ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (967.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (967.)

  Отначало те пренебрегват, после ти се подиграват, после тръгват да воюват срещу теб и накрая побеждаваш! – Махатма Ганди (1869-1948)

  23 sep. 2005

ОТСТЪПИ, И ЩЕ ГО ИМАШ

  

  Чета, общо взето, внимателно книжлето "Диагностика на кармата" (част X) от Сергей Николаевич Лазарев, плътни около 150 страници текст във формат 10 на шрифта New Times Roman. Миналата неделя в телевизионното предаване на Драгомир Драганов, Драго Чая – гей и дебеланко с приятно самочувствие и обич към света, видях същия Лазарев, тъй да се каже физическия му лик. Симпатичен, дяволит, с аристократични маниери и игрива, лисича хитрост в излъчването. Последното ми навея усещането за физическа прилика с чешита поет и зарзаватчия от близкото до Пловдив село Рогош, все едно видях чаровен брат близнак на великия тарикат. Имам слабост към този тип персони заради претенцията им да ми съобщават Истини от кухнята на Господа Бога. Това са т.нар. родени артисти, хора с талант, т.е. тънка наблюдателност и дар-слово. Чета си, значи, част десета от "Диагностика"-та на Лазарев (1952) и току ми изгрява ту едно, ту друго парадоксално по вид несъгласие с известния автор. По подобен начин преди години се зарових в текстовете на Петър Дънов (1864-1944). Въодушевлението, с което се появяват пред публика този тип гневни "говорители на истини от последна инстанция", априори ме изпълва с подозрение. Впрочем, ето мои си открития, родили се като съпротива, като вид интуитивна реакция от прочита на въпросната книга:

   - Колкото повече ти отнемат, с толкова ставаш по-богат.

   - Божественото се проявява в миг на върховно унижение.

   - Човек не бива да прониква в непознатото с претенция, че ще търси Абсолютната Истина. Човешката форма на познание поначало е половинчата и в никакъв случай не е крайна, именно за да се съхрани животът, оптимизмът на мимолетното и постоянно менящо се динамично равновесие. Тази хармония, баланс непрекъснато се нарушава, за да ни зареди с енергия за живот. В такъв смисъл изречено, колкото по-значителни са загубите ни, толкова по-значителни са и придобивките в духовен план, стига да не струва такъв тип познание живота ти, като част от живота на планетата.

Сергей Николаевич Лазарев (1952)

  За разлика от Дънов, Сергей Лазарев ми е симпатичен. Да оспорвам прозренията му ми звучи игриво, понеже и у него откривам сродно на собственото мое преднамерено нехайство при изследване на духовността. Всъщност, това не е нехайство, а отваряне на интуитивното за потоци информация, за провиждането иззад облаци информация, кръжащи покрай или минаващи през самото сърце. Аман от рефрена за Божествената Любов, аман от фанатични призиви за стремеж към Бога! Любовта е свенлива, когато е дълбоко преживяно тайнство и празник за духа, и оттам – за душата. От затаеността за секунда проблесналият поглед на влюбеното в теб момиче излъчва много повече божественост от всякакви гръмогласни настойчиви призиви и декларации за чувства. Отблъскващо за мен е призоваване на Бога под път и над път, изразено с човешките уста и на най-усърдния праведник под небето. Версиите на крепка религиозност чрез речи отстъпват по благородство на източноправославната ортодоксия именно в този пункт, струва ми се.

  Ап. Павел*, когото католическият свят показно въздига, е строг, но смирен учител; виждам го като човек преди всичко, не като богоизбран. В това е величието на Духа, докато останалите луксозни и пищни форми на черковния ритуал са чисто човешката ни слабост към показност, към пищните узрели женствени телеса на госпожа Суета.

