Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 5 август 2018 г.

Story – АСЯ (7.)

  "В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

  Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ

Глава ІV

  Пролетта прииждаше неудържимо, въпреки че мразовитите ветрове от североизток не преставаха да влачат ята оловносиви парцаливи облаци, които от време на време ръсеха едри валма лепкав сняг. Слънцето все по-често пробиваше снежната пелена и от локвите по селските улици към небето летеше белезникава пара. По стърнищата и полянките щръкнаха бледозелените ушенца на троскота. Гъшите колонии се занаизмъкваха от зимата, клатушкайки се в редица, важни, опърпани от разкаляните селски дворове и с пърхане на крила, с изпъната силно напред шия се затичваха срещу вятъра, с пронизителни дрезгави крясъци правеха плавен завой ниско във въздуха и се спущаха с кикот към омаломощената от зимните студове орна земя.

   В механизираната бригада към стопанството механиците бързаха да приключат ремонта на тракторите и прикачния инвентар; до късно вечер съскаше електрожен, звънтяха чукове в ковачницата.

   Хлапетата в училище станаха неспокойни. Момичетата от седми и осми клас на шумни групички започнаха рано надвечер да обсаждат пейките в градинката зад местния Културен дом, наобиколени от момчетии, които се появиха като че изпод земята: не бях ги срещал досега. Шефът Петков все по-често се хващаше за глава от притеснения да не би да изпуснем някоя грешна душица в батака от естрадни палячовци и глезли, жежки цинични вицове и сексуално любопитство.

   – Колеги, да внимаваме, че лошо ни се пише, стане ли някоя беля! За всичко неприятно селото нас ще обвини. Кой ще ни защити, мислите ли? Колцина от колегите ни са местни хора! 

   Съветваше ни Петков очите да си отваряме на четири, по-честичко да посещаваме по домовете учениците, да държим
тясна връзка особено с родителите на физически развилите се по-буйни девойчета. Математикът Пешо Кирилов, онзи, който ме посрещна пръв в Гурково, се вайкаше тези дни в учителската стая за моме от осми клас – синеоката Вержинка*:

   – Ей, мамка му! Ама седнала на първия чин, и като ги вперила онези сини комбали** насреща ми, взех да си обърквам формулите. Като жена ме гледа, бе!

   Ася се пренесе с чанта бельо при мен. Донесе одеяла, черга донесе да покрием пода, бельо, няколко поли и роклета. Петков, като бъдещ кум, я уреди да започне работа в училището: прави размествания, отвори място за още един учител, тъй че Ася вече водеше часовете по физкултура, по трудово обучение и по рисуване. Дадоха й нов новеничък анцуг, придоби самочувствие сред децата от началния курс, пък и те я харесваха; виждах от втория етаж как като квачка ги прикотква около себе си, но изглежда бързичко се уморяваше, защото все търсеше сухо местенце сред мократа спортна площадка да поседне. Седне върху асфалта, обгърне с две ръце колене и остава така дълго време неподвижна. Притеснявах се малко за нея: кой знае какви ли мисли й минават през ум; разбирах, че с шумните и палави ученици съвсем не й е леко.

   Развличаме се, като хлътваме в Читалището да погледаме кино или в неделите често с междуградския автобус ходим до Балчик. Понякога и Данко идва с нас. Тя никога не ни прекъсва, кога водим с него вечните ни разговори за книги и за политика, намеси се дип нарядко с подхвърлена дума и пак ни оставя да спорим, да се горещим.

   Не умеех да й щадя самолюбието, все още пред очите на останалия свят с нея се отнасях твърде прямо, твърде независимо. Това доста я разстройваше и тя много пъти плака с тихичко хълцане – основно заради дреболии, погледнато откъм моя страна. Пък и хората около нас не бяха свикнали да ни приемат като нещо общо и единно: момичетата, които – притеснен разбирах, вече се усещаха жени, пак си ме следяха с влажен поглед; на самата нея някой си Панко, две години по-малкият брат на най-добрата й приятелка Танчето, предложил да се съблече гола в кабинката на киномеханика. "Ще ти дам десет лева да се съблечеш както те е мама родила" – придумвал я братът на съученичката й от основното училище.

