"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."
Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"
Глава ІV
Пролетта прииждаше неудържимо, въпреки че мразовитите ветрове от североизток не преставаха да влачат ята оловносиви парцаливи облаци, които от време на време ръсеха едри валма лепкав сняг. Слънцето все по-често пробиваше снежната пелена и от локвите по селските улици към небето летеше белезникава пара. По стърнищата и полянките щръкнаха бледозелените ушенца на троскота. Гъшите колонии се занаизмъкваха от зимата, клатушкайки се в редица, важни, опърпани от разкаляните селски дворове и с пърхане на крила, с изпъната силно напред шия се затичваха срещу вятъра, с пронизителни дрезгави крясъци правеха плавен завой ниско във въздуха и се спущаха с кикот към омаломощената от зимните студове орна земя.
В механизираната бригада към стопанството механиците бързаха да приключат ремонта на тракторите и прикачния инвентар; до късно вечер съскаше електрожен, звънтяха чукове в ковачницата.
Хлапетата в училище станаха неспокойни. Момичетата от седми и осми клас на шумни групички започнаха рано надвечер да обсаждат пейките в градинката зад местния Културен дом, наобиколени от момчетии, които се появиха като че изпод земята: не бях ги срещал досега. Шефът Петков все по-често се хващаше за глава от притеснения да не би да изпуснем някоя грешна душица в батака от естрадни палячовци и глезли, жежки цинични вицове и сексуално любопитство.
– Колеги, да внимаваме, че лошо ни се пише, стане ли някоя беля! За всичко неприятно селото нас ще обвини. Кой ще ни защити, мислите ли? Колцина от колегите ни са местни хора!
Съветваше ни Петков очите да си отваряме на четири, по-честичко да посещаваме по домовете учениците, да държим тясна връзка особено с родителите на физически развилите се по-буйни девойчета. Математикът Пешо Кирилов, онзи, който ме посрещна пръв в Гурково, се вайкаше тези дни в учителската стая за моме от осми клас – синеоката Вержинка*:
– Ей, мамка му! Ама седнала на първия чин, и като ги вперила онези сини комбали** насреща ми, взех да си обърквам формулите. Като жена ме гледа, бе!
Ася се пренесе с чанта бельо при мен. Донесе одеяла, черга донесе да покрием пода, бельо, няколко поли и роклета. Петков, като бъдещ кум, я уреди да започне работа в училището: прави размествания, отвори място за още един учител, тъй че Ася вече водеше часовете по физкултура, по трудово обучение и по рисуване. Дадоха й нов новеничък анцуг, придоби самочувствие сред децата от началния курс, пък и те я харесваха; виждах от втория етаж как като квачка ги прикотква около себе си, но изглежда бързичко се уморяваше, защото все търсеше сухо местенце сред мократа спортна площадка да поседне. Седне върху асфалта, обгърне с две ръце колене и остава така дълго време неподвижна. Притеснявах се малко за нея: кой знае какви ли мисли й минават през ум; разбирах, че с шумните и палави ученици съвсем не й е леко.
Развличаме се, като хлътваме в Читалището да погледаме кино или в неделите често с междуградския автобус ходим до Балчик. Понякога и Данко идва с нас. Тя никога не ни прекъсва, кога водим с него вечните ни разговори за книги и за политика, намеси се дип нарядко с подхвърлена дума и пак ни оставя да спорим, да се горещим.
Не умеех да й щадя самолюбието, все още пред очите на останалия свят с нея се отнасях твърде прямо, твърде независимо. Това доста я разстройваше и тя много пъти плака с тихичко хълцане – основно заради дреболии, погледнато откъм моя страна. Пък и хората около нас не бяха свикнали да ни приемат като нещо общо и единно: момичетата, които – притеснен разбирах, вече се усещаха жени, пак си ме следяха с влажен поглед; на самата нея някой си Панко, две години по-малкият брат на най-добрата й приятелка Танчето, предложил да се съблече гола в кабинката на киномеханика. "Ще ти дам десет лева да се съблечеш както те е мама родила" – придумвал я братът на съученичката й от основното училище.
– Ще му натрия мутрата на това лайно! – гневях се.
– Не му обръщай внимание, по-лошо ще стане. Да не мислиш, че е сам! С един само да се захванеш и... Те момчетата тук само това чакат.
– Избягвай тогава да ги срещаш. Онзи чешит, тенисистът Стефан, знаеш ли какво рекъл на колегата по география Генчев? Казал: Е, ние си взехме, каквото имаше да се взема от Асито, нека сега и други се пооблажат.
– Ако пък съм имала нещо с него!
– Тогава тези гадости що ги е говорил?
– Ами изпращаше ме известно време, определя ми срещи, прави се на интересен: ту на италиански, ту на немски, английски, ту на някакъв друг език ми приказва… Кух човек, не му обръщай внимание.