  Пророчеството, ясновидството или интуитивният подход по рождение са заложени у всеки обикновен човек. С. Лазарев очевидно ни помага да проумеем по нещичко от себе си, как да се самоусъвършенстваме, как да научим да се пречистваме чрез Духа. Но Третата от Десетте Божи повели гласи: "Не изговаряй напразно името на Господа, твоя бог". В тези 150 страници на част Х от "Диагностика на кармата" представата за Бога непрекъснато ми я навират в очите, та започвам да си мисля, че същинският Бог извира отвътре и понякога – лично за мен ще го кажа – е причината да рискувам, като запратя камък в блатото на отчаянието и малодушието, които усещам наоколо. Вижда някой страхливец, че достойнството си можел да отстоява с ядно несъгласие спрямо Силата и Властта, понеже знае, че и аз като него съм уплашен, защото не съм белязан със звездичка на челото и че съм същият като него: и аз изпадам в малодушие, обаче в състояние от време на време да се изправя срещу тарикатите от всякакъв калибър. Вижда моят обикновен събрат това нещо, което показвам как се прави, и то за него е обнадеждаващо. И той може да излезе от присъщата си страхливост – да назове със собствените им имена разните форми на унижение, както и имената на онези, у които е съзрял духовни струпеи – предателство, възгордяване, лъжа, грубост, лицемерие и пр. На снимката горе съм десетгодишният хлапак с белите гащи, вдясно наредил се в строя зад рапортуващия, който е фронтално към обектива. 

 

  Втори ден съм с книгата на Лазарев. Водим с него, тъй да се каже, спокоен диалог и духовната му аура ми се нрави. "Ето достоен опонент за моите си философствания и психологизми!" – мърмори у мен самолюбивото "аз". По индукция от прочетеното до страница 116. (от общо сто и петдесетте) изплува следната психографика на мястото, където учителствам от далечната 1983 г. В психологическа общност на разнопосочен състав от около 850 общо ученици, плюс учители, помощен персонал, администрация е образът на незабележим свенлив човек, преживял стресова ситуация, и общо взето неустроен, неутвърдил се в собствения си живот на простосмъртен. Този образ може да бъде обичан от всички, независимо от личните пристрастия, понеже нищо не иска, не настоява, не ангажира света във видимия спектър на битието. За да бъдем повече добронамерени помежду си, достатъчно е, че го има сред нас. Това е Любовта, струва ми се, която може да ни обедини и насочи какво да сторим с хаоса и безобразията на възкачилите се над нас в собствения ни живот, в собственото ни отечество.

  Защо очакваме отвън решението на общите за нас проблеми?! Не е ли този именно простосмъртен най-непретенциозният, най-нежният ориентир за нас, при условие че сам не съзнава доколко присъствието му ни променя и хармонизира? У себе си всеки диригент носи най-прост уред, без който не може да се постигне хармония в музиката. Достатъчен е един верен тон, откъдето да започнем пречистването от натрупалата се в тези нервни тридесет години прозаична битова и душевна шлака. Всъщност, не е ли Любовта най-великият ориентир в човешкия ни свят?

  Отстъпи, и ще го имаш! (Мое лично откритие.) Тъй силно желаеш нещо (или някого), че ставаш роб на страстта за притежание. И естествено вече не си същият (същата), а деформирана кукла на конци. Любовта е непредсказуема, ала отива при онзи, който е самият себе си, не макет на удобен манекен. Мисля си, че Лазарев не бива да свързва с нишка човека и божеството. Образът на Бог в представите ни е помощно средство: задава посоката, не задава пряката свързаност с по-висшия вид духовна субстанция. Свободата е драматична ситуация на личен избор, а не заповед свише. Със заповеди свише как ще ме принудят да обичам когото и да било?! Импулсът трябва да идва от дълбините на душата ми на простосмъртен, а не да ме сковава от страх. Категорично моят бог (общият за всички ни Господ) си е у мен: и цял живот съм се съобразявал с Него, без да се чувствам верноподаник или богоизбран. Напротив, в моменти, когато себе си съм пренебрегвал и болезнено аз сам съм си дърпал юздите, смирявал съм бесовете си, чувствам Го до мен, не само в душата си.

 В заключение след всичко дотук изречено: фанатикът, безпределно самоувереният в тълкуванията си "праведник", атакува същността на Вярата и на Духа. Едва ли има перспективна добра идея, която фанатизмът не е опропастил и превърнал в окови, в затворническа килия за духа, в крясъци за сметка на човеколюбието. Кълнат се в Бог на висок глас вероятно защото не съзнават, че без доверие към човека Вярата е низ от коравосърдечни препоръки, забрани, унижения.