   – Ще му натрия мутрата на това лайно! – гневях се.

   – Не му обръщай внимание, по-лошо ще стане. Да не мислиш, че е сам! С един само да се захванеш и... Те момчетата тук само това чакат.

   – Избягвай тогава да ги срещаш. Онзи чешит, тенисистът Стефан, знаеш ли какво рекъл на колегата по география Генчев? Казал: Е, ние си взехме, каквото имаше да се взема от Асито, нека сега и други се пооблажат.

   – Ако пък съм имала нещо с него!

   – Тогава тези гадости що ги е говорил?

   – Ами изпращаше ме известно време, определя ми срещи, прави се на интересен: ту на италиански, ту на немски, английски, ту на някакъв друг език ми приказва… Кух човек, не му обръщай внимание.

   През голямото междучасие тичаме в квартирата, хвърляме се в леглото да се любим. Не забелязвах кой знае каква стръв у нея, по-точно, като да бе щастлива, че може да ми угоди, но бях ненаситен да галя, мачкам и да прониквам в тази свежа и плътна, кадифено мека плът.

   Сутрин върху перваза на прозореца все откривах пластмасова кутия с домашно приготвени лакомства. Без да ни буди, по тъмни зори баща й се отбивал от пътя да ни остави тази кутия, приготвена за нас от двете жени в Тригорци, майка й и баба й. Опитвам да си представя какви чувства ще да е изпитвал, как ли баща й внимавал сакън да не притесни дъщеря си и любовника й кандидат-жених, гушнати в плътска прегръдка. При редките ни разговори, зад оскъдицата от думи усещах същия онзи пронизващ ме поглед, в който се таяха и угриженост, и бащинските му предчувствия.

   Тъй измина седмица до началото на пролетната ваканция. На два пъти Ася получаваше припадък с гърчове. Изпуснала се, в подгизналата си от урина бархетена нощница, вкопчва се за мен като удавница; очите й с невероятно разширени зеници надничат в очите ми; посинелите й устни, по които пяната не е още засъхнала, хрипливо шепнат: "Мацинко, нали ме обичаш? Кажи, мацинко! Кажи, нали ме обичаш"Отпуска се, постепенно пулсът и дишането й се успокояват. Гледам я как като детенце заспива с юмруче под брадичката, как бледа розовина плъзва по страните й, как синя тъничка вена на шията й пулсира.


     
Вечер пиеше фенобарбитал*** и сацерно. Бях я попитал какво й има; каза, че било невроза, втора степен, един ден ще й премине и тогава ще свали и очилата с голям диоптър. Свиваше ми се сърцето, мислех си: нали любовта всичко лекува! И каква ще е тази любов, ако пред такива подробности се стъписва! След известно време проумях, че ме мами. Може би възрастните и от нея криеха истинското й състояние. Странно нещо е любовта – тази явна неистина, вместо да ме отрезви, накара ме да се чувствам горд, че мога да пренебрегна горчивата реалност****. Уверен бях, ще се справя, няма как да не се справя с проклетата болест. Хайде де!

   На 31 март от Балчишката пощенска станция пратих къса телеграма до Пловдив: "Пристигам тчк с булка тчк чакайте тчк първи април". Качихме се в следобедния автобус от Гурково за Варна, помахахме за довиждане на нейните родители; майка й с крайчеца на престилката си изтри влагата от крайчеца на окото си, баща й едно и също повтаряше: "Да заповядат на село! Кажи, Джорьо, на вашите да заповядат на село!" Милият на сърцето ми Печо, по-близък днес и от баща ми! Изглежда от всички най-дълбоко преживяваше промяната. И тъй, помахахме си за довиждане, в единайсет вече бяхме в потеглящия от Варненската жп-гара нощен експрес, а на следния ден в ранното утро звъня на входния звънец у дома в Пловдив.

