Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 20 декември 2019 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (17.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (17.)


  Ето, аз дишам, работя, живея, 
и стихове пиша, тъй както умея, 
с живота под вежди се гледаме строго, 
но ти не разбирай, че мразя живота...

  22.05.1999.

  Защо крещят, дявол да ги вземе! Що думкат с юмрук по масата и пулят очи като натровени, обадиш ли се не в съгласие с тяхното! Толкова болезнено ли е да чуеш различно мнение? Така ми крещя извън кожата си от гняв известният Васил Попов от село Миндя, Търновско на втория етаж в горска хижа, където ни бяха събрали дванайсетина млади поети и разказвачи от Пловдив и околните села. Бе от онези чудни мероприятия, когато по поръчение на Партията ръководителка казионният Съюз на българските писатели изпращаше вече утвърдени, добре печени автори да ограмотяват младежта, да обясняват кое как да се пише, с каква цел да се пише, понеже извън соцлагера империализмът не спи, дебне да ни свари неподготвени, по бели гащи. Та сладко-сладко маститият, страховит с вида си на професионален побойник – пък той си бе някогашен боксьор тежка категория – Васил Попов хвана да рови из "Малкият принц" на Екзюпери, поувлече се, та каза нещо, дето го няма в тази любима за възрастни и деца от моето поколение книга. Обадих се плахо: "Не е тъй, друго е у Екзюпери" и пояснявам как е в книгата. Ами че аз по онова време с книгите на Екзюпери лягах и ставах, а "Малкият принц" я знаех кажи-речи наизуст. Но масивният като канара мъж с изразителните торбички на алкохолик под очите втренчено ме загледа. Настана библейска тишина, чуваше се как лекият планински ветрец свисти, шушне сред боровете зад широко разтворените прозорци. "Така е, както аз казвам" – рече лениво Васил Попов. "Объркали сте се – настоявам, – това е от друга книга на Екзюпери, от "Южна поща". И страшният мъж удари с юмрук по масичката – кафенце му бяха сервирали, лисна му се кафенцето: "Излез! Веднага напусни!"

  Тръгнах, ама не към вратата, а към прозореца. Седнах върху перваза. Седя, мисля си: залети ли се насреща ми тази поне 120-килограмова грамада от гняв и мускули, ще скоча в бодливите клони на бора. Ега ти, състезавал съм се и аз някога по бокс, нищо че категорията ми беше "перо" (до 54 кг), обаче па на неговата няма да стане! Мълчанието бе ужасно, тягостно. Мухите бръмчат като хеликоптери над наредените една до друга четири-пет крехки маси. С тебеширени лица ме гледат моите "добри приятели" Недялко Славов, Тодор Чонов, Веселин Сариев, Добромир Тонев, Минко Танев, Иван Странджев, Йордан Костурков и пр. Бяха се гипсирали, над главите им като руски трактор "Кировец" бумти великият Васил Попов, вече не ме и поглеждат. "Аз не съм дошъл тук от триста километра... (Що триста, като София е на не повече от сто и петдесет, той си знае – става това нещо в района на Почивната станция на пловдивския Текстилен комбинат "Марица", горе, над хижа "Здравец", двайсетина километра от Пловдив.) ...да слушам някакви посредствени графомани!" Ей такива две-три ги изрече писателят, па му мина, забрави ме сякаш. Продължи си лекцията и повече зъб не обели, не се върна към злощастния френски пилот, аристократа с помпозното френско име Антоан дьо Сент Екзюпери. Подир час и половина новата черна волга с бяла, държавна, демек – софийска регистрационна табела, го откара на майната си, отиде, та се не видя. Ама че кофти работа, скапа му се настроението на хубавия човек!

