макар че образът им се отлива
Райнер Мария Рилке (1875-1926), из "Плач по Йонатан"
12.08.2002. ЖЕНСКИТЕ КАПРИЗИ У ХУБАВИЦАТА (2)
Романът "Осъдени души" представя сюжет от Испания около 1936-1937 г. И понеже с Испания свързвам и сюжетът на "Фиеста" от Хемингуей, съпоставките се налагат от само себе си. Димитър Димов – с десет години по-млад от Хемингуей, описва същата атмосфера на мадридските кафенета, а текстът му е обърнато навътре размишление, докато при североамериканския писател има щрих от наблюдения уж мимоходом под диалогичния пласт, но този щрих много повече пространство отваря за съпричастие, за доработване на оценките у читателя. Немският, педантичен стил у Димитър Димов изсушава, канализира изводите в тесни улеи; а привидната лековатост у Хемингуей е заредена с повече дълбочина и човеколюбие, с доверие към света и жал.
За книгата "Ламски". Ами че тази книга се писа почти десет години дотук. Не ми се е налагало твърде да доизмислям, доукрасявам или преувеличавам; действителността ми поднасяше през този отрязък от време, между 1994 и 2002 г., каскади, фойерверки от жизнерадостен смях, който идва от съчетаването на велико и нищожно, от капризи на грандоманията и жалката същност на духовния червей, изкатерил се до върховете на властта. В края на ноември 2001 г. говорих по телефона към редактор, собственик на проспериращо пловдивско издателство, известно с поредица любовни романчета от бабиния скрин на тавана*. Едва се разприказвах за каква книга се отнася офертата, демек, предложението ми, и човекът отсреща се усъмни, че такъв ръкопис изобщо би могъл да се вмести в издателската им политика, но все пак, и ако толкова настоявам, да съм го потърсел подир месец да побъбрим по-обстойно, понеже тези дни, предвид Коледните празници, се чувствал зает, направо казано: здравата претоварен.
И тъй реших, че е логична реакцията му, че от мен се очаква да не досаждам на този и онзи литературен лъв, това и онова литературно предприятие, а че от мен се очаква да не създавам проблеми на българските книгоиздателства, на творческия им екип от литературни критици и литературни редактори-стилисти, ами всичко ми подсказва, че някак по-достойно ще е да се изпонагърбя сам да си изкарам "Ламски", единствено на свои разноски на пазара. Колкото и да слушах предупреждения, че това ще да е акция самоубийствена, акция саморазрушителна. Ами не са познали господата и госпожите, самонавивах се; въпросните производители и търговци на стока всякаква едва ли ще са срещали автентичен Дон Кихот в окаяния свой мизерен живот. За автентичния Дон Кихот именно този е Достойният път към Голгота: рискът, и особено когато този риск те прави наивен и смешен в очите на професионалист-занаятчии и търговец в Храма, от когото зависи толкова нещо в сферата на културата изобщо. И не само в България.
Обвита в луксозни одежди, посредствеността се тиражира в милионни тиражи вред по света. Подработена от съответната рекламна кампания, публиката очаква с дни и с месеци появата на следващата част от "най-великото творение на века" – поредната изгъзица с фантасмагории, които нямат нищо общо с живота, който живеем. И по тези фантасмагории се проектира игрален филм, следван от втори, трети, четвърти филм. Провеждат се кастинги за избора на най-подходящ актьор, който трябва да представи книжния образ на екрана. Овации се чуват дори само затуй че единият от противните образи в романа ще се изпълнява от нашенче. Па щом е наше момче, няма да е толкоз противен изсмуканият из пръсти на скучаеща благородна английска домакиня сюжет. Споменавам го. Факт. Нищо лично – както се казва при такива случаи, и ние в нашата засилила се към европейските духовни ценности България примираме от щастие, ах, чухте ли, нашенче ще изпълнява ролята на най-гадния герой в английския сериал**.
