ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (682.)
Както отделните нации, тъй и вкупом всички ние – жители на планетата, съставяме едно цяло, един организъм, който крепне или боледува; и когато някой бере душа в другия край на света, ако си внимателен със себе си, и у теб нещо в същия този миг бере душа. – Аноним (1947)
11 dec. 1998
ТИП-ТОП
От антренцето звънецът пак пропя и леля отиде да види кой се е раззвънял. Ето, че води съседката Донка от етажа под нас:
– Влизай, Донче, влизай, мила, че избяга топлото от къщи.
Мама сипа и на Донка от юфката. Юфката свършване няма, нали Тотю нелегално я мъкне от хлебозавода. Донка е учителка в училището ни за готвачки "Митко Палаузов", прекръстено след комунистическия "славен" Десети ноември по луксозен английски тертип "Екзарх Антим I". Нерде партизанчето Митко, нерде г-н екзарха! Какво общо имат тез двамата с манджите не ми е дип ясно, но е чудесно, че се менят табелите, карамбол да става. Както Юрий, наречен ужким на първия руски космонавт, току-виж се окаже Хюсеин, кръстен на дядо си, тежък думбазин от Капълъ-чарши в Цариград. Тъй пък дружбата между народите крепне, нищо, че Юрий-Хюсеин си е столипиновски манго и на предците му – черни като антрацит крадци на добитък, кокалите им лежат под два речни камъка в градското гробище и никой от тях дори не е и помирисвал Истанбул.
Донка Йорданова не знам какво преподава, ама мляскаше и тя шумно, кога лапаше юфката. По същото време Тотю и Вичо си бъбрят за кмета Стефан Софиянски и някой си Батето*. На господина, който е кмет, му личало, че е "мамина рожба любава" – от онез столични синчета, дето мамето им колосва якичките и зубкат наизуст поемката "Йохан" от поета Смирленски (бъркаха фамилията Смирненски), само да се докарат пред госпожата по литература. Личало му, че е "апсилютен балък", та и не гледа къде стъпя, умът му – в облаците, дето светиите са обичливи и честни, не усеща идиотът, че е до шия в помията и лайната.
– То, Тотьо, до големия кайнак са и големите хайдуци. Мен онова там Батето, на Бай Тошо зетят, повече ми допада. Може да е кръгъл простак и вагабонтин, ама па е начетен, готино бъзика наште тарикати, мъжки си отбранява кокала – закахъри се Вичо, преустроил се като кондуктор в ЖеПето, почитател на бира Арианка, сантасето, белота, мешената табла, мешената скара, Левски (футбола), естествено Николай Колев-Мичмана, най-добрия ни футболен коментатор за всички времена, както твърди.
– Седесарите какво искат, човекът сам да си свали гащите, па да им се надупи ли?! – възмути се тате.
Донка Йорданова слуша-слуша, па с мазни уста се завайка, че съвсем ни се измешало обществото, хич не било педагогически правилно да се приказва с таквизи ми ти неприятни намеци пред дечурлига. Инак нямала тя нищо против, "обаче децата са като тампон, абе, като памперс: всичко попиват, копират ни гнусотиите"... Тъй рече. А Вичо май не я разбра, та по адета си продължи да се горещи:
– Това и аз казвам! Онез келемета от столицата, дето си клатят краката и се ебават с българския ни футбол, до един са педерасти, да ги таковам в гъзът!
– Педерастите и твоят мерак да ги таковаш – намеси се Гица, – как да го разбирам? Футболът е мъжка игра. Ако са педерасти, какви чудеса, моля ти се! Няма логика.
– Каква логика! То кълбо, търкаля се във всички посоки – мило й се усмихна тате. – Като онез кухите топки за пинг-понг, дето ги духат по телевизоря с руска прахосмукачка "Тайфун", само че обърната наопаки.
– Рече "пинг-понг", та ми дойде на ум наш млад колега – рече Донка, зачервена до корена на избелените с перхидрол косици от яд, че не се съобразиха с педагогическата й забележка на печен педагог.
И така разправи им Донка нещо трепетно преживяно. В тяхното школо учителите били не осемдесет, ами сто и двайсе, че и отгоре. Сред това множество педагози за удоволствие на учениците се появявали и редки екземпляри, такива чешити, което е естествено за по-амортизираните, с изпилени нерви изкуфели колеги, но напоследък... вероятно последица от засилената радиация подир инцидента в Чернобил, оказва се, и някои млади педагози вече си идвали готови изперкани направо от института.
