вторник, 10 януари 2017 г.

Ars Poetica – ДВОРЪТ НА ДЕТСКАТА ГРАДИНА


ДВОРЪТ НА ДЕТСКАТА ГРАДИНА
  
Като гледам в пухкавия сняг малките
деца как тичат, като ги гледам как падат,
търкалят се, изправят се като въстаници
на барикада и тичат до колене, до кръст
в снега...

Като гледам белотата как се сипе,
от свечереното небе на тласъци се стича,
подхвърляна от ветровете...

Като гледам,
подпирайки небосвода с длан, оставайки
жив все пак,
безкрайно нежно
страдание ме обзема.

Вали
над всичко този сняг. Вали,
натрупва и не зеленее
тревата с остри копия, не пъплят
сълзите на надеждата по мъртвите
есенни листа.
Скоро няма да ни има даже.

Ще отлетим
към небесата, о деца!
И вие вече няма да сте същите.
Крилата
заякват само във усилното летене,
в такава зима...

В такава зима
искам да си ида –
с очи към пухкавия сняг,
с очи, които падат
като въстаници на барикада, възкръсват
и се повтарят в теб,
човечество. Ала
планетата е пухкава от сняг... И там
едно Голямо Черно Куче се разхожда. 

Уморен, тъй жаден за почивка,
просто нямам право
да умирам. Би било
крайно неприлично...
докато този кръвожаден мрачен пес
кръжи наоколо и всъщност
най-много
около детската градина
кръжи с огромни огнени очи и лапи.

Пловдив – европейска културна столица за 2019 година

Plovdiv, 11 jan. 2002 edited 11 jan. 2017

Ars Poetica – КОГАТО СИ МИСЛЯ ЗА ТЕБ

КОГАТО СИ МИСЛЯ ЗА ТЕБ

Когато дяволски ми е студено, зъзна,
денят си отишъл, а нищо светло занапред,
когато леглото ми е пълно с камъни
и сънищата с кошмари и страх,
и тревата по поляните ми вехне,
и реките ми пресъхват от печал,
и се задушавам в кожата си...

Тогава си мисля за теб
и всичко придобива смисъл,
и всичко си идва на място.

 Пловдив – европейска културна столица за 2019 година

Plovdiv, edited 10 jan. 2017

Публицистика – МОЯТ АНГЕЛ ХРАНИТЕЛ

МОЯТ АНГЕЛ ХРАНИТЕЛ

      
21.01.2004*

     Ако не се изкушаваше от сексуалното, човек никога не би узнал какво е самота. Женствеността ти се поднася като дар, но иска в замяна сърцето, мечтите, плановете ти и всичко-всичко, което си. Е!... И мъжът се оставя да бъде въвлечен в плен на илюзията, че е победител, докато изстреля семето си там, където природата е разпоредила.

    Децата се зачеват от само себе си с решителност да ни докажат, че сме само епизод, преддверие към друг един живот, към друга съдба със съответните самота, страсти, изкушения, разочарования... и така до безкрай, докато има човеци на тази планета.

    Страстите идат от сексуалното, а духът се опитва да ги опитоми с любов и ограничения. Ала кога всъщност мъжът и жената са по-верни на природата си? Сексът е вакханалия, прекрачване на гранични бразди и забрани, навлизане дълбоко в чужда територия, която благосклонно те допуска до тайните си съкровища, всмуква те в себе си, за да те превърне в придатък, в третостепенен аксесоар на женската си плът.

     Леле, каква смъртна скука и пустош са браковете по сметка!

    Жената царува именно когато мъжът си въобразява, че той държи юздите. Защо обвиняваме жените, че са непостоянни, например, Уилям Шекспир (1564-1616); те ни наказват в мига, когато усетят, че вече сме изчерпали енергията си да живеем, т.е. да творим достойни изненади в тяхна чест. Поднасят ни тялото си като дар от боговете и това е разкош, но все пак трябва умело да им го подскажеш: за да свалят сами своите задръжки както окови от себе си.

    Жената е по-важният човек, но това ни една съвременна религия не го признава, а ислямът в посредствеността си стига до крайност.

    Тя пресява детайлите чисто интуитивно, естествено е да е далеч по-прозорлива за истината от мъжете. Чудесно е да има тайния избор кому да се отдаде, на кого да позволи "да я завоюва".

     Тайнството е същност на любовта. Тя е основна сред мистериите** на този свят. Обявената пред света любовна връзка в повечето случаи бързо се изчерпва. Това подлежи на бясно оспорване, знам; понеже и аз бих го оспорвал със страст, и що от това! – съобщавам неща, които от дълбините на древнотракийското ни потекло друг сякаш ми ги нашепва.