  Човешки работи, мисля си сега, докато записвам тези куриозни историйки, карам 52-та си година. Писателят Васил Попов* се спомина петдесетгодишен; накъркал се до козирката и в луксозната си стая на пловдивския Новотел предал Богу дух като прасе в кочина. Тъй че от висотата на вече повече живял, казано нахакано, мога да го съдя по-строго заради тъпото му селяндурско, "a la село Миндя" грандоманство, за просташкия му бабаитлък. Питал съм Михаил Берберов какво му е мнението за писателя Васил Попов, докато беше жив човекът от Миндя. "Васил е голям мъж – рече ми Мишо. – Сам се създаде буквално от нулата. Що жени са му минали през леглото! Френски, испански и английски сам научи. На времето беше доста добър боксьор и в София всички му имат страха." И друго, не от Мишо, от вестниците по-късно научено: Васил Попов беше единственият наш българин, канен в журито на известната латиноамериканска писателска фондация "Лас касас Америкас" или пак нещо подобно, която всяка година определя премии за литература. Което си е знак за престиж не само в литературните среди на България, но и по света. Убеден съм, Васил Попов е и сред добрите ни преводачи от испаноезична литература. Влязъл сравнително на възраст в писателското поприще, името му внушава респект дори и поради миниатюрната подробност, че не бе от авторите-примадони, дето шестваха с червеното знаме на пищната соц. правда напред и нагоре и си устройваха живота като храненици на властта. Но какво да го правя, като ми е удобен да му се надсмея, както казваме в Пловдив – плаче да му спукаш задника! С онези сключени рунтави вежди, с онова масивно излъчване на нерез. Дотолкова самовлюбена персона най-малкото няма как да ме изпълни с уважение баш заради хамалския си нрав. О-о, и аз съм пристрастен, и моето мнение се влияе чат-пат от глупости, из мелочей, както казват руснаците.

  Значи, замина си Васил Попов по живо-по здраво от хижата. Иде благообразният като византийска икона Добромир Тонев, върти показалец в слепоочието си: "Аве, майна! Мислеше ли какво щеше да ти се случи? На мен – обръща се към останалата част кандидат-световни писатели с жълто около човката, – на мен мравки ми лазеха по гърба. Ей, пичове, това майна не знае с какво се разминахме, честен кръст!"
 
  Трудно мога да го обясня, но разкрещи ли ми се някой насреща, колкото и важен, колкото и страшен да е, старият Дяволски род на калугеровския и перущенския ми корен се събужда, кикоти се: "Ха, още една слаба ракия! Слаба ракия е този чешит, щом толкова се фука!" Може и да ми строшат кратуната, а от моето не ще се отрека; с повече хъз ме зарежда кресльото му с кресльо! И не се е случвало да ми посегнат кресльовци, колкото и истерично да са се държали.

  Има любопитна версия, че някога достолепните жители в Древна Елада носителя на кофти вест от бойното поле публично го посичали на агората, с присъствието си да не им напомня бедата, която ги сполетяла. Алогична, странна е психологията на тълпата. Лидерите от всички досегашни епохи неизменно са се възползвали от тази предвидима за внимателния психолог моментна амнезия спрямо Нравствеността и Човеколюбието. Пази, Боже, от отчаян човек, който се е почувствал гол-голеничък пред собствената си слабост, пред собствения си грях! Отделил се от нахъсаното множество, всеки от нас е подвластен на Човеколюбието, което значи: подвластен на Християнската нравственост. И с най-върлия си душманин ще намериш някак да се разбереш; в множеството обаче човекът понякога, особено ако е със слаб дух, т.е. податлив на манипулации, можеш да го видиш с озъбена маска, безскрупулен.
 