– Оф! – трижди се прекръсти Донка. – Какви години настанаха, Господи Боже мой, подредено си ни беше преди Десети ноември, човек си знаеше от кого да се пази... А сега! Партийната им линия си ни я свеждаха отгоре, партийният секретар си беше и вся, и всьо, доносникът – доносник. А ето днес всеки българин кюнлия се има за партиен секретар. И да си плащаш редовно членския внос в синдиката, да си най-съвестен в работата, и да купуваш кафе и банички на прекия си баш-душманин, и хич да не влизаш в пререкание с колегите, и да викаш "ура!" по празниците, гордо пъчейки гръд, все тая пуста неяснота и несигурност. Боже мой, защо ни наказваш!
Появил се в училището за готвачи "Екзарх Антим I" някой си Миладин Миладинов, учител по френски – млад и романтичен, смел като тримата мускетари наедно, което значи смел, глупав, та и опасен, и разсеян. Пеел чудесно родопски песни, цветенца, зайци и птички рисувал в тетрадките на първолаците, и най-нормално значи, младите даскалици взели да си го турят в личните планове. Специално го поканили на традиционната им дамска предколедна сбирка в ресторант "Златний българский Левъ". Той обаче отказал. "Дъщеричката – рекъл, – ще свири на цигулка за пръв път пред публика, с госпожа съпругата ми просто сме длъжни точно в три да сме на концерта, морална опора, оладжак, както викат турците един вид."
Дотук – рапорт даден, рапорт приет. Истината обаче друга била: той си уредил среща в друг ресторант с непозната особа от женски пол, както се изрази Донка. Училищното мероприятие му било за алиби към съпругата Миладинова.
– Да, бе! – подбели очи Донка. – В колектив, дето мъжете са кът, тия неща веднага се разчуват. Ами че ние, сами жени, по двенки ли да си танцуваме! Мъжете, Бог да ги убий, като изтребени на война. Тез мъжки лъжи така лесно се не прощават. Коя уважаваща себе си млада и самотна жена ще прости?... Никоя!
На следния ден младият човек отишъл да впише в материалната книга невзетите два учебни часа: не само кръшка от компанията на колежките, но даже се канел да отбележи работа, която не свършил. И там значи, в учителската им стая на училището им за готвачи, надвесен над големия халваджийски тефтер с химикалка в ръка, баш на местопрестъплението го засича колежката Гинчева, помощник-шефката, от която предния ден бил измолил да си пусне петокласниците по-рано, че да иде, да иде, къде да иде, моля ви се... в три часа да посетял сбирка на местните поети и писатели в някаква Къща-музей "Ламартин" в Стария Пловдив. Ами той – представете си! – съчинявал стихчета, та присъствието му в музея било съдбовно важно за съвременната ни родна литература. Така се изразил, дословно това бил казал, а сега тя, Бегония Гинчева, го хваща в крачка.
И оттук случаят се размирисва.
Страхливата Гинчева, божа кравичка, изпълнителен, честен държавен чиновник, се изправя пред Нейно величество директорката Благоверна Патрикова, новопокръстен управник, свято вярваща в Трудовия кодекс с всичките му там алинеи, параграфи, членове, членчета и прочие врати и вратички, мор за кръшкача. И значи, Гинчева снася новината.
– Пък при нас миналата седмица два товарни влака се сблъскаха баш на жепе-прелез, двайсет тона жито изгоряха нахакерне**, и пак нямаше виновни, пък тез...!? – удиви се Вичо.
– Е, туй е училище – каза мама, – то не ти е някакво си смотано БеДеЖе.
Шефката Патрикова вика Миладинов за обяснение. Миладинов отрича. Класната на пети "б" госпожица Ичевска канят да осветли ръководството какво са вършили нейните питомци през тия въпросни два учебни часа. Ех, какво ли...! Гонели са се из коридорите по четирите етажа като бесни, квичали са като изпуснати от лудницата и са се пързаляли по корем от кенефите до парадния вход и обратно. Ама Венчето Ичевска все пак не пропуснала да отбележи в писменото си обяснение до г-жа шефката, че господинът по френски тет-а-тет й доверил как майка му телефонирала от Полски Тръмбеш, по-конкретно: обадила му, че прасето Гошо е току-що заклано, което от своя страна, според Миладинов, значело, че в три часа от гара Филипово му предстои да отпътува за дълбокия прованс. Обещал на госпожицата да й донесе армаган от най-хубавите мръвки.
