ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (914.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (914.)

 Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947) 

    10 mar. 1992

ГОРКАТА РОЗАЛИЯ*

Летопис на славно минало преди окончателния крах

  Розалия – новата приятелка на леля ми Гица, вчера ни беше на гости и се повтори историйката с лелиния кандидат-жених. Розалия, която умеела някога си да свири на виола, е капризно и елементарно същество; предполагам, единствената й радост е да скръсти ръце върху подпухнали телеса и да се оплаква с обилно стичащи се по двете й бузи и месеста брадичка сълзи колко несправедливо е пренебрегната тя от живота. Нажалени, следим как поема храна, с която петима бихме изкарали поне седмица. При това не спира да хленчи как зле й били червата, но докторите... ах, докторите, паднеш ли им в лапите на докторите, ще ти отунзат (оберат) паричките за околосветски круиз.

И друг път Розалия ни е навестявала, но сега – в качеството й на първа дружка, не се държи като кучка в чуждия двор, ами меле с пълна уста, настоява за това или онова с претенциите на личност, на която сме крайно задължени.

  За разлика от леля, Розалия не е стара мома – има си мъж, за когото не пропуска да напомни, че е селянин и жалка личност. Страхува се от него и го ненавижда, тъй като й натяквал да не се излежава с третата поредица "31 любовни романа" на издателска къща "Хермес" на Стойо Вартоломеев от Чоба**, село на четирийсетина километра от Пловдив, ами да грабне мотиката, па да се развърти из бахчата с картофи, че поради дъждовете колорадският бръмбар – дамазлък от Щатите, тези дни яко се е наплодил. Налагало се да се прави на болна, та не може да му прости, че й разваля прекрасното мнение за нея си, като чедо, създадено за изкуство и философско творчество, а не да върти мотика из бахчите на съпруга край Брезово. Без дори да подозира, въпросният я принуждавал най-безогледно като крадлива циганка да го мами и да се преструва.

  – Айде де – присвива сочни, розови като у негър устни, напомпани с ботокс, – шъ му копам аз картофите! Пазарът е заринат с македонски и немски картофи.

  Мъжът й, някой си г-н Асен Стойчев, шеф на фабрика за чорапи и памучен трикотаж с хубавото име фабрика "Заря на комунизма", обновена след Десети ноември с името "Заря на демокрацията", безропотно мъкне на гърба си, по-точно тя се покатерила на гърба му да цица от кяра и далаверите с чорапи и долно бельо за оредяващата родна армия (гащи, потници, камизолки за под униформата на боеца). С леля се помнят още от Пазаджишкия институт за детски учителки и след това в Шуменския педагогически институт, когато с пищови се явили на изпит по начална педагогика при бъдещия топ- депутат от СДС и председател на парламента слънцеобразния Александър Йорданов. Сега Розалия учи глухарите, както нарича децата от местното училище за глухонеми, да пеят. Как ви се струва! Но това са чудесата на родната просвета в славните години на победилата демокрация: немите пеят съвършено, слепите виждат като орли.

  За няколко часа Розалия омете яденето у дома. Излапа тенджерата с боба и супника с кюфтенца и сърмичките по гръцки. Няколко пъти Гица й пълни копанката с пържени картофки, питка й омеси, яйца й вари, после й опържи и гъбки печурки с краве масло, кашкавал и зехтин. На два пъти й бърка айрян: отначало със сол, после и със захар. От каймата в хладилника й забърка супа топчета с ориз и две люти татарски кюфтета. Докато мляска, гостенката не спира да се оплаква. Спомена между воплите, че видиш ли, кюфтенцата най-добре пасват на доматен сос, в който плуват стръкчета кервиз и лук, ама не стар лук, а нежните перца на пресния зеленчук. Най-после около пет часа надвечер двете отидоха на концерт. А когато леля се завърна от концерта и я попитах как са били онези парчета в си-бемол-диез и фа-бемол, рече, че от тежкото дишане на Розалия друго не успяла да чуе освен тъпана и контрабаса. Впрочем, ето как леля ми представи нещата.