      25.01.2005

    Всеки измамник си има сценарий, разиграва един вид театро, за да улови в мрежите си своята жертва. В историйката, която ме сполетя, ролята "гарант за сигурност" изпълняваше Емил Калъчев (1932-2013). Без такива вдъхващи доверие личности като "приятеля Емил", фокусът на измамника няма как да стане. От моя си гледна точка това, което ме сполетя, си е чудесно изпълнено интелектуално убийство.

     Веселичкият роман, документ за гадостите, които ни застигнаха от началото на т.нар. демокрация у нас, няма да види бял свят, фактически престанах да го пиша, макар в ума си да имам, а и в шкафовете из къщи да съм посял върху хвърчащи листове и ученически тетрадки поне още триста плътни печатни страници текст. Книгата я проектирах в обем не по-малък от 850 страници, и не знам как да го нарека това предусещане за обем на нещо, което си захванал да пишеш, докарал си го донякъде и си казваш: Дотук минах петстотинте, значи, остава ми да напиша поне още 300-350 страници, че да ми е приключена картината докрай. Което значи: умъртвени са ми тези към триста и петдесет страници от книгата "Историйките на ученика Ламски", които вече нямам ищах да ги напиша, въпреки че в тях има не по-малко печални смехории за разказване.



     Убиват ми и
дузина ръкописи на проектирани книги, към които вече сякаш губя интерес; и меракът да ги видя отпечатани постепенно някак ме напуща. То е също като жена, чиято плът и чар полекичка престават да те вълнуват, да те изкушават.

    Не предположих този риф от посредственост и някак мила наглост. Всичко друго бях обмислял в течение на три или четири години изобщо преди да се заловя с тази идея. Всичко предварително бях премислил, отделих пари, ограничих до минимум разходите; спрях да шетам както преди с колата, на море не съм бил от далечната 1997 г. пак заради тези пусти пари, които ми бяха нужни за "Ламски" и после: за проектираните, при положение че успешно тръгнат продажбите, следващи десетина или петнайсетина ръкописа, които смятах да издам в ограничен тираж, не повече от 300 екземпляра, обаче луксозни, на възможно най-високо полиграфично ниво. Като за библиофили. С тази подробност, читатели да са ми обикновените българи, не обичайните литературни сноби.

     Снобът, между другото, е полезен за разпространението на книги. Всяка уважаваща нация би трябвало да полага специални грижи за тази нежна порода любители на изкуството въобще.

    Добре де! Сам съм си виновен. Поне следващите години не виждам как ще се оправя от този срив в най-важния за мене фронт в живота ми. Доста удари съм претърпял, но от този по-болезнен за честолюбието ми досега не бях си и представял. Понеже хората, на които се доверих, ги имах за приятели, за облъскани: и те като мене, от хаоса в лъже-демократична България... българи. Уви, най-мизерен сред предателите винаги се явява някой измежду апостолите на твоята идея.

      27.01.2005

    Сън... Онзи човек по телефона: "Ела тук, в Рогош да поговорим. Ще изпушим по цигара". По-късно се колебая, мисля си: дали да ида, а баба й на бившата ми съпруга – 82-годишната Анаста, която бе хитър човек и плетеше до смъртта си без очила, ми дава акъл: "Недей ходи, Джорьо!Зарежи! Тоя там книгата ти го притеснява! И ще го мъчи, доде е жив".

    За първа сутрин от седмица насам се будя не в два или три след полунощ, а нормално – малко преди шест, както е било винаги преди.

    Струва ми се, удържам някаква лична победа над бесовете си към онези приятели – Емил и Маруф.  А чудно, измамникът от Рогош дори ми е симпатичен, но тези двамата ги виждам от черни по-черни. Знаели са и си мълчали, ей това ми звучи като рев на Йерихонска тръба в ума.

      01.02.2005

    Датата с червен цвят в бележника си съм записал... На 1 февруари 1945 г. и в дните непосредствено след 1 февруари 1945 г., от осъдените от т.нар. Народен съд... 2 730 са екзекутираните в моето мило отечество България. Две и половина години, точно 919 дни по-късно ще се пръкна на белия свят от пратена от Пазарджик студентка в някогашния местен учителски институт "Тодор Самодумов" и побягнал от Харманли калфа в мебелна частна работилница, оцелял като редник по фронтовете на Втората световна война.

      02.02.2005

    Педагогическият съветник в училище "Симон Боливар" Венета Симова днес подир педагогическия съвет между другото, докато се разминаваме в учителската стая, през рамо ми каза: "Имаш специални поздрави от Петър Манолов". Тъй ли! – чудя се, а тя: "Оказва се, че и Красимир Обретенов те познава. И той ми каза да те поздравя".***

    Чудех си се снощи защо ми е толкова свежо и съм в приповдигнато настроение, въпреки че работите ми напоследък по всички фронтове не вървят и не вървят. А виж, оказва се, някой адвокатствал за мене в някаква неясна компания – това разбирам от кокетката Симова. Може би ограбените дотук мечти ще ми станат неочаквана реклама в средите на пишещите местни братя и сестрици с перо в задника.