На 31 март от Балчишката пощенска станция пратих къса телеграма до Пловдив: "Пристигам тчк с булка тчк чакайте тчк първи април". Качихме се в следобедния автобус от Гурково за Варна, помахахме за довиждане на нейните родители; майка й с крайчеца на престилката си изтри влагата от крайчеца на окото си, баща й едно и също повтаряше: "Да заповядат на село! Кажи, Джорьо, на вашите да заповядат на село!" Милият на сърцето ми Печо, по-близък днес и от баща ми! Изглежда от всички най-дълбоко преживяваше промяната. И тъй, помахахме си за довиждане, в единайсет вече бяхме в потеглящия от Варненската жп-гара нощен експрес, а на следния ден в ранното утро звъня на входния звънец у дома в Пловдив.
Цяла нощ в купето главата ми бе лежала върху скута й; завиваше ме, бдеше над мен будна. В просъница я откривах някак вглъбена в себе си, съсредоточена в нещо свое. Във Варна, докато чакаме да настане време за влака, настаняваме се в снек-бара току срещу Варненския драматичен театър. Русоляв момък с вид на палавник се промъква между масите, от три-четири метра подвикна:
– Запознайте се, това е моят съпруг.
Онзи смотолеви нещо, заобиколи масата ни и се стопи в цигарения кадеж сред пълното с гърбове и уши лъскаво снобско кръчме на Варна.
Изправи ме на нокти тази случка тогава, но замаян от дългото нощно пътуване, притеснен как ли ще ни посрещнат у дома, отместих я нейде встрани от съзнанието ми. В момента миналото й не ме засяга. Зъзнем, значи, с нея пред вратата на бащиния ми дом, чакаме да ни отворят в пет и трийсет рано сутринта на 1 април.
И ето ни край масата. Във всекидневната на родителите й беше къде-къде по-уютно, а тук вее сибирски мраз. Уж съм сред свои у дома, а се държа като да съм неканен гостенин. Баща ми, майка ми – сдържани, много сдържани, не мога да ги позная. Сестра ми – ученичка в десети клас на елитна гимназия, разплакана ме прегръща зад вратата на кухнята:
– Батко-о, какво направи! Ти за мен беше кумир. Отде я намери тая?
Как да й обясня, че "тая" за двайсетина дни ми беше станала по-скъпа от всички лъскави мацки на София, Париж, Холивуд, изобщо – на света!
АСЯ
Глава ІV
Пролетта прииждаше неудържимо, въпреки че мразовитите ветрове от североизток не преставаха да влачат ята оловносиви парцаливи облаци, които от време на време ръсеха едри валма лепкав сняг. Слънцето все по-често пробиваше снежната пелена и от локвите по селските улици към небето летеше белезникава пара. По стърнищата и полянките щръкнаха бледозелените ушенца на троскота. Гъшите колонии се занаизмъкваха от зимата, клатушкайки се в редица, важни, опърпани от разкаляните селски дворове и с пърхане на крила, с изпъната силно напред шия се затичваха срещу вятъра, с пронизителни дрезгави крясъци правеха плавен завой ниско във въздуха и се спущаха с кикот към омаломощената от зимните студове орна земя.
В механизираната бригада към стопанството механиците бързаха да приключат ремонта на тракторите и прикачния инвентар; до късно вечер съскаше електрожен, звънтяха чукове в ковачницата.
Хлапетата в училище станаха неспокойни. Момичетата от седми и осми клас на шумни групички започнаха рано надвечер да обсаждат пейките в градинката зад местния Културен дом, наобиколени от момчетии, които се появиха като че изпод земята: не бях ги срещал досега. Шефът Петков все по-често се хващаше за глава от притеснения да не би да изпуснем някоя грешна душица в батака от естрадни палячовци и глезли, жежки цинични вицове и сексуално любопитство.
– Колеги, да внимаваме, че лошо ни се пише, стане ли някоя беля! За всичко неприятно селото нас ще обвини. Кой ще ни защити, мислите ли? Колцина от колегите ни са местни хора!
Съветваше ни Петков очите да си отваряме на четири, по-честичко да посещаваме по домовете учениците, да държим тясна връзка особено с родителите на физически развилите се по-буйни девойчета. Математикът Пешо Кирилов, онзи, който ме посрещна пръв в Гурково, се вайкаше тези дни в учителската стая за моме от осми клас – синеоката Вержинка*:
– Ей, мамка му! Ама седнала на първия чин, и като ги вперила онези сини комбали** насреща ми, взех да си обърквам формулите. Като жена ме гледа, бе!