Донка Йорданова не знам какво преподава, ама мляскаше и тя шумно, кога лапаше юфката. По същото време Тотю и Вичо си бъбрят за кмета Стефан Софиянски и някой си Батето*. На господина, който е кмет, му личало, че е "мамина рожба любава" – от онез столични синчета, дето мамето им колосва якичките и зубкат наизуст поемката "Йохан" от поета Смирленски (бъркаха фамилията Смирненски), само да се докарат пред госпожата по литература. Личало му, че е "апсилютен балък", та и не гледа къде стъпя, умът му – в облаците, дето светиите са обичливи и честни, не усеща идиотът, че е до шия в помията и лайната.
– То, Тотьо, до големия кайнак са и големите хайдуци. Мен онова там Батето, на Бай Тошо зетят, повече ми допада. Може да е кръгъл простак и вагабонтин, ама па е начетен, готино бъзика наште тарикати, мъжки си отбранява кокала – закахъри се Вичо, преустроил се като кондуктор в ЖеПето, почитател на бира Арианка, сантасето, белота, мешената табла, мешената скара, Левски (футбола), естествено Николай Колев-Мичмана, най-добрия ни футболен коментатор за всички времена, както твърди.
– Седесарите какво искат, човекът сам да си свали гащите, па да им се надупи ли?! – възмути се тате.
Донка Йорданова слуша-слуша, па с мазни уста се завайка, че съвсем ни се измешало обществото, хич не било педагогически правилно да се приказва с таквизи ми ти неприятни намеци пред дечурлига. Инак нямала тя нищо против, "обаче децата са като тампон, абе, като памперс: всичко попиват, копират ни гнусотиите"... Тъй рече. А Вичо май не я разбра, та по адета си продължи да се горещи:
– Това и аз казвам! Онез келемета от столицата, дето си клатят краката и се ебават с българския ни футбол, до един са педерасти, да ги таковам в гъзът!
– Педерастите и твоят мерак да ги таковаш – намеси се Гица, – как да го разбирам? Футболът е мъжка игра. Ако са педерасти, какви чудеса, моля ти се! Няма логика.
– Каква логика! То кълбо, търкаля се във всички посоки – мило й се усмихна тате. – Като онез кухите топки за пинг-понг, дето ги духат по телевизоря с руска прахосмукачка "Тайфун", само че обърната наопаки.
– Рече "пинг-понг", та ми дойде на ум наш млад колега – рече Донка, зачервена до корена на избелените с перхидрол косици от яд, че не се съобразиха с педагогическата й забележка на печен педагог.
И така разправи им Донка нещо трепетно преживяно. В тяхното школо учителите били не осемдесет, ами сто и двайсе, че и отгоре. Сред това множество педагози за удоволствие на учениците се появявали и редки екземпляри, такива чешити, което е естествено за по-амортизираните, с изпилени нерви изкуфели колеги, но напоследък... вероятно последица от засилената радиация подир инцидента в Чернобил, оказва се, и някои млади педагози вече си идвали готови изперкани направо от института.
– Оф! – трижди се прекръсти Донка. – Какви години настанаха, Господи Боже мой, подредено си ни беше преди Десети ноември, човек си знаеше от кого да се пази... А сега! Партийната им линия си ни я свеждаха отгоре, партийният секретар си беше и вся, и всьо, доносникът – доносник. А ето днес всеки българин кюнлия се има за партиен секретар. И да си плащаш редовно членския внос в синдиката, да си най-съвестен в работата, и да купуваш кафе и банички на прекия си баш-душманин, и хич да не влизаш в пререкание с колегите, и да викаш "ура!" по празниците, гордо пъчейки гръд, все тая пуста неяснота и несигурност. Боже мой, защо ни наказваш!
Появил се в училището за готвачи "Екзарх Антим I" някой си Миладин Миладинов, учител по френски – млад и романтичен, смел като тримата мускетари наедно, което значи смел, глупав, та и опасен, и разсеян. Пеел чудесно родопски песни, цветенца, зайци и птички рисувал в тетрадките на първолаците, и най-нормално значи, младите даскалици взели да си го турят в личните планове. Специално го поканили на традиционната им дамска предколедна сбирка в ресторант "Златний българский Левъ". Той обаче отказал. "Дъщеричката – рекъл, – ще свири на цигулка за пръв път пред публика, с госпожа съпругата ми просто сме длъжни точно в три да сме на концерта, морална опора, оладжак, както викат турците един вид."