  Отказвайки се от биене на чело и изричане на клетви за отдаденост и вярност към Бог (който и отказ непрекъснато съм изразявал досега, вече отвъд моите си петдесет години съзнателен живот), в действителност Му давам правото да ме посещава като прилив на тиха нежност към живия разкошен свят наоколо.** И в този миг дяволчето, което живее от най-ранното ми детство в самото дъно на душата ми, онзи някогашен филибелийски хлапак с изранени колене и сълзички в очите, чувам го да възкликва: "Ай, в какъв затвор зъл проповедник може да превърне дори Божествената любов!" 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 30 apr. 2022

Илюстрации:

- 1957 г. Утринна проверка на Панагюрските колонии.

     - 2022 г. Паметникът Альоша, символ на моя Пловдив.   

___

* Немски криминалисти съставили фото-робот за облика на ап. Павел. За тази цел използвали документи, предоставени им от Михаел Хеземан, богослов от Дюселдорф, дълги години проучвал живота на апостола. Хеземан събрал много материали: исторически справки, данни за възрастта на ап. Павел, за семейното му положение, за пътешествията му и пр. Оказало се, че резултатите представят апостол Павел като нисичък на ръст, светлокож, с изострени черти на лицето и големи очи. Роден е в Тарс (днес, Турция). Най-жестоко преследвал християните до чудното му приобщаване към Христовата вяра, откогато става най-ревностен християнски защитник, проповедник и апостол. След обръщането си в Христовата вяра сменя името си на Павел, а според по-нова хипотеза, промяната е наложена, затова че е бил формално осиновен от Римския управител на Кипър, за да бъде спасен от преследването на юдеите.

Ап. Павел (полицейска възстановка)

** В личната си поща отпреди петнайсетина години открих послание от фратер Стефан от Великобритания, гостувал в Пловдив по повод богословска конференция, отседнал в местния хотел "Лайпциг". Учуден бе, че размишленията ми, които по онова време публикувах в сайта all.bg за православието и прочие, до голяма степен съответствали на личните му размишления за бога и вярата. Съжаляваше, че пропуснал да ми се обади, докато бил за няколко дни в родния ми град. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (966.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (966.)

   Създадена за да бъде обичана, с фин усет за пренебрежимите от мъжа нещица в живота, второ преработено и допълнено издание на глинения Адам, това е момичето, което хем ти пили нервите, хем те изкушава да бъдеш по-добър. – Аноним (1947)

  18 oct. 2001

СМЪРТ ПРЕД ТРОЯ*

Щом царствена по пътя отминаваш,

дърветата се кланят до земята,

цветята с цвят ухаят ароматно

и въздухът се пълни с луд копнеж

по едрите звезди на Фамагуста,

по острови Полинезийски,

по смуглата Бразилска нощ.

И няма нищо в този миг по-важно

от силната ти гъвкава походка

на млада самка, търсеща си мъж.

И аз, наред със другите мъже,

усещам как очите ми изтичат,

ръцете как протягат се сами

и падам от любов сразен пред Троя.

 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 29 apr. 2022

–––

* От ръкописа за сб. "Порто Фино", бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (965.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (965.)

  По-малката от двете ми щерки в осем и трийсет тази сутрин ми роди внук. Не искам да си представя, че този мой човек, въоръжен до зъби, ще умира за такава измислена работа, като демокрация или щастие на доверчиво племе, което едва ли подозира, че лицемерът-банкер и политик не от благи чувства праща танкове и самолети, бомби и ракетни установки с лазерно насочване от Космоса просто ей тъй, само за да направи щастлив глупака на хиляди мили от луксозното си свърталище. – Аноним (1947)

  18 avg. 2008

ТРУПАЩИТЕ ОРЪЖИЕ 

Каква е тази световна глупост
купища оръжия идиотски да трупат?
Искаш ли мир, готви се за война*
ечи от незапомнени времена.

И като че ли не виждат,
и като че ли не знаят,
че даже един вирус
може мамицата им да разкатае,
че една настинка,
една кашлица дори
може армия, въоръжена до зъби, да умори.