Ася се пренесе с чанта бельо при мен. Донесе одеяла, черга донесе да покрием пода, бельо, няколко поли и роклета. Петков, като бъдещ кум, я уреди да започне работа в училището: прави размествания, отвори място за още един учител, тъй че Ася вече водеше часовете по физкултура, по трудово обучение и по рисуване. Дадоха й нов новеничък анцуг, придоби самочувствие сред децата от началния курс, пък и те я харесваха; виждах от втория етаж как като квачка ги прикотква около себе си, но изглежда бързичко се уморяваше, защото все търсеше сухо местенце сред мократа спортна площадка да поседне. Седне върху асфалта, обгърне с две ръце колене и остава така дълго време неподвижна. Притеснявах се малко за нея: кой знае какви ли мисли й минават през ум; разбирах, че с шумните и палави ученици съвсем не й е леко.
Развличаме се, като хлътваме в Читалището да погледаме кино или в неделите често с междуградския автобус ходим до Балчик. Понякога и Данко идва с нас. Тя никога не ни прекъсва, кога водим с него вечните ни разговори за книги и за политика, намеси се дип нарядко с подхвърлена дума и пак ни оставя да спорим, да се горещим.
Не умеех да й щадя самолюбието, все още пред очите на останалия свят с нея се отнасях твърде прямо, твърде независимо. Това доста я разстройваше и тя много пъти плака с тихичко хълцане – основно заради дреболии, погледнато откъм моя страна. Пък и хората около нас не бяха свикнали да ни приемат като нещо общо и единно: момичетата, които – притеснен разбирах, вече се усещаха жени, пак си ме следяха с влажен поглед; на самата нея някой си Панко, две години по-малкият брат на най-добрата й приятелка Танчето, предложил да се съблече гола в кабинката на киномеханика. "Ще ти дам десет лева да се съблечеш както те е мама родила" – придумвал я братът на съученичката й от основното училище.
– Ще му натрия мутрата на това лайно! – гневях се.
– Не му обръщай внимание, по-лошо ще стане. Да не мислиш, че е сам! С един само да се захванеш и... Те момчетата тук само това чакат.
– Избягвай тогава да ги срещаш. Онзи чешит, тенисистът Стефан, знаеш ли какво рекъл на колегата по география Генчев? Казал: Е, ние си взехме, каквото имаше да се взема от Асито, нека сега и други се пооблажат.
– Ако пък съм имала нещо с него!
– Тогава тези гадости що ги е говорил?
– Ами изпращаше ме известно време, определя ми срещи, прави се на интересен: ту на италиански, ту на немски, английски, ту на някакъв друг език ми приказва… Кух човек, не му обръщай внимание.
През голямото междучасие тичаме в квартирата, хвърляме се в леглото да се любим. Не забелязвах кой знае каква стръв у нея, по-точно, като да бе щастлива, че може да ми угоди, но бях ненаситен да галя, мачкам и да прониквам в тази свежа и плътна, кадифено мека плът.
Сутрин върху перваза на прозореца все откривах пластмасова кутия с домашно приготвени лакомства. Без да ни буди, по тъмни зори баща й се отбивал от пътя да ни остави тази кутия, приготвена за нас от двете жени в Тригорци, майка й и баба й. Опитвам да си представя какви чувства ще да е изпитвал, как ли баща й внимавал сакън да не притесни дъщеря си и любовника й кандидат-жених, гушнати в плътска прегръдка. При редките ни разговори, зад оскъдицата от думи усещах същия онзи пронизващ ме поглед, в който се таяха и угриженост, и бащинските му предчувствия.
Тъй измина седмица до началото на пролетната ваканция. На два пъти Ася получаваше припадък с гърчове. Изпуснала се, в подгизналата си от урина бархетена нощница, вкопчва се за мен като удавница; очите й с невероятно разширени зеници надничат в очите ми; посинелите й устни, по които пяната не е още засъхнала, хрипливо шепнат: "Мацинко, нали ме обичаш? Кажи, мацинко! Кажи, нали ме обичаш". Отпуска се, постепенно пулсът и дишането й се успокояват. Гледам я как като детенце заспива с юмруче под брадичката, как бледа розовина плъзва по страните й, как синя тъничка вена на шията й пулсира.
Вечер пиеше фенобарбитал*** и сацерно. Бях я попитал какво й има; каза, че било невроза, втора степен, един ден ще й премине и тогава ще свали и очилата с голям диоптър. Свиваше ми се сърцето, мислех си: нали любовта всичко лекува! И каква ще е тази любов, ако пред такива подробности се стъписва! След известно време проумях, че ме мами. Може би възрастните и от нея криеха истинското й състояние. Странно нещо е любовта – тази явна неистина, вместо да ме отрезви, накара ме да се чувствам горд, че мога да пренебрегна горчивата реалност****. Уверен бях, ще се справя, няма как да не се справя с проклетата болест. Хайде де!
