Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 8 април 2019 г.

КЪМ "МАРИЯ ПРОСТИРА..."

КЪМ "МАРИЯ ПРОСТИРА..."

  Около нас са съдби на реални хора, а добре познатата ми поезия най-често се занимава със себе си – птички, тревички, облаченца, небеса, мераци, въздишки. Странно, но текстът по-горе е свързан с майка ми, когато бях малък и я виждах да изнася от избата, дето живеехме, пълния леген с купчина пране за простиране.

  Поезията е навсякъде около нас, най-често в прозаични на пръв поглед късове от живота на обикновения българин.

  Момичето вляво горе е тя на шестнайсет. Веднъж, помня, ми рече: "Вуйчо ти Любо (година по-малкият й брат) все ми носеше да чета книжки за принцове с мазолести ръце, та се омъжих по любов за баща ти, когато имах толкова заможен кандидат!" Откакто се помина през есента на 1988 г., водя свой някакъв много специален разговор с нея; а приятел ми казва: "Ама ти хич не обичаш майка си".

  И му отговарям: "Което съм, е от нейния лют характер. Баща си обичам, че беше кротък и мълчалив, какъвто не мога да бъда. На това може би се дължи трепетът ми към него в представите ми, ама виж, отношението към майка ми е друго нещо – то е като отношение към мене си, което значи, че няма място за милост".

Пловдив – столица на културата, Европа 2019



Plovdiv, 13 uli 2007 edited by 8 apr. 2019
Илюстрации:
– Улица в Пазарджик. вляво е 16-годишната ми бъдеща майка (горе).
 – Пролетта на 1948 г. в Пловдив, баща ми, аз и майка ми Надя (долу). 

ГЕРБЕРЪТ

ГЕРБЕРЪТ
На Дорис

Царица е розата, излъчва печал
и богатства, които не съм преживял.
Карамфилът е скучен, любовник проклет.
Нарцисът носи душа на поет.
От вятър полюшван, макът в полето
навява ми спомени детски в сърцето.
Синчецът следи маргаритката бяла
както оченце следи мома напращяла.
Минзухарът е свеж удивителен знак.
Кокичето... знаем го колко и как
в мразовитата пролет пробива снега,
и храбростта му, значи, не е шега.
А пък лалетата, като мометата –
шумни девици с напъпили цици.
Гергините – като балерините,
с техните пусти колосани фусти,
целите разкошно предчувствие.
И ето че твоят гербер червен
избухва пред моя взор удивен.

И виждам това зачервено петле
как над боклука изпъва вратле,
над вонящите люспи,
над огризките гнили
от банани и тикви,
от зелки и сливи,
над цялата шумна смрад на пазара,
покрай сергиите и тротоара.

Продавачката казва:
– Да увия ли, значи,
три стръка в хартия 

за две десетачки?

– О, достатъчен ми е и един.

– А какъв си харесахте, жълт или син?
Един без луксозна хартия, от тез
ще ви струва ни левче по-скъпо от шест.
Шест лева, и ще отнесете един
на своя любезен и мил господин!

...Какво са шест лева?! Нищо не са,
но когато ги нямаш, тъй много са те,
и срамежливо, с въздишка в гласа
питаш за гербера в кофата смет.

– О-о, този ли! – продавачката сива
боцва те леко с усмивчица крива:
– Вземете го, моля. За Вас е. Безплатно!"

...И ето, ти идваш с цвете в ръката,
ти влизаш сияеща в моята стая
и аз, като виждам това, вече зная,
че дошла си и вече оставаш у мен
с този гербер в ръка до сетния ми ден.

Пловдив – културна столица, Европа 2019

Plovdiv, 1 uli 1992 – edited by 8 apr. 2019