   Цяла нощ в купето главата ми бе лежала върху скута й; завиваше ме, бдеше над мен будна. В просъница я откривах някак вглъбена в себе си, съсредоточена в нещо свое. Във Варна, докато чакаме да настане време за влака, настаняваме се в снек-бара току срещу Варненския драматичен театър. Русоляв момък с вид на палавник се промъква между масите, от три-четири метра подвикна:

   – Асе-е... Осигурил съм квартирка за тази вечер. Идваш, нали!

   Като приближи съвсем, тя ме посочи с очи:

   – Запознайте се, това е моят съпруг.

   Онзи смотолеви нещо, заобиколи масата ни и се стопи в цигарения кадеж сред пълното с гърбове и уши лъскаво снобско кръчме на Варна.

   Изправи ме на нокти тази случка тогава, но замаян от дългото нощно пътуване, притеснен как ли ще ни посрещнат у дома, отместих я нейде встрани от съзнанието ми. В момента миналото й не ме засяга. Зъзнем, значи, с нея пред вратата на бащиния ми дом, чакаме да ни отворят в пет и трийсет рано сутринта
на 1 април.

   И ето ни край масата. Във всекидневната на родителите й беше къде-къде по-уютно, а тук вее сибирски мраз. Уж съм сред свои у дома, а се държа като да съм неканен гостенин. Баща ми, майка ми – сдържани, много сдържани, не мога да ги позная. Сестра ми – ученичка в десети клас на елитна гимназия, разплакана
ме прегръща зад вратата на кухнята:

   – Батко-о, какво направи! Ти за мен беше кумир. Отде я намери тая?

   Как да й обясня, че "тая" за двайсетина дни ми беше станала по-скъпа от всички лъскави мацки на София, Париж, Холивуд, изобщо – на света!

   Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019
    
 
Plovdiv, uni 1987 edited 6 avg. 2018
___
* Побългарена версия на латинското virginе, девственица.
** Простонародно 
с гальовен оттенък: облещени, вперени очи.
*** Лекарство против епилептични припадъци, отречено днес от медицината, понеже води до трайна зависимост и уврежда нервната система. Силен опиат. 
**** Наричат я "царска болест". Не ми е известно дали се лекува; медицината, доколкото знам, се стреми единствено да ограничи пораженията, които нанася върху най-финото у човека, съзнанието му, нервната му система. Бел.м., tisss.

Story– АСЯ (6.)

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ
    Глава ІІІ, продължение 3  

   Следван от сюрия сополиви циганета, като лалугер в дупка се вмъквам в селската кръчма, пред която рейсът тъкмо вдигна пушилка, обръщайки муцуната си в посока Балчик. Брадясали неколцина с измършавял вид, в тъмносини или зеленикави дочени дрехи, под които се подава домашно плетен вълнен пуловер, нещо тук се препират и надигат чаши с киселата им слаба ракия. Поръчвам си набързо един след друг три големи коняка, които са си всъщност най-обикновено бренди. Очаквам да зърна иззад наплютия и осран от мухите прозорец на кръчмата момичето, на което преди час тържествено бях обещал, че ще се оженим.

   Най-сетне се появи. Очите й – зачервени, подпухнали. Изскочих навън.

   – Какво стана?

   – У дома е ад!

   – Баща ти...

   – Ха! Той като се прибере от работа, какво ли още има да става!

   – Значи, тръгваме!

   – Къде ще вървим?!

   Тристата грама бренди ме изпълват с храброст и решителност, обявих:

   – Отиваме в Македонка. Ще преспим у едни хора, пък после ще видим.

   За наш късмет, по силно разнебитения междуселски път, като излизаме вече от Тригорци, на километър от крайната му ръждива табела ни застига вехт запорожец; мъжага към трийсетинагодишен, без много-много да пита - разпитва, ни откара до съседното Гурково*.

   Седнали сме край горичката над Гурково. Долу всичко се е прикътало по къщята, уличните лампи потрепват като мъниста на лъскава огърлица. Колесен трактор с ремарке на верев се изнизва от нивите; фаровете му шарят като зъркели на подплашен човек в нощта, ремаркето подскача и трака все по-далече и по-далече, изчезва между селските тухлени зидове. И отново тишина, ама такава тишина, че в ушите ми пищи. От заснежения кър към нас се носи резливият мразовит лъх на ветреца. Ето че зашушна в оголелите клони, под които сме се сврели.