Сутрин върху перваза на прозореца все откривах пластмасова кутия с домашно приготвени лакомства. Без да ни буди, по тъмни зори баща й се отбивал от пътя да ни остави тази кутия, приготвена за нас от двете жени в Тригорци, майка й и баба й. Опитвам да си представя какви чувства ще да е изпитвал, как ли баща й внимавал сакън да не притесни дъщеря си и любовника й кандидат-жених, гушнати в плътска прегръдка. При редките ни разговори, зад оскъдицата от думи усещах същия онзи пронизващ ме поглед, в който се таяха и угриженост, и бащинските му предчувствия.
Тъй измина седмица до началото на пролетната ваканция. На два пъти Ася получаваше припадък с гърчове. Изпуснала се, в подгизналата си от урина бархетена нощница, вкопчва се за мен като удавница; очите й с невероятно разширени зеници надничат в очите ми; посинелите й устни, по които пяната не е още засъхнала, хрипливо шепнат: "Мацинко, нали ме обичаш? Кажи, мацинко! Кажи, нали ме обичаш". Отпуска се, постепенно пулсът и дишането й се успокояват. Гледам я как като детенце заспива с юмруче под брадичката, как бледа розовина плъзва по страните й, как синя тъничка вена на шията й пулсира.
Вечер пиеше фенобарбитал*** и сацерно. Бях я попитал какво й има; каза, че било невроза, втора степен, един ден ще й премине и тогава ще свали и очилата с голям диоптър. Свиваше ми се сърцето, мислех си: нали любовта всичко лекува! И каква ще е тази любов, ако пред такива подробности се стъписва! След известно време проумях, че ме мами. Може би възрастните и от нея криеха истинското й състояние. Странно нещо е любовта – тази явна неистина, вместо да ме отрезви, накара ме да се чувствам горд, че мога да пренебрегна горчивата реалност****. Уверен бях, ще се справя, няма как да не се справя с проклетата болест. Хайде де!
На 31 март от Балчишката пощенска станция пратих къса телеграма до Пловдив: "Пристигам тчк с булка тчк чакайте тчк първи април". Качихме се в следобедния автобус от Гурково за Варна, помахахме за довиждане на нейните родители; майка й с крайчеца на престилката си изтри влагата от крайчеца на окото си, баща й едно и също повтаряше: "Да заповядат на село! Кажи, Джорьо, на вашите да заповядат на село!" Милият на сърцето ми Печо, по-близък днес и от баща ми! Изглежда от всички най-дълбоко преживяваше промяната. И тъй, помахахме си за довиждане, в единайсет вече бяхме в потеглящия от Варненската жп-гара нощен експрес, а на следния ден в ранното утро звъня на входния звънец у дома в Пловдив.
– Асе-е... Осигурил съм квартирка за тази вечер. Идваш, нали!
Като приближи съвсем, тя ме посочи с очи:
– Запознайте се, това е моят съпруг.
Онзи смотолеви нещо, заобиколи масата ни и се стопи в цигарения кадеж сред пълното с гърбове и уши лъскаво снобско кръчме на Варна.
Изправи ме на нокти тази случка тогава, но замаян от дългото нощно пътуване, притеснен как ли ще ни посрещнат у дома, отместих я нейде встрани от съзнанието ми. В момента миналото й не ме засяга. Зъзнем, значи, с нея пред вратата на бащиния ми дом, чакаме да ни отворят в пет и трийсет рано сутринта на 1 април.
И ето ни край масата. Във всекидневната на родителите й беше къде-къде по-уютно, а тук вее сибирски мраз. Уж съм сред свои у дома, а се държа като да съм неканен гостенин. Баща ми, майка ми – сдържани, много сдържани, не мога да ги позная. Сестра ми – ученичка в десети клас на елитна гимназия, разплакана ме прегръща зад вратата на кухнята:
– Батко-о, какво направи! Ти за мен беше кумир. Отде я намери тая?
Как да й обясня, че "тая" за двайсетина дни ми беше станала по-скъпа от всички лъскави мацки на София, Париж, Холивуд, изобщо – на света!
Следва
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, uni 1987 – edited 6 avg. 2018
___
* Побългарена версия на латинското virginе, девственица.
** Простонародно с гальовен оттенък: облещени, вперени очи.
* Побългарена версия на латинското virginе, девственица.
** Простонародно с гальовен оттенък: облещени, вперени очи.
*** Лекарство против епилептични припадъци, отречено днес от медицината, понеже води до трайна зависимост и уврежда нервната система. Силен опиат.
**** Наричат я "царска болест". Не ми е известно дали се лекува; медицината, доколкото знам, се стреми единствено да ограничи пораженията, които нанася върху най-финото у човека, съзнанието му, нервната му система. Бел.м., tisss.
**** Наричат я "царска болест". Не ми е известно дали се лекува; медицината, доколкото знам, се стреми единствено да ограничи пораженията, които нанася върху най-финото у човека, съзнанието му, нервната му система. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)