Дотук – рапорт даден, рапорт приет. Истината обаче друга била: той си уредил среща в друг ресторант с непозната особа от женски пол, както се изрази Донка. Училищното мероприятие му било за алиби към съпругата Миладинова.
– Да, бе! – подбели очи Донка. – В колектив, дето мъжете са кът, тия неща веднага се разчуват. Ами че ние, сами жени, по двенки ли да си танцуваме! Мъжете, Бог да ги убий, като изтребени на война. Тез мъжки лъжи така лесно се не прощават. Коя уважаваща себе си млада и самотна жена ще прости?... Никоя!
На следния ден младият човек отишъл да впише в материалната книга невзетите два учебни часа: не само кръшка от компанията на колежките, но даже се канел да отбележи работа, която не свършил. И там значи, в учителската им стая на училището им за готвачи, надвесен над големия халваджийски тефтер с химикалка в ръка, баш на местопрестъплението го засича колежката Гинчева, помощник-шефката, от която предния ден бил измолил да си пусне петокласниците по-рано, че да иде, да иде, къде да иде, моля ви се... в три часа да посетял сбирка на местните поети и писатели в някаква Къща-музей "Ламартин" в Стария Пловдив. Ами той – представете си! – съчинявал стихчета, та присъствието му в музея било съдбовно важно за съвременната ни родна литература. Така се изразил, дословно това бил казал, а сега тя, Бегония Гинчева, го хваща в крачка.
И оттук случаят се размирисва.
Страхливата Гинчева, божа кравичка, изпълнителен, честен държавен чиновник, се изправя пред Нейно величество директорката Благоверна Патрикова, новопокръстен управник, свято вярваща в Трудовия кодекс с всичките му там алинеи, параграфи, членове, членчета и прочие врати и вратички, мор за кръшкача. И значи, Гинчева снася новината.
– Пък при нас миналата седмица два товарни влака се сблъскаха баш на жепе-прелез, двайсет тона жито изгоряха нахакерне**, и пак нямаше виновни, пък тез...!? – удиви се Вичо.
– Е, туй е училище – каза мама, – то не ти е някакво си смотано БеДеЖе.
Шефката Патрикова вика Миладинов за обяснение. Миладинов отрича. Класната на пети "б" госпожица Ичевска канят да осветли ръководството какво са вършили нейните питомци през тия въпросни два учебни часа. Ех, какво ли...! Гонели са се из коридорите по четирите етажа като бесни, квичали са като изпуснати от лудницата и са се пързаляли по корем от кенефите до парадния вход и обратно. Ама Венчето Ичевска все пак не пропуснала да отбележи в писменото си обяснение до г-жа шефката, че господинът по френски тет-а-тет й доверил как майка му телефонирала от Полски Тръмбеш, по-конкретно: обадила му, че прасето Гошо е току-що заклано, което от своя страна, според Миладинов, значело, че в три часа от гара Филипово му предстои да отпътува за дълбокия прованс. Обещал на госпожицата да й донесе армаган от най-хубавите мръвки.
– От рибицата, демек – отбележи тате на това вкусно място от постния обилно разводнен разказ на Донка.
Патрикова, като чула и тая версия, хванала се с две ръце за главата: Все пак къде е бил той? Заформило се следствие, ама следствие, а не самодейна постановка на Главния прокурор и на Прокуратурата с цел тарикатите (естествено срещу заплащане) да издрапат сухи от батака, от истината, а безпристрастно нищене на факти и аргументи. И тъй, оказало се, че Миладинов, както пил по обяд кафенце с колегите по физкултура Смотаняков и Шибаняков, споменал, че "в три часа у тях щял да дойде водопроводчик да оправя спукана тръба в банята". На чистачката баба Неша Карастанева и другата чистачка, циганката Даринка, пък се оплакал, че (забележете – пак в три!) на съпругата му й предстои тежка операция за изваждане на крив мъдрец, даже се плеснал по челото с думите: "Бе, какво правя аз тука! Жена ми там душа бере".