  Винаги са ме плашели и фанатизмът, и наглата увереност в собствената правота, които изригват отвратителна енергия именно в конфликтни ситуации. Във върхови ситуации няма как да не усетиш кой колко пари струва, но това не е мое откритие, а прозрение на класици в психологията, философията, литературата. Крещели са ми поединично, крещели са ми групово, и неведнъж. Крещели са ми и са пробвали да ме сплашат с юмрук – и някогашният партиен секретар на квартала, където живея, Димитър Стойков (1986 г.), и новооглашен лидер (1990 г.) на една от първите у нас опозиционни на БКП партии наедно с по-младичкия от мен художник или скулптор Иван Тотев (1958), и десетима колеги, подразнени от къса бележка, публикувана в "Отечествен глас" (14 ян. 1993 г.) на моментално насрочен за целта Педагогически съвет, и по-отдавна, през 1980 г., месеци преди да ме изгонят от местния младежки седмичник "Комсомолска искра", колегата Илия Зайков (1944-2011), нает на хонорар във вестника, ме е питал: "Ей пич, що не вземеш да пукнеш, че да освободиш щата!" Ако за този приятел от село Брестник, Пловдивско, бях "помак и малко фашистче", за новопокръстения лидер на една от първите у нас опозиционни партии бях чисто и просто "комунистическа подлога"

  На Росито (Арусяк Агопян) – секретарката по документацията във вестника, който кажи-речи сам създадох – "Демократическо знаме" (19 май 1990 – 26 февр. 1991 г., "хубавото Знаме", както го наричали депутатите във Великото народно събрание), който все някак воюваше с манталитета на партиеца, господинът й пошушнал: "Ще се дигнат концлагеристите (от концлагерите на ДС), ще ви подпалят къщите". "Така ми каза господинът. Тъй че много внимавайте!" – силно притеснена ме предупреди Росица. Десетима колеги учители, от своя страна, много яко възмутени, че сами се разпознали, макар описани без имена, как щастливи си бръмчат из бит-пазарите на Турция и разпадаща се Югославия, пренасяйки контрабандно стока – ме приканваха да се отрека чрез същия вестник "Отечествен глас", от писаното там, публично да се покая. Иначе?! "Иначе ах, какво ще ти се случи!" Една от тези куфарни търговки – госпожа Катя Крушкова, собственик на реституирани имоти в Несебър, късно вечер в продължение на седмица по домашния ми телефон ме заплашваше със съд. "Да знаеш, парите за нас не са ни проблем и много се колебая дали да не заведа иск за клевета – ей тъй ми говореше тази фина, изискана госпожа с нелек личен живот зад гърба си. – Бледа ти е фантазията, Жоро, каква мизерия ще ти се случи, реша ли да те влача по съдилища."

  За всекиго от споменатите дотук бих потвърдил: да, добър по душа, талантлив в своята си област, в тесния кръг на приятелите, семейството, рода си всеки от тях е грижовен, страдащ от неправдите. Но защо, получил синапено зрънце власт, всеки от тези хубави хора се рони пред очите ми като пясъчна кула на морския бряг?

  Завършвам си текста за моя баща и за нищожна част от грандоманите в моя личен живот... с онова, което рекох на симпатяга един с женствен ханш и меки китки. Беше се разгорещил този някогашен сътрудник, фотографът Красен Бурханларски – този виновен, онзи виновен, всички му задължени, всички били гадни. Пяна му хвърчи из устата, показалецът му – навирен в тавана. Случва се това чудо в стайчето на студентския ни вестник "Софийски университет" през далечната дъждовна пролет на 1970 г., когато бях коректор и стилов редактор там.
Четирима сме свидетелите на изпълнението му: аз, известният сега Владо Даверов, Явор Цаков**, тоже известен, и касиерът от Силистренско Али Байрямов, зяпаме пухкавия чешит как се горещи. Тримцата си траят. И аз си трая. Ходи назад-напред, вика-треска, позапоти се този възпълничък Красен, стои задъхан, разкрачен като Боримечката насред стайчето, пъхти като риба на сухо. Рекох му полечка: "Май много си се харесваш ядосан, а!" И женчото, като шибнат с камшик, истерично изцвили, излетя от редакцията. Сам си затръшна вратата този жалък актьор. Затова, че не му платили осем лева за снимка, беше цялата дандания.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 20 dec. 2019