И генералът – 
наглед тъй величествен, достоен и смел,
който пред войските се перчи като петел,
е в действителност един кръгъл простак.

И някой трябва да му го каже все пак!
Понеже войничето, натикано в строя,
е по-възвишено не да загива в боя,
а да умира от обич и да губи сила
в прегръдките жарки на своята мила.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited on 28 apr. 2022

_____
* Сентенция от ерата на Древния Рим. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (964.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (964.)

  Да не са илюзиите и любовта, животът е суета и печал, много печал.– Аноним (1947)

  14 maj 2008

ВИРТУАЛНО НЕПОЗНАТИ 

Нищичко не знам за теб, а и ти – за мене;
в делничната сива дреб те чета смутено.

Скучен влачи се денят с делничните драми
и ги виждам да стоят пред монитора си двама.

Сякаш е край мен сега най-добрата фея,
аз пък – дяволът с рога, току-виж се влюбя в нея.

Виртуален свят, уви! – хванати сме в мрежа,
Интернетът ще заври виртуално нежен

и защо ли да не спрем сладкото безумие:
аз към тебе, ти към мен, само думи-думи?

Като прелетни ята думи полетяха
някъде накрай света да си търсят стряха,

да си мисля цели дни ти с какви очи си
и с какво пък ме плени, че за теб си мисля.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, editet on 27 apr. 2022

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (963.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (963.)

   Да се чувстваш българин не е проблем... Проблемът е как да си останеш българин! Както вървят нещата: по план от дружески уж чужди канцеларии, след две поколения ще впишат българина в Червената книга на изчезващите етнически видове. Азър сме им на новите "авери отвъд Голямата вода", особено когато по подходящ начин наши професори се заеха да пренапишат и омаловажат нашата История. – Аноним (1947)

 03 sep. 2001 

ИКОНА В МУЗЕЯ

  Романтичната струя в литературата, която се основава върху фолклора – легенди, митове, приказки, народни песни, и неговите възпитателни родолюбиви функции, не престава да търси героичното у човека. Героя го убиват, обаче споменът за неговата героична смърт зарежда наивните и неопитни поколения с жизнена сила. Омировата "Илиада" е героичен епос за абсолютно безсмислената Троянска война, но всъщност е паноптикум от модели за поведение както за опитния смел мъж и жена му, така и за юношата и девойката, за избелелия старец и досадната старица. Но дали е по-малък героизъм да си останеш неизвестен простосмъртен, човек естествен със слабостите и уязвимостта си, уникален с непоносимия си характер, но оцеляващ въпреки удобно предлаганите от разни обстоятелства героични сантиментални подходи към живота, от който накрая ще ти се наложи ма-а-алко да умреш, но пък не оставаш неизвестен?

Голям праз! – би рекъл онзи леко ухилен 12-годишен хлапак от снимката най-долу. 

  Преди много години моята учителка от отделенията (І–ІV кл.) госпожа Дора Попова тъй се изразила пред майка ми: "Госпожо, синът ви има заложби, обаче за жалост, от една страна, аз и класът тъкмо му изградим пиедестал, той – от друга страна, вземе, та направи някоя магария, госпожо, и всичко, сторено от него, се срути и стане на пух и прах. Аз ли нещо у него не мога да разбера! Повярвайте ми, това е първият случай в дългогодишната ми педагогическа практика човек толкова упорито да действа срещу себе си. От вашия Гьорги, госпожо, ми побеля косата. Последният ми випуск са тези деца... И когато най-сетне се пенсионирам, надявам се да си отдъхна преди всичко от сина ви". Тя наистина беше може би най-добрата ми учителка – запомнил съм не само силно изтънелите й побелели коси с лилав оттенък, ама и стоманено-сивите й добри очи, ситните кафяви петънца и сините жилчици под кожата на восъчно белите й ръце, с които понякога красиво ме пердашеше през лицето. Сега, когато отдавна е в гроба, а моя милост е 54-годишен мъж, баща на две уредни израсли дъщери и дядо на внучка, изправям човеколюбивия й лик пред себе си, да защитя някогашния палав неудачник и анти-герой, с опита на вече преживял доста разни лични драми мъж, за да й кажа:

