – ЛЮБОВНА ТРЪПКА

ЛЮБОВНА ТРЪПКА

    05.11.2005.

    Пробужда се ловната ми страст. Нареща ми е зодия Риби в последната четвърт: твърде интуитивно, прибрано в себе си същество; гледа ме като иззад амбразура с пронизителния поглед на картечар от фронтовата линия. Оставям я на воля да ме ненавижда, вътрешно да кипи от гняв, външно тиха като планинско езеро.

    Правя се, че не ми пука, демонстрирам предизвикателна незаинтересованост към хубостта и чара й. Усещам, че ме е надушила обаче... Все пак не е сигурна, още търси доказателства да се убеди, че вълнува, т.е. изкушава ме именно като хубава жена, която чудесно съзнава достойнствата си.

    Кажи на жена, че е глупава – и от три жени двете няма да се засегнат даже; но кажи на която и да е трътлеста кощана, че й липсва хубост – и няма такава, която да не те намрази до гроб.

    За нейния кръг млади момичета според традиционния стереотип за любовни авантюри съм далеч извън класацията; мене пък и това ме изкушава, късо казано, предизвиква ме. Строил съм въоръжени до зъби редиците си от мои си дяволии и хитрости, но ги държа отсам хълма, който закрива бойното поле, очертаващата се едва фронтова линия. Ето една от низа малки войни, които са гориво за творчество, за писане на стихове и разкази, ала странно! – не пробвам да напиша ни ред за този красив изкусителен образ.

    Лъвът*, котешкото у мене... се е притаил в гъстата шума от обичайни рутинни дела и скучна несантиментална дреб. А сърцето има нужда от тръпка, нещо да го разтърси, да събуди жизнелюбието ми, стръвта към живота.

    Всъщност, не толкова жената отсреща, колкото сам себе си изучавам в този момент. Откакто знойната Re. си тръгна, живея нелюбим и без любов ето, стават вече цели четири години. Да-а, а сърцето мечтае да ловува.

    "И в несъпротивлението падам като в целувка без любов"... Запечатал ми се е този стих от Любомир Левчев отпреди трийсетина години. Е, съпротивата я имам, така че може и оттам да ми е тази появила се внезапна алчност за летеж, за чувства и любовни бури.
    
     27.11.2005.

    С Дончо Велев, съвременна версия на прочутия Дан Колов, в току-що купената огромна черна Alfa Romeo мръднахме първо до Руския пазар (до пловдивския КАТ), после полетяхме към Рогош. Вмъкваме се подир Петър, по-малкия син на Т. Чонов, на втория етаж в селската им къща. 

    Книгата ми не е пипната от година и половина. Намирам куповете отпечатани коли струпани в същото състояние, както ги бях видял преди година и половина, само взели да пожълтяват по краищата от слънчевата светлина и потънали в прах.

    Подир час с Дончо звъним у Т. Чонови пред апартамента му на третия етаж в пловдивския жк Тракия. Чонов май се притесни, заговори с фалцетен кавгаджийски глас. Дожаля ми за него, та го питам:

    – Що крещиш? Искаш съседите да чуят!? Не можеш ли да говориш нормално?

    После нахълтахме в мънзъркия му градски апартамент и говорихме двайсетина минути, не повече. Великият печатар и тарикат обеща в присъствието на едричкия Дончо, че до Коледа, но не по-късно от 24 декември, книгата ми ще е отпечатана, подвързана, обрязана и изобщо, готова за книжния пазар.

    Показа се едва ли не въодушевен, че най-после ще си свърши работата докрай. Настоя да запише номера на джисема ми, да ми се обадел, щом бъде готов; с една дума, да очаквам в най-скоро време целия тираж от 250 екземпляра на книгата си "Ламски" пред входа на жилището ми.

    – А ще имаш ли нужда от помощ?

