Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 1 февруари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (49.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (49.)

  Когато бях на твоите години, въобразявах си, че стана ли на възраст, ще съм открил смисъла на живота. Днес уви, съвсем не съм по-близо до това откритие, отколкото тогава. О да, разбрах вече в какво не е смисълът на живота. Обзавеждаш се с луксозна къща, скъпа кола, слагат снимката ти в списание "Форбс", и вече си въобразяваш, че всичко в този живот си разбрал. Един ден обаче сам Господ Бог най-случайно сякаш те изненадва с къса телеграма: "Извинявай, мили! Пропуснал съм да ти кажа, че всичко това не значи нищо. Онези, които ти цениш на тази земя, са ти отпуснати назаем; тъй че по-добре ги обичай, докато можеш".


  16.02.1999., продължение
  Литературното творчество, както е при всяко изкуство, е начин на омагьосване. Значимият творец, демиургът* играе тъй, че публиката, очарована, въодушевена, забравя обикновеното човешко същество от кожа, кости, жили, воня, плът, коси, жлъчка, кръв, и вижда божество, излъчващо потоци енергия. Ако в музиката има строги закономерности, художественото рисуване, а пък в най-значителна степен литературата, и особено поезията, могат по всякакъв свой начин да пренебрегват канона, следвайки единствената си цел – да омагьосат, да изкарат съзнанието на типичния стандартен простосмъртен в други, по-високи орбити на битието. Тежко им, ако не успеят! Тогава публиката, като сама открива дебелите шевове, грубите тропоски, сочи с пръстче фъндъците слама, които стърчат във всички посоки от неумелия образ, присмива се на артиста или снизходително го потупва по гърба: "Ка-арай нататък! Пък по-нататък може и да успееш". Веднъж неочарована обаче, веднъж погледнала трезво отвъд сърцераздирателните клоунади на нещастника, публиката упорито му се съпротивява, т.е. вече не позволява да бъде омагьосана или превзета духом отново. Получава се нещо като с веднъж неслучилата любов – просто първото разминаване с Голямата Тръпка е край, край и край, никога вече на това място няма да пеят щурци, цветя да цъфтят, да има тръпка между точно тези две сърца.

  Мисля, че по това публицистиката, например, или пък литературната критика се отличава от самото изкуство. Там, където публицистите разчитат на обмисленото слово, на разумно подредената фраза, точно там Поетът или истинският Артист си бъбри нещо нехайно, каканиже или се премята като смахнат по сцената, и как става то, не знам – но излезеш ли веднъж с негова помощ от всекидневната реалност, ти ставаш омаян като наркоман, който непрекъснато ще си търси начин да види света наоколо по-многоцветен, по-еуфоричен, наситен с щастливо приключващи екшъни или романтически хепиенд. Големият артист е шаманът на племето. Била му нужна логика?! Но то е друг тип логика; знанието, което ни предава артистът, т.е. човекът на изкуството, носи трансцендентален** характер, то иде от бездните на Космоса в божествената човешка душа.

  Как упойващо ми действа онзи мирис, дето се носи откъм старите схлупени соби, наблъскани с исторически реликви и битови предмети от онова Османско време! Копривщица и Клисура, Панагюрище и Калофер, Карлово и Сопот, Руската черква над село Шипка, чаршията в Трявна, единствената улица на Габрово, овчарските колиби из припеците на Троянския балкан, старият каменен мост над бълбукащата стръмно вода в Брацигово или мястото зад лозята край пътя, дето била някогашна Перущица, старата чаршия на Пазарджик... и пак там – катедралната черква "Света Богородица" отсам реката, оглозганата от куршуми на налитащите кюрди на Тосун бей прихлупена Баташка черквица, шуртящата из позеленелите улеи и калдъръми ледена планинска водица, ромолящата кристална струя от извори и бронзови или поръждавели чучури, нежния мирис на чимшир и здравец, на напечена от жежкото слънце прогнила, изгризана от дървоядите дограма посред запустели буренясали дворчета, дето се мотаят улични песове и съседски кокошки, оградени – в плен на внезапно разлашканите рушащи се каменни и кирпичени дувари. Ароматът на шаяк и вапцани гайтани, просмукани от прах, тежкият мирис на овча вълна, тръпчивият – на оборски тор, примесени със следобедното гугукане на гургуличите семейства или със ситното лястовиче жижикане или цицикане, придаващо особена лепкавост на въздуха наоколо, тъничкият повей от мириса на угнила шума в яркозлатистите тракийски подиробеди...

  Каква палитра от аромати, отблясъци, замайвания, шумове, звуци, допирания до кожата на душата, Боже мой! И всичко тук ми говори, и всичко ми шепне: "Това ти е мило и драго, защото това е дъхът на майчиното ти мляко, сине на Тракия, Мизия и Македония многострадална."