  В препълнената, кажи-речи, до откат Концертна зала на някогашния Партиен дом на БКП/БСП снобите седят траурно строги. Лъха на шикозни ухания. Дамите веят ефирни японски ветрилца, а от официалната ложа кметът Спас Гърмидолски в компанията на кметицата Донка и двете си неомъжени още балдъзи нехайно помахва на този и онзи, които верноподанно го съзерцават откъм галерията. То не ти е онази спартанска жизн на Гробокопачите на Капитала, а новичкият ни хайлайф, не образи от повестта "Как се каляваше стоманата" на охтичавия Николай Островски, ами каймакът и глазурата на Нова България, не простодушни фенове на лигавия Дони, състав "Ритон" и Йорданка Христова, а порядъчни ценители на Бах, Хайдн, Хендел, Шопен, семейство Щраусови. Розалия обаче им разказала играта.

  До антракта двете с Гица се кипрели сред отбраното общество на Пловдив и почти се слели с "ентилегенцията". Но след антракта лелината дружка станала неспокойна: заскърцала със зъби, запръхтяла като необязден кон.

  – И защо туй пръхтене? – зашептя Гица. – Понеже пърдеше, Ванчо. Ай, как пърдеше мръсницата! Опитваше се да прикрие онез конфузни звуци. Звуков камуфлаж, обаче как ще прикриеш нещо, произтичащо от ферментиралия зрял боб в тумбака, прикрива ли се такова нещо? Как ще го маскираш, а!

  Накъсо, от един момент насетне Градската концертна зала завоняла на леш и склад за кисело зеле, ама не кога киселото зеле е свежо и хрупка, а когато превтаса и е вече за изхвърляне. Разпоредителите се изпотрепали да отварят широко вратите накръст, за да проветрят, но от епицентъра на залата Розалия пръскала серни зловония, та по някое време гастролиращият трети диригент на Виенската опера, унгарски евреин, по-австриец и от световно известния Херберт фон Караян, преживял какви ли не чудеса в кариерата си, вдигнал диригентската си палка, направил кръгом, извадил кърпичка от малкото джобче на фрака си, и като си затулил носа, размахал показалец, втренчен в Розалия. Оттам-нататък снобите изгубили интерес към Бах, Хайдн, Хендел-Мендел, Щраусови и компания, жадно заследили опитите на горката Розалия да се държи що-годе естествено, демек, скромно и незабележимо.

  – Ауу! – накланяла се дискретно към леля. – Някой сякаш се е насрал, мила. Усещаш ли как смърди?

  ...Дойде си тате от хлебозавода, начумери се, замърмори:

  – Значи, заради вашето шоу аз гладен да лягам! 

  – Що гладен, бе! – рече сестра му Гица. – Има чубрица. Я извърти си една циганска баница за чудо и приказ, пийни си чай от лавандула и сладко-сладко ще спинкаш.

  – Виж какво – строго рече мама, – друг път, като ще ни идва туй чудо у дома, казвай да скътаме кое-що.

  – Пък е в духовна криза – окуми се Гица, прекръсти се, па се усмихна: – Хем не беше уж гладна... 

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited 10 mar. 2022

Илюстрации:

- Прототип на Розалия.

- Херберт фон Караян***.

___

* Eпизод от Част II "Виктор" (името на зазката) от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" с графични илюстрации на автора.

** Вж. https://www.marica.bg/samo-v-marica/intervyuta/stojo-vartolomeev-knigata-she-q-ima-dokato-ima-chovechestvo

***Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D0%B5%D1%80%D0%B1%D0%B5%D1%80%D1%82_%D1%84%D0%BE%D0%BD_%D0%9A%D0%B0%D1%80%D0%B0%D1%8F%D0%BD Бел.м., tisss.