    Зарових се до уши днес в училищната библиотека. Открих, че в издадена и отличена от Съюза на българските писатели стихосбирка известен поет, Петър Анастасов (1942) заимствал пасажи от текстовете ми в сборника "Сутрин рано", издаден две години преди това. Заемки, прелистяйки отгоре-отгоре въпросния отличен от СБП сборник, открих от стихотворенията ми "Сбогуване с дядо", "Щурец в снега", "Покрай неволи и обиди...", "Пеперуда". Чуждите реминисценции – нормално за повърхностното, звучат изкусно, но – изкуствено заимствани, без душа, без горчилката, стоят бледо.

    Тодор Доков състудент във ІI или III курс от следването ни, ми бе казал, че неколцина от колегите, включително и той милият, се обявили за почитатели на текстовете ми... Е-ех, суетност пуста! Не ми дреме кой какво рекъл. Врабецът чирика заради своето, да не би да му пука какво ще рекат другите пернати. Предложил бях на неколцина от курса (1967-1971) по българска филология да надзърнат в петнайсетина пейзажни наброски, сред които "Дебелата жена плете чорапи", "Розата е влюбена, влюбена във вятъра", "Нежността на моята мила", "Януарски сняг" и пр.

    Дали моят ангел-пазител зад гърба ми не подготвя аудитория за книгите "Ламски", "Порто Фино", сб. разкази "Крайпътен ресторант"? Откъде-накъде дисидентстващият поет Петър Манолов (1939-2016) и авторът на сатири, чиновник в местната общинска управа Красимир Обретенов (1950-2016) на уличния музикант внимание ще оказват!

     Свил се между лавиците в училищната библиотека, зачетох се в романа "Вчера" на Владо Даверов (1948). С Владо – тогава, когато се подписваше Владимир Георгиев, работехме и май се спогаждахме по нрав през 1968-1970 г. във вестничето "Софийски университет" (5 хил. екз. тираж). Открих, че неговото тънко книжле е очарователна проза с усет за ирония и самоирония. Даверов – по онова време редактор, и все в обкръжение на красиви мацета, отговаряше за отдел "Изкуство", ако се не лъжа, а моя милост си беше най-обикновен коректор и стилов редактор, с конкурс избран измежду пълната с кандидати за "високия" пост аудитория 160 на Софийския университет "Климент Охридски".

   Отнесох си книгата му да я чета за удоволствие на дребни хапки у дома, завит до брадичка с вълнено родопско одеало в студената си спалня. Ами че и "Вчера"**** изобразява най-ретроградната и тягостна, наред със съдебната система, сред държавните институции у нас –месомелачката за млади интелигентни души, наречена Училище.

    Помните ли онзи хит на "Пинк Флойд" какъв фурор предизвикваше! Помните ли как интензивно живеехме ние, тогавашните млади! Как ни вълнуваше политиката във всички сфери на живота! Как изкуството, а не чалгата, ни караше по цели нощи да обсъждаме световните дела и да си представяме, че сме бунтари, че светът и от нас зависи? Аййй, какви романтични наивници сме били!

   Именно картина е Владо-Даверовата книга. Докато моят "Ламски" е панорама на същото това котило на Невежество и Посредственост, но и на целокупната ни посредствена държава, окупирана от ловки градски лицемери и напористи селски тарикати.

   Мина ми през ум тази вечер: А дали оня "приятел" от селото Рогош подозира каква услуга ми върши, като забранява на героите от книгата ми да стигнат до масовия унижен бедстващ българин? Защото, мисля си, рано или късно героите ми – наивни мечтатели, коментатори от най-ниска позиция на българските и световните катаклизми, най-паче тези жарки присмехулници над всякакъв род изнудвачи и хитреци ще бъдат все пак открити от събратята си по участ. 

       Пловдив – европейска културна столица за 2019 година 

Plovdiv, edited 10 jan. 2017
______
* На това място в бележника с дата 18.01.2005. следва есето "ПРЕМЪЛЧАНОТО УНИЖЕНИЕ", което ще публикувам в подходящо време.
** От гр. mysterion тайна". 1. Нещо, достъпно само за посветени; тайнство. 2. прен. Тайна, потайност. 3. мн.ч. Тайни религиозни церемонии в чест на някое божество у древните елини и римляни, до които само посветените са допускани. 4. литер. Средновековна драма със сюжет от Библията и вмъкнати шеги, легенди, фарсове. 5. Религиозно-символична драма.
*** Споменатите от Вeнета Симова са известни пловдивски автори.
**** Филмът на режисьора Иван Андонов по сценарий от книгата стана култова творба за период от младостта на родените непосредствено след Втората световна война българи. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...