  Смятали Христо Ботьо Петков за черната овца на рода. Каза ми го старото отче някъде около 1976 г. край Калоферската черквица над мраморния равен площад, дето току-що бяха монтирали микрофоните за Втори юни... Ай че самолюбив бил този синковец! Тщеславието му мерило бой (ръст) не с кого да е, а с везирите на султана, пък и със самия падишах. Изненадан и възмутен от клокочещите стихии, които съзирал у сина си, благонравният родолюбив даскал Ботьо, дето си сърбал кайвето сегиз-тогиз в компания на местния каймакамин, предвидливо отдалечава буйния дангалак чак в Одеса... да се учи. И както често се случва, вместо да укроти стихиите, налива с бащинската си милозливост масло в огъня. Едно говорят онези, които са общували приживе с Христо Ботйов, пък друго се чете у самия Ботев; да съпоставим, па да решим кому да повярваме, или и двете страни са прави, понеже описват различни нива от битието у тази необикновена личност.

  "Ботев се отнасяше с всички приятелски, но много се смееше (...), весел, отворен характер" (Ст. х.Гендов).

  "Добър другар. Весел, красив по външност, приветлив в обръщенията си към всички, той правеше крайно приятно впечатление и бе считан за добър момък (...), никога не предизвикваше другарите си към препирня (...) и когато препирнята вземаше горещ характер, той не само не се забравяше и не говореше резки думи, но с душевната си доброта заставяше спорещите да се смекчат" (Г. Смилов).

  "В интимна среда той беше много весел, шеговит (...), като се развеселеше, декламираше самичък" (Д. Ночев).

  "Отнасяше се много сърдечно към хората. Не бе сребролюбец; когато имаше пари, даваше на всички ни, а когато нямаше, гладувахме всички" (Ст. Блъсков).

  А сега да чуем и самия него.

  "Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите; ако падна, то нека съдиите ми кажат, че настоящето ми писмо е било последньото безсъдържателно писмо, а ако стана аз сам съдия, то ще дам съдържание и на своите глупости" (из писмо от 12 февруари 1876 г.).

  Питам се: ако я нямаше тая висша степен самовлюбеност – да зададе началния тласък към висините на измъчената ни Българска гордост у 28-годишния потомък на даскал Ботьо, какво би бил сега мижавият Алтън Калофер в нашето съзнание? Може би щяхме да го споменаваме заради фината тукашна дантела за дамско бельо и покривки, която биела връх с брюкселския терк дантелени перденца, салфетки и дамски кюлоти?!... Излиза, че най-драстичното отрицание на уседналия порядъчен живот в онези условия е усукало, запрело, та и източило най-перспективна нишка в бъдещето на цял народ.

  "Каквото и да е написал той, каквото и да е казал, душата му всецяло е участвала в думите му, в плача му, в смеха му" – пише за него Захари Стоянов, който лично не го е срещал никога. Медвенският овчар обаче съобщава може би най-същественото за твореца – че тоновете си за публицистика (Ботев е преди всичко вестникарин) и поезия вади от дълбините на своето его, което не е амбиция за лично устройване, а олицетворява самия епицентър на Българския ни генетичен код и жизненост.

  Колцина измежду нашите артисти не са стояли дръпнати настрана от огъня, който изгаря рисуваните от таланта им герои – е, един Иван Вазов, например, с всичкото си уважение, което му дължим! А и колко други. Чуйте как само говори даскалският син, същински стопанин на България! Е? Къде отишло самолюбието, младежкото му грандоманство? Ами няма ги, прелели се в нещо, качествено ново, отричащо егоизма и противната грандомания във всичките им лъстиви преображения. Колко велика нужда имаме точно сега и точно тук от такъв тип личности, не от кокошкари, завистливо бленуващи т.нар. Западна цивилизация и духовни ценности!

  БЕЛЕЖКА:

  Тази втора част от есето посвещавам на хора като господина, който се подвизава във форума под името filopsy. За обаятелния г-н Иван Костов, както и на жлъчните подвиквания, filopsy и компанията му от Иво-Беровци, Гьорги-Коритаровци и Иво-Инджевци ще получат отговор, въпреки онези техни жарки декларации, с които се самоопределят като човеколюбиви, толерантни, яко загрижени за личността, колко са именно те цивилизованите сред нас и единствените демократи, борци за Силна България... и прочие все от този сорт. Никой не е забравен, нищо не е забравено и за всяко нещо си има период на зреене.

  Пловдив, 25 август 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа


Plovdiv, edited by 2 fev. 2020
–––
* При гностиците: творец, създателят на света; при платониците: върховен разум, творческа сила.
** прил. Според Емануел Кант, отнасящ се до априорните (предпоставените) форми на познанието – време, пространство и пр. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (48.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (48.)