Илюстрации:
- Писателят в целия му блясък Васил Попов (1930-1980) (горе);
- 1964 г., баща ми с любимия мотоциклет NSU 500 куб.см. (долу).
–––
Писателят Васил Попов (1930-1980 г.) от с. Миндя, Великотърновско, следва няколко семестъра право задочно. Според представители на лит. критиката у нас, не получил дължимото внимание приживе, обаче един ден ще се изучава в училище като класик на българската литература, редом с Емилиян Станев, Йордан Радичков, Николай Хайтов, Ивайло Петров. Васил Попов имал навик да скандализира с поведението си както в личния си живот, така и в творчеството. Обича да обикаля кръчмите до късно, а да пише – кога се прибере. Поетът Марин Георгиев (1946) си припомня: "Нещо настръхнало и опасно се излъчваше от Васил. Гласът му надвишаваше другите гласове и сякаш винаги беше до теб. Все ми изглеждаше мрачно-заплашителен – по това време само жадно гледах и слушах. За Васил се носеха легенди. За силата му, стигаща до грубост (с един удар с юмрука строшил мраморна масичка); за неговата безцеремонност с жените (вечните наши спътнички – повод за кавги и сърдечни драми), а тъкмо от тях все имаше по няколко на масата му. Ту ги пъдеше, гневен и сърдит, ту напрегнато-поверително им говореше нещо, прегърнал ги с тежка космата лапа, прилепил глава, уста в ухо или очи в очи. Тогава пиенето за него все още беше отмора, празничен завършек на тежкия му трудов ден, който обикновено приключваше в бара". Васил Попов е истинският бохем. Обича да прекарва свободното си време на чашка сред шумна компания. Той е един от най-известните и най-разхвалвани покорители на женски сърца сред социалистическия хайлайф на България. Вж. http://old.duma.bg/2005/0705/300705/kultura/cul-4.html 
** Явор Тодоров Цаков - Държавна сигурност, управление VI (или гестапото на соца), агент, псевдоним: Александърhttps://www.dnes.bg/obshtestvo/2008/11/26/lysnaha-tv-chengetata-dobro-utro-pavka.61581. Бел.м., tisss

ДА УБИЕШ ВРАБЧЕ

ДА УБИЕШ ВРАБЧЕ

За Албена Хинкова (1975), над която група провинциални поети в течение 
на месеци сипят цинични подигравки със съдействие на пловдивски медии*

Да усетиш драмата на врабче,
което си пее самичко на клона,
предвид обстоятелство че
нарушило ти някак канона
и представата за лирическа реч,
за метафори дръзки, за епитети, 
до колене да ти е Черно море,
човечност нямаш у теб, поете.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 20 dec. 2014 – edited by 20 dec. 2017
–––
Всичко започва от една литературна сбирка в пловдивския клуб "Младост". На 2 юли м.г. в присъствието на поети Славов се обърнал към Хинкова: "Кажи бе, моме, макар че ти не си мома, но това няма значение!" След тези думи, според Албена, Николай си наместил колана на панталона и извършил неприлични движения. После й̀ казал: "Накрая няма да видя нищо друго освен една ей такава дупка, през която вее вятър". Няколко дни по-късно Славов й подметнал: "Как искам, теленце, до теб да полегна". При друг повод се обърнал към Албена: "Твоят артистичен грим е по-подходящ за Дон Карлос." А на 8 юли м.г. й заявил: "Като текстописец може да си добра, но като редактор си кръгла нула", вж. http://legalworld.bg/48580.sydyt-poseche-devstvenata-poetesa-onevini-sybrata-j-po-pero-i-ia-osydi-da-plati-354-leva.html и  https://utroruse.com/article/278466/  В типичен за нравите между т.нар. артистични среди случай се включват мнозина доста известни и по-малко известни литературни капацитети на Пловдив, пишат унизителни опуси в мерена реч и бял стих, дават мнения, препоръки, лъсва изобретателната духовна смрад на културната столица на Европа. Бел.м., tisss.