  Току зад мекото възвишение, по което се катери изровеният от дъждове и трактори асфалтиран отдавна някога път за Каварна, на километър или два трябва да е умиращото село Македонка. Гори огънче там в огнището, ухае на влажни цепеници и неизтупвани от столетие вехти завивки. Дали си струва да безпокоим двамата над осемдесетгодишни старци!

   – Отдъхна ли си?

   – Подбиха ми се петите. С тези високи токове…

   Разтривам й премръзналите длани, милото лице, гърба, да се стопли.

    – Да се връщаме, а! Какво ще кажеш? – моли жалостиво.

    – Ами онзи с чифтето...?

    – Нищо няма да ти направи.

    – Че какво толкова съм му сторил! Нали ще се женим?

    – Нанагорно ще му дойде. Есента правиха сватба на сестра ми.

    – Без сватба! – отсичам.

    – Нищо не разбираш ти. На село не е като в града.

   Унило поемаме назад. Наближаваме вече къщата до каменната черква срещу двора на училището и се сещам: ами да, що да не отидем у Петков! Съвсем близичко е. Ще му обясня, акъл ще ми даде какво да сторя.

   Минаваме по пътечка, настлана с базалтови плочи, сухите клечораци и следи от цветни лехички под снежеца подсказват, че стопанката тук обича да се занимава с градинката. Почуквам по тъмното стъкло – никой. Откъм двора на съседите залая куче. Бодро като лекоатлет изкачвам няколкото стъпала и хлопам по входната порта. В дъното на салончето се открехва врата, плисва светлина, мъжки силует виждам. Виждам самия Петков – дясната му ръка държи пред гърди пръстите на лявата му ръка, усмихва ми се приветливо, съвсем не като директор на училище:

    – О-хо, това ти ли си, как да повярвам! Хайде влизай, какво чакаш?

   Зад гърба ми се гуши момичето.

    – Не съм сам. Запознайте се – избутвам моята дама. Тя приклопи очи.

    – Влизайте де, влизайте да се посгреете, че... като ви гледам… клати глава Никола Петков, а в зъркелите му хич не чета ласкави неща по мой адрес. – И не се събувайте. Ей сега жената ще сложи нещо за хапване.

   За секунди оставаме насаме отвън само двамата с математика. Ася е при мълчаливата му половинка, а училищният шеф очевидно има нещо да ме пита, обаче явно затруднява го оформянето на въпроса. Без всякакви въпроси видът му е красноречив... Милият, тактичен, разсъдлив и готин Никола Петков, пришълец и той в Гурково, ама не от нафуканата София или моя Пловдив, а нейде откъм Плевенските села или вятърът го довял в Добруджа дявол го знае откъде с жена и двама момчурляка!

   – Ще се женя – мърморя, и съм се втренчил в него.

   – Това е много съдбоносно решение! Даваш ли си сметка?

   – Давам си.

   – Сигурен ли си, че момичето е подходящо за теб?

   – Да.

   – Това е за цял живот, помисли! Хубавичко си помисли!

   Прекъсвам го, че усещам, въртим в кръг, от който сам няма да излезе:

   – Ще ми станеш ли кум?

   – А ти как мислиш! – перна ме, тъй ме излумка по гърба, чак ме заболя.

   Влизаме при жените приветливи, мили, да речеш, бъбрили сме си вън медени приказки.

   Същата вечер, вече към десет и половина с две лъскави леки коли се промъкваме край ямите по изровения път към задрямалото от старост и беднотия село Тригорци. Напред сме аз и Ася в колата на Петков, зад нас е компания подпийнали мъже, сред които църен манго с уплашения вид на гърмян заек, но и с мазните ориенталски фасони на артист по природа. Успял съм, между другото, да се преоблека и вместо в развлечения вехт студентски костюм с протрито дъно и залъскани колена и лакти, спомен от първите ми години в София, накипрен съм в светлобежови панталони с модна кройка, ярка розова риза с висока яка, копринена вратовръзка с флорални мотиви (демек, на цветенца), сако, по последна мода скосено отпред като фрак на джентълмен, и бежов шлифер с коланче, пагони и много-много копчета изделие на френската модна индустрия отпреди двайсетина години; и цялата тази пищна менажерия – покачена върху вишневочервени кожени сръбски патъци с дебела два пръста подметка и катарами от лят метал, и те естествено яркочервени на цвят, с тегло поне четвърт килограм всяка.