  Когато бях на твоите години, въобразявах си, че стана ли на възраст, ще съм открил смисъла на живота. Днес уви, съвсем не съм по-близо до това откритие, отколкото тогава. О да, разбрах вече в какво не е смисълът на живота. Обзавеждаш се с луксозна къща, скъпа кола, слагат снимката ти в списание "Форбс", и вече си въобразяваш, че всичко в този живот си разбрал. Един ден обаче сам Господ Бог най-случайно сякаш те изненадва с къса телеграма: "Извинявай, мили! Пропуснал съм да ти кажа, че всичко това не значи нищо. Онези, които ти цениш на тази земя, са ти отпуснати назаем; тъй че по-добре ги обичай, докато можеш".*


  16.02.1999. 
  Събудих се, както често става напоследък, с неприятното усещане, че животът ми лекичко като сянка през процеп се изнизва. Сънувах актьор брадат и космясал – копие на излъчващия нечистоплътност и аромат на лют качак Андрей Слабаков, да се угощава с приятели, понеже едва-що се оженил. Женен бил веднъж, подразбира се, но нещо се случило и останал без жена. Живял доста време сам и честит, че никой не му се вре в живота, не му брои греховете, не му се мръщи в леглото, че го цепи глава и не ще секс, хастара на душата не му преобръща наопаки по три пъти на ден. Та на запивка в ресторанта към местния Театър на армията (армия може и да нямаме, но театър да) с чаша вино в ръка тържествено обяви: "Трябваше двайсет години да минат, докато отново се престраша". За какво ли да се престраши? Естествено – да повтори несполучливия си експеримент. Кой знае от какъв зор, в съня ми от хихикащата компания запоят беше наречен Сватбата на Злобаря. Злобарят, младоженецът, демек, разправя: "Седим си ние тук, когато някой, както се промъкваше между столовете зад гърба ми, ме заля с уиски. И така се запознах с великия български поет Тодор Ч. и станахме приятели".

  В този момент, докато обяснява как се запознал с Тодор Ч., майката и бащата на попрезрялата булка, чието лице в съня си не виждам: ни лице, ни тяло, единствено дантели-дантели-дантели, – даряват милите гости. И се чува сочният глас на мамчето: "То-о-ойзи комплект от юрган, юрганска торба с две калъфки за възглавници и копринен чаршаф е дар за младото семейство. Да ги пазите чисти и неопетнени, ей, да не ги цапате с ръждата на омразата, ни с изневяра и предателство!" Овации откъм подпийналата компания и глас: "А-а, чаршафите да се пазят чисти. Това е тук въпросът". Което казано в прав текст значи: Да се обичате, че дяволите ще ви вземат!

  Събуждам се. Що пък за глупост, мисля си, като нямам намерение да се женя. Че да не ми е изпила чавка ума! И още си мисля: а бе, какво стана с онези шумни преди години, розовеещи като гюлов храст нежни момичета? Свежестта отлетяла, загнездило й се притеснението, че вече няма кой да я пожелае, че животът и на лекокрила пеперуда я загърбил. Замята милата все още онези тънки мрежи, с гальовен вид и гласче, въртене на раменца, пооправяне на пооределите косици и поглед, стрелкащ се като лястовиче над бързей. А съчувствието не ражда любов. Къде бяхте досега, та никой не ви се хванал в мрежите? Яла-пила, веселила тогоз, шетала край оногоз, търчала подир жребец някой, дето не го било еня за нея. Рожба не родила, не отгледала. Живяла под един покрив с вятърничав хаймана, бельото му прала, готвила му, купувала му подаръчета с повод и ей така без повод, а сетне й омръзнало, та побягнала при мамчето, или още по-зле, той сам си тръгнал мизерникът му с мизерник, ей тъй подло, без да жали, си отишъл като внезапна тотална амнезия, забравил, че любимата му съществува. И после какво, освен като зверче от дупка да следи как по-младите й свежи посестрими, опиянени от хубостта, от младостта си, пробват да изчоплят някое златно зрънце от пепелта на живота. Разбира се, че не Адам, а Ева е водеща в любовните авантюри, предизвикателствата от нея идват. Затова логично ми се струва да си река за някой мъж, че е глупак, докато за тези някогашни хубавелки мога единствено да въздъхна: Ами да! Надхитрила тоз, надхитрила оногоз, така се увлякла, че накрая и себе си надхитрила. 