  – Госпожо, вие сте се стремили да оковете в чудесна златна рамка един според вас бъдещ Пример за подражание, но този ваш така яко желан Измислен герой бясно се е съпротивявал срещу рамката и металната изящна клетка, мила. Искали сте още една икона в музея си от восъчни фигури, а живият човек у онова хлапе просто не е знаел друг начин как да протестира срещу посегателствата ви. Много настоявам да се знае, госпожо, че малчуганът интуитивно е предпочитал да си бъде какъвто си е: истински, несъвършен, пълен с недостатъци, склонен да греши и се заблуждава, но да е верен, а не фалшив и възползващ се от вашата слабост Любимец със звездичка на чело и с нимба на праведник като нов каскет. Истинното е по-достойно от нашите дори и най-съвършени умозрителни предначертания, госпожо Попова. За да приемем живота – и особено отделното човешко същество, във величествената му противоречивост, ох, това все пак изисква известно усилие и устойчивост на характера пред странностите и чудото на простосмъртието. А инак, ами че всеки идиот наивник, който е тръгнал да става Герой пред блесналите от възторг погледи на тълпата, допускал е да го вкарат в златна клетка, нерядко случвало се е жестоко да си заплати за този миг суета.

  Нима не е героизъм да се приемеш какъвто си!

  04 sep. 2001

  Озлоблението е духовна немощ, маскирана с физическите белези на Сила. Празният човек често ни се явява с угрижения вид на мно-ого здраво ангажирана личност. Най-отрудените хора не въздишат показно тежко. Който прави истински, а не фалшив жест в наша полза, не ходи по площадите да обяснява какво го подтикнало, нито си снима паницата, да видим колко се жертва за нас. От опит знам: Най-гръмко трещи и се зъби изпразнена от съдържание кратуна. Такива фенери сами си ги правехме в бедняшката махаличка под пловдивското Джендем тепе. От купения за пет стотинки узрял карпуз, като издълбаеш с лъжица алената му вътрешност и палнеш на дъното свещ, чудесен Фенер плашило се получава. С такива фенери вечер обикаляхме улица "Цар Михаил Шишман" и улица "Ниш" и плашехме по-малките от нас доверчиви хлапенца. 

  Дори плъхът няма да те ухапе в гръб, докато се трудиш, оросен от пот, или докато бленуваш. Стремя се да овладея умението да стоя тих и смирен срещу войнстващото Нищожество; науча ли се на това, ще се радвам, че съм постигнал най-ниската степен на духовно просветление. Лозунгите, които крещят над множеството разни архиереи, архонти, вождове или изобщо казано, педерасти на духовното щастие, обикновено не означават друго освен инат за надмощие в духа. Истинският учител към учениците си не се отнася с назидания. Слепият вижда по-дълбоко, защото вижда със сърцето си.

  05 sep. 2001

  Вчера, 4 септември, издъхнал Стефан Продев, още един от героите на тези записки. Тъкмо казаха по радиото, че днес щяло да има всенародно поклонение пред тленните му останки. Какво ли да кажа за него! Отишъл си от живите талантлив човек, объркан от марксизма, отишъл си още един ловък сеяч на антагонизъм, на възгордяване и на марксистка омраза в българското обществено пространство. Много ми бе любопитно да проучвам модулациите на грандоманията в най-ярките му публицистични писания. Този назидаващ глас със самочувствие на вечерял с дейците на Парижката комуна от 1789 г., че и със самия Карл Маркс, дълго ще отеква у мен като печален случай как не бива да се прави публицистика. Личната драма на човек, раздиран между стихиите на Суетността, ми напомня съдбата и на други, подобни нему гръмовержци на Истината (Георги Джагаров, например), у които откривах тоже липса на скромност и смирение.