   Моята дама ме разглежда с натрапчив интерес.


   И тъй, изправяме се ние осмина под звездното късномартенско небе на Добруджа, мангото разтегля виолетови устни в широка усмивка, зъбите му лъсват в мрака, прокарва лък върху струните на цигулката, подхваща нещо веселичко, игриво, напук на нафунелите ни от студ и притеснение физиономии, противно на страдалческия ми вид на гражданин четвърто поколение (Перущица, Харманли, Пазарджик, Пловдив).

   Повдигна се перденцето. Мерна се лице с ококорени очи. Сякаш там нещо изтрополя. Заскърца подът, къщицата цяла внезапно се затресе и загърмя, едва ли не чух керемидите на покрива как се размърдаха. Показа се женица на средна възраст – възнисичка, набита; после – още една, по-възрастна: едра, снажна, белокоса. А! Ето го и него! Този ще да е бащата; само дето не носи оръжие в лапите. Може пък и да му стана симпатичен, когато ме опознае по-отблизо? Кой знае!

   Приеха ни. Не ни подгониха с камъни и дърве, не насъскаха зли песове срещу нашата агитка, оръжие не извадиха. Опънаха снежнобяла колосана покривка върху голямата кухненска маса горе, заприказваха – изпървом тихичко, изтежко, сетне все по-гръмко. Питат нещо, отговарям; пак питат, пак им отговарям – откъде съм, чий съм, как мисля да я карам занапред. Милият Петков се изтрепа да ме хвали. По някое си време нещо захванаха да ми обясняват, но все не успявам да вникна в обясненията. Измъчват ме не приказките им, преливащи от учтивост, а внимателните, бих казал – безстрастни, погледи на мълчаливия й баща. Всичките ми щуротии, цялата ми подривна нелегална дейност около щерка му в съзнанието на този сдържан, явно доста препатил човек можеше да получи едно едничко късо определение през зъби: Ябанджия**! Ябанджийска му работа!

   Тъй е! Как никой не вярва на ябанджията, на пришълците от далечни краища, които ветровете довяват тук, насред Добруджа, в това Тригорци, с непоносимата им суетня, фасони и предприемчивост без покритие. Само че точно по онова дивно време смътно съм се досещал какви беди съм в състояние да стоваря върху плещите на тези кротки отрудени хора, които до вчера ни съм познавал, ни са ме интересували.

   Седя си, значи, кротичко до моята годеница... понеже това театро вече прерастна в годеж, то си беше годеж, боцвам си по парченце краставичка, пийвам от възкиселата им добруджанска ракия, иде ми да се попротегна, да се прозея, вежливо да попитам: Извинете, аз къде ще спя тази нощ?

   На сутринта бъдещата ми тъща толкова била очарована, че споделяла иззад плета с комшийките – селянки с яки мазолести длани, печени в тези най-човешки работици, в тънкостите при взаимоотношението мъж султан и жена робиня. Та онази, която евентуално можеше да ми стане тъща, тъй обобщила впечатленията си:

    – Яви ни се вкъщи на Селимчето брат близнак. Ай тъй му мяза!

   За пояснение, Селимчето е ючормански (тригорски) манго, вечно пиян, все някому люто се заканва, някому взема мярката и все яде пердах като магаре, мъчи жена си Фатме и седемте си шавливи джерамета, длъжник е, кажи-речи, на половината село и всички са наясно, че докато е жив, няма как да си изплати ни борчовете, нито вересиите.


    Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, uni 1987 edited 5 avg. 2018
___
Вж. http://www.desant.net/show-news/23361/ Гяур-кьой, където турчин не смеел да замръкне.
** Чужденец (от тур.); употребява се с пренебрежителен или презрителен смисъл.