  Валентина Р. от градеца С. в дълбокия прованс бе някога най-чаровното момиче сред първокурсничките в Софийския университет. Рояк ухажори я следваха по пети като хрътки, като телохранители. Сред тях – неколцина приятели от онова весело време, между които Николай Стоянов – чаровен и перспективен белетрист от школата на Кольо-Николовата "инфантилна проза" и бъдещ собственик на издателство, па и капризен шеф на жури за литературната награда "Балканика", Владимир Янев – яростен почитател на френските "Прокълнати поети" и бъдещ професор, т.е. университетско светило по Българска литература между двете световни войни. Мотаеха се наоколо й и неколцина вече поодъртели, поизчерпали се посетители на писателското кафене, неколцина хептен отракани журналисти на Партията ръководителка, както и две роти напористи, неизявени все още бъдещи гениални световни поети от селата в Ломско, Тополовградско, Ямболско, Хасковско, Лудогорието и Дунав, до Ирин-Пирин, та чак от Врачанските и от Плевенските махали до Странджа баир, млади оптимисти, ценители на изящните женски форми. 

  Но Валя беше недостъпна, та затова и вероятно триж по-изкусителна за натрапниците. Ходеше като в траур – черни обущенца, чер чорапогащник, черна пола, черна блуза, триъгълен едроплетен шарф, естествено черен, заметнат през пухкавите й раменца. И само бялото й обсипано с лунички дяволито личице и пищната й естествено рижава коса, сплетена в дебела плитка, я правеше като да бе тъкмо излязла от парижко кафене, от афиша на онзи жалък телесно, но тъй забележителен Тулуз-Лотрек. Ще избързам с няколко лъвски скока и ще добавя: веднъж на четири очи ми показа как се сваля дебелата очна линия, която очертаваше пъстрите й очета, хвана крайчето на единия от клепачите и отлепи черна лентичка... хитро полско изобретение, моля ви се. Около два месеца препускахме винаги надвечер из ветровитите булеварди на София. Сядахме на някоя пейка – понякога зад езерцето Ариана зад Орлов мост, друг път покрай Софийския куклен театър. Бъбрим си за стихове, за поети и се натискаме. Имаше солидни, грандиозни планове за живота. Проектираше как ще се оженим, после ще заминем да следваме в Литературния институт "Максим Горки" в Маскве или в Ленинграде, вече не помня, после лесно – двамата ще творим, ще сме одумвани, което значи прославени, заможни и аристократи...

  Веднъж или дваж, десетина години след като завърших следването си, ожених се за друго момиче и то ми роди две дъщери, като съм прескачал по служебна някаква си работа до София, съм й звънял от някой уличен автомат да се видим, но явно съдбата беше решила безвъзвратно да се разминем с Валя, дори като случайни добри стари познати. Какво станало с някогашната така плътски, духовно и всякак желана госпожица в личен план не ми е повече известно, отколкото на целокупния кръг любители на изящната словесност; мога с мъжко тщеславие да спомена единствено, че съм се целувал с една от най-известните и най-високо ценени съвременни поетеси, носителка на престижни литературни отличия, чието творчество се смята за принос към националната литературна съкровищница, а също така ухажвана от Националната телевизия и Националното радио. В поне три предавания съм я слушал красиво да говори по сериозни теми, като пренебрежението към талантливите млади българи и въобще, за ранната смъртност на таланта и несретния живот на интелектуалеца. Последното засега предаване с Валя бе интервю по повод присъденото й национално отличие за принос в целокупната родна лирика. Накъсо, тази симпатична, образована, аристократична дама осъществи буквално и стопроцентово мечтите си. Нещо повече: стана съпруга на светило в артистичния свят, с ценени, проспериращи днес бизнесмени и банкери отношенията им, както мълвят в онези приоблачни аристократични среди, били специални.

  Може би вече се питате да не би пък да чеша стари рани. Ами не! Преди години – когато тържествено се разделяхме, беше по взаимно съгласие, с поуката, че характерите ни дотам си приличат, че просто няма как заедно да мелим брашно. Преди шест месеца пратих по гастролираща из нашите географски ширини столична поетесса мижавия си – стотина страници, частна поръчка, сборник стихове. Отговор от Валя Р. нямам и си мисля унило: Къде ти! Днес край чаровното някогашно момиче от градеца С. не прохождащи литературни пубертети и напористи мастурбанти, а табун от коскоджа ми ти професори и академици като хайгъри пръхтят из росната литературна морава. Но убеден съм – онова неспокойно зверче в дъното на женската й природа няма как да се успокои, да я остави на мира. "Още! Още! Още!" – сигурен съм, шепне дяволчето у нея, докато горката успява някак да заблуди света с онова, което отдавна не е, или никога не е била.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 1 fev. 2020
–––
* Уилям Сароян (1908-1981), из романа "Човешка комедия". Бел.м., tisss.