    – Нямам нужда от помощ – рече. – Ще се оправя. Ти не се безпокой. Книгата ще я имаш за Коледа. Ами че тя е готова почти.

    – Колко години ще печаташ ти тази книга, бе! – кипна по едно време Дончо. – Че и допълнително пари мъчиш да изкрънкаш... А лихвата за тези пари къде е? Къде е лихвата, питам! Тук има и мои пари затворени. Внимавай ей, момченце!

    Оставихме печатаря на мира. Тръгваме си. По пътя в колата Дончо подхвана:

    – Как мислиш, ще спре ли този чешит да те размотава? Вярваш ли му?

    – Уф! – стана ми весело, та взех да се смея на глас: – Симпатягата лъже, както диша. Такъв, ако ти каже Добър ден, за всеки случай погледни дали не е случайно нощ и месечината не лъщи в небето.

    – Що се смееш! Веднъж да го думна като с каменарски чук по тиквата селска, и дотам ще е. Тези тъпи селски номера знаеш ли как ги обичам, как ме сърбят ръцете, знаеш ли!

    – Виж какво! – обърнах се към този инак със страхотен усет за хумор и слънчев като дете як българин: – Тази книга съм я правил с голям кеф и обич. Не ми се щат кървища, само за да види бял свят. Майната му! Ако я отпечата, харно, ако ли не, да върви по дяволите.

    – За теб книга, за мен бизнес. В бизнеса жал няма – рече с укор. И ме замъкна в уютно кръчме край стадиона на "Ботев", дето поръча огромни две тави панирани пилешки крилца. Та преядох с тези крилца, препих с подходящо изстудена бира от скъпа европейска марка и пуших от най-луксозните цигари на този весел свят.

    Опитвах се на замотана глава да открия как ли изглеждаме двамцата с Дончо в онзи момент, разположили се като същи собственици на кръчмето, хем в прекрасно разположение на духа, и пред очите ми се изправи онази хубавелка... Майната им на мизерниците, майната им на всички тарикати, на всякакви ми ти Чоновци по света! От любовта по-хубаво няма.

Пловдив – европейска столица на културата 2019
Plovdiv, edited 7 apr. 2017
_____
* Според зодиака.

Ars Poetica – НЕДОПИТОТО ВИНО

Като преценявам хладно, безпристрастно,
че човекът е печален, кашля и при все това
в зачервената си гръд намира радост;
че само гледа как да се оправя с дните;
че е бозайник мрачен и се сресва...

Като преценявам, 

че човекът се отдава кротко на труда,
и странейки от началството, мечтай покорен;
че диаграмата на времето е вече
на медалите му несменяемо табло,
и очите му – полуотворени и морни,
са научавали отдавна
горестната формула на всички гладни...*

НЕДОПИТОТО ВИНО


Нямаше злина, която да не ми се случи.
Момичето заради някакъв ръб ме заряза,
умря ми козичката, побесня ми кучето,
надпреварват се глупаците да ме мразят,

тарикат-държавник труда ми ограби,
идиоти с титла ми съсипват мечтата,
свинята на съседа ми изпотъпка хляба,
не ме забелязват дори и децата.

И като нормален мъж, какво ли да сторя,
на полицията или на съда да се доверя!?
Житейската ми тъй скучна история
напоследък съвсем, съвсем загрубя.

Прошка?! Идиот ме следи изпод вежди,
потънаха ми гемиите, перушината капе.
Не ме напускат само пустите му копнежи,
че някой ден ще ми се оправят нещата.

И в горчивото, усещам, имало сладост;
макар загубите ми да са непоправими,
напук на всички сполетели ме "радости",
искри още в чашата ми недопитото вино.


Пловдив – европейска столица на културата 2019 

Plovdiv, 13 oct. 2009 – edited 7 apr. 2017
____
* Сесар Вальехо (1892-1938), из цикъла "Човешки песни", превод: Ат. Далчев и Ал. Муратов.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...