  Тези фалшиви апостоли защитаваха и защитават не човека, а умозрителна някаква идея. Познават се по това, че приживе всеки от тях се е изживявал като паметник от метал и бетон. В сътвореното от тях има, разбира се, бисери на талантливостта им, но тези постижения са затлачени от толкова характерния за Посредствеността тон на предизвикателство, нетърпящ други мнения. Могат ли изобщо да се сравнят техните текстове с величието на такива редове, като написаното от премръзнали пръсти: 

  Аз, грешният Георги, в стълп, върху блюдо, писах това в светите врачове, на 30-ия ден от декември. Поменувайте ме, братя мои, защото ми мръзнат ръцете: тук пишех, тук ядях, тук лежах без огън*, 

  или Недостойният да се нарече раб божи Никола... Защото медът, дори на кора от беснурка да е, пак е сладък. Така и словата... – и още:

  ...Тази книга, наречена Патерик, бе писана в лаврата на безплътния първоначалник Михаила... от грешния, бедния и последния от иноците**, или пък онези простички, но разтърсващи до сълзи: 

  По повеля и трудолюбиво залягане пише и превежда от гръцки на български Лалое грешният, непотребният и многострадалният***, 

  ...многогрешният свещеноинок Лаврентия, 

  ...грешният дяк Радомир, 

  ...недостойният най-малкият от писалите монах****. 

  Иде ми след последния монах смирено да призова: Полюбувайте се, братя и сестри българи, сравнете сътвореното в скромност и благоразумие със сътвореното от хора с издути от пренебрежение устни и велико самочувствие, които живяха не с народа, а покрай него и над него, въпреки нашите общи страхове и унижения. Ей, вие, любимци на властта и почитани от множеството ваши мили съратници по подлост и лицемерие като същински светци и пророци в нашата устремена към пропастта България! Амин!

  А може би модерното време изисква от пишещия-говорещия сам да се хвали колко книги е издал, да се бие в гърди по стъгдите, да си съдира ризата, да си скубе косите, да кълне, когато си снима паницата*****, да хленчи злобно, за да види светът колко е пренебрегнат... и въпреки това, пак продължава да ни дава за пример самия себе си? Да, бе, обич насила – ще заповядаш на онова толкова своенравно пиле на любовта и номерът ти ще мине. Как ли пък не!

  21 sep. 2001

  Последна реплика от филм за живота и личността на Галилео (ХVІ-ХVІІ в. или: 1564-1642 г.): "И цялата тази Вселена се сви до пространство, заемано от моята собствена личност" (Г. Галилей).

  27 sep. 2001

  По радиото меко звучи оркестрова симфонична музика, в която водещата мелодия се изпълнява на пиано. На 11 септември "ислямски терористи" разрушиха Световния търговски център в Щатите. Веселичко захващаме третото хилядолетие, няма що. Но това е тема за друг разговор – разговор за една от световните религии или за начина, по който с най-могъщите средства за манипулация в света промиваше общественото съзнание, че това е дело на терористи, а не заговор на Щатите срещу самите себе си.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 25 apr. 2022

Илюстрации: 

- Атентатът в утрото на XXI век.******

- Ачето, аз и Васето през 1959 г.*******

___

* Приписка от Битолския триод.

** Приписка на някой си Висарион от 1346 г.

*** Приписка в Зографския апостол от 1358 г.

**** Приписка от безимен автор от 1337 г.

***** По Пловдивска някоя си телевизия "философ" един, комуто дали трибуна, чат-пат си снима паницата, да види светът колко мизерно живее, понеже не го оценили за даскал поради некадърност.  

****** Вж. https://dariknews.bg/novini/sviat/20-godini-ot-tragediiata-kakvo-se-sluchi-na-11-septemvri-2001-g-2283251 

******* Август на 1959 г. в ученическия лагер върху стръмен скат над пътя, пресичащ Панагюрските колонии. Родителите ни не даваха нито лев за това – училищният лекар преценяваше кое хлапе да замине на летен лагер двайсетина дни в планината или край морето. Снима ни професионален фотограф занаятчия, който след два дена срещу левче донесе готовата си продукция за всекиго от нас в пликче. Ачето (или Малкото Анче, както му викахме в нашия V-а клас) след години стана актьорът Ангел Христозов от Театъра; виждал съм го и в поне един Български игрален филм, където изпълняваше роля на строг баща и си беше пуснал мустаци, за да прикрие бебешката си физиономия. Бел.м., tisss.