Колкото нови и нови свидетели да призовавало вещото ръководство, батакът ставал все по-непробиваем, гъст и по-непроходим. Неопитният Миладинов – изяснило се, както си шетал из училището, де кого срещнел, различни версии пробутвал, нещо като оназ зелевата пеперудка, дето си снася яйчицата в разсада. Сгащили я тая волна душа в учителската стая. Гинчева с гръб подпира вратата, свидетелите с мазоли на пръсти пишат показания, а между шефката Патрикова и Миладин Миладинов се повел следният любезен диалог...
Патрикова: "Трябва и Вие да си напишете обяснението".
Миладинов (Изгърбил се, трудолюбиво крачейки напред-назад с ръце, сключени върху задника.): "Няма да пиша".
Патрикова: "Нищо не печелите от това. Напишете си обяснението и ще Ви накажа само с "Мъмрене пред колектива". (Изчакала минутка-две той да асимилира казаното, да поразмишлява, демек.) Иначе съм принудена да Ви уволня дисциплинарно за измама и по кодекса, за несправяне със задълженията".
Миладинов: "Добре. Напишете ми заявлението за напускане и аз ще го подпиша тутакси, ще Ви отърва от присъствието си, ще се отърва и аз веднъж завинаги от всички вас".
Патрикова: "Предизвестието изисква още три месеца да работите. И ще работите като поп, преди да Ви удовлетворя молбата... (Тържествуваща.) Според кодекса!"
Миладинов (весело и нехайно): "Аз пък няма да идвам на работа".
Патрикова: "Още по-зле. Следва парична санкция. Ще Ви се отреже от заплатата".
Като чул, че ще му вземат пари, нещастникът моментално изтрезнял от обзелото го себеотрицание, или да го кажем пряко: от демонстрираните храброст и непукизъм към печалната си участ, смирено отронил: "Добре де, дайте ми един лист. Какво трябва да напиша?"
"Иссстината!" – изсъскала шефката и го измерила със змийски очички.
И той нарисувал с едър калиграфски почерк на кестерме, по диагонал, демек, върху карирания лист: "Вчера в 14,00 ч., като си седях в кабинета, внезапно получих главоболие. Какво съм правил след това не помня".
Като свърши по този начин разказът на Донка, тате и кондукторът Вичо възкликнаха в един глас като хористи от народен ансамбъл: "Бре-е-ей!" А Вичо продължи:
– Вече се бях отчаял, че младичките не отбират що е това Любов.
Напуснал Миладинов учителската им стая, изпъчил се като английски лорд, па забил в близката закусвалня при чесново-оцетения аромат на мешената шкембе-чорба. Пред група преживящи попритоплени банички колеги посегнал да си скубе прическата, алаброса да си скубе, значи:
– Толкова съм си стриктен! Ах, толкова съм си изряден! Минута не съм пропускал. Винаги съм си бил тип-топ. Точно мен да ме хванат в крачка! Не-е-е, няма живот в скапаната ни държава. – И обладан от присъщото на младостта вдъхновение, пред смаяните даскаля и навъртащите се като сенки там наоколо тихи в тоя час на денонощието квартални пройдохи и пияндета произнесъл пространно слово за пропуските и слабостите в образователната ни система; дори, твърдят очевидците – отправил бил основателна критика към господин Министъра на просветата, в смисъл, че господин Министърът съвсем, въобще не си гледа съвестно работата.
– Бая кръшна ще да е била особата от нашия пол – измърмори леля ми Гица, като отнасяше към кухничката оплесканите с юфка паници.
А мама изсумтя презрително, хвърли лют, изгарящ гневен поглед към самодоволно ухиления до уши Тотю.
"Историйките на ученика Ламски", глава LXXXVII, илюстрации: автора.***
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 4 avg. 2021
___* Височкият около метър и петдесет ватерполист от Плевен Иван Славков (1940-2011), когото Людмила Живкова (1942-1981) ожени за себе си след развода с първия си съпруг инженера Людмил Стойчев.
** Диал.: напразно.
*** Този веселичък низ от действителни случки, който се писа в разстояние на десет години от април 1994 до май 2004 г., по независещи от автора причини, въпреки вложените, спестени от оскъдната учителска заплата пари, не бе съдено да види бял свят като книга. Авторът не се оплаква, че беше измамен от човек, когото сам смяташе за потърпевш от развихрилата се система на дивия капитализъм в наша си родна и мила, българска версия на нагаждачество спрямо силните на деня. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)