Бях чул вече за пенсионирана даскалица, която в момента преживява в мазенце под наем и ровене из кофи за боклук, че в преследване на бляна си да види биографична някаква история във формата на роман заложила семейното си жилище, за да плати хартии, мастила, труд и прочие. Заложила си апартаментчето; банката-лихвар после, позовавайки се на закона, я прогонва чрез съдия-изпълнител и полиция от семейния наследствен имот. Че кой е крив, че била наивна! Сега бившата даскалица наобикаля контейнерите за боклук, а като си засити глада, разгъва трикрако столче покрай някоя спирка на пловдивския общински автотранспорт, като подрежда на сгъваема масичка за къмпинг тухления си роман, който е съсипал живота й. Предлага го на половин, на четвърт цена, на цена колкото да дадат мераклиите, малко й остава да го отнесе във "Вторични суровини" за претопяване. В краен случай и оттам ще падне някоя пара, а!
Та като знаех всички подобни мизерии, които се крият в лъскавата мечта своя книга или книгата на моя живот, като знаех този род хубости, реших да тръгна и аз с главата напред срещу крепостта на издателите в Пловдив. Майната ви, ще си издам романа на собствени разноски, ще направя обратното на всички коленопреклонни унижения, на които сте се наканили да го подложите, само за да го признаете за автор. Книгата вече не е духовна стойност, важна е търговската изгода, процентът печалба е важен. Ще се опитам да докажа. Какво да доказвам, кому? Пука му на някого, че си решил, драги, да си издадеш книжлето! И тъй като за самостоятелната акция се изискват немалко пари, трябваше да поотложа отпечатването, докато събера дялов капитал в учителската ни взаимоспомагателна каса, че да тегля нужната сума. Тръгнах, значи, по дългия, осеян с тръни и драки път, което обаче смятам и досега за по-достойния начин за автора от целуване на мутренски лапи и умилкването около богаташки задник. Не, не се сърдя. Не обвинявам. Да преминат своя Рубикон като автори се случва на повечето пишещи, които съдбата не е погалила с розово гъше перо. Изобщо, думичката "напук", мисля, най-синтетично, най-изчерпателно формулира обстоятелствата около раждането на книгата "Историйките на ученика Ламски" точно на това място – Пловдив, България, 42 (четирийсет и втори) паралел, занемарения заден двор на благоустроена Европа.
13.08.2002.
Четейки третата част от "Осъдени души" на Димитър Димов. До към края на втората част, т.е. до 195-а от общо към 270-те страници, книгата като сюжет, включващ за фон епидемията от петнист тиф на Иберийския полуостров от 1935-1936 г., ми напомня за романа "Чумата" на Албер Камю, макар в по-друг философски ключ. У Камю чумната епидемия е алегория на фашизма и нацизма; у Д. Димов епидемията от петнист тиф е катализатор, който отключва съпротивителните ни сили, оголва човешката същност, очиства я (макар и не докрай) от налепите на суетността и останалите розови илюзии за щастие. Нашият автор е по-универсален, когато внушава разрушителната стихия на фанатизма изобщо: йезуитщина, нацизъм, ислямизъм, дива увереност в собствената правота, грандомания в демонични мащаби.
Отбелязвам си: двата романа – "Осъдени души" и "Чумата", се допълват, понеже и основните им образи: на д-р Рийо при Камю, и на Фани Хорн при Димитър Димов, са родствени характери: първият е монолитен остров в разбушувалия се океан от страх и смърт, вторият: сам, обладан от вътрешните си противоречия. Но и двата образа са силни характери, та като чета, вдига ми се адреналинът, чувствам как заживявам по-интензивно, с повече респект към естествения ход на нещата от живота. Такива книги озонират съзнанието, изправят ни пред главното зло още от древността – фанатизма. Фани Хорн е чудесен образ на женствеността; струва ми се обаче, авторът е прекалил в идеята да покаже Любовта като разрушителна обсебваща стихия в духа на Ницше и Шопенхауер. Текстът пробужда у мен като прост читател изкусителното желание да я защитя, да я оправдая пред строгия съд на автор тази влюбена самопожертвувателна Фани Хорн. Защото – каквато и да е, Любовта е все пак най-висша творческа енергия.
Илюстрация: 2000 г. Август край Пловдив, оттатък Марица.
–––
** За рекламната кампания около безпомощен, но силно разхвален сурогат, който за масовия читател беше сочен от официалната критика у нас и на Запад като връх на литературното изкуство. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)