понеделник, 11 май 2015 г.

Публицистика - ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (12.)

      На доц. Илия Кожухаров посвещавам...

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (12.)

  
        10.02.2001

      Стр. 408... „ защото човешката неудовлетвореност е без съмнение извор на пророческа интуиция”. Версия на извода, че изкуството при всички случаи е форма на критика спрямо властта; захване ли се да хвали властта, престава да е изкуство, превръща се в ерзац.

      Стр. 418... 
„да търси просто общуване, без да изпростява, и да говори на език, който да се разбира и от (...) непосветения...”

      Стр. 419:.. 
„Защото тъй лесно бе да се изпадне в лъжлив примитивизъм, следователно пак в романтизъм. Да се остане на висотата на духа; да се вдъхне естественост на най-издържаните постижения на европейската (...) култура, така че всеки да схване тяхната новота (...); като им се придаде простота...” И т.н. все в тоя Томас-Мановски стил.

      Зад разпрострялото се разсъждение се прецежда чудно твърдение: изкуството е неразбираемо за простосмъртните. При всички условности и уговорки от страна на автора, това твърдение е от тщеславие. Голямата литература е понятна както библейска притча.

      Стр. 421:... 
„Изкуството е дух, а духът съвсем не трябва да се чувства задължен спрямо обществото, спрямо общността – това според мене (С. Цайтблом говори тук - бел.м., Г.Б.) то не бива да прави заради своята свобода, заради своето благородство. Изкуството, което „отива сред народа”, което прави от потребността на масата, на малкия човек, на еснафа свои потребности, се обрича на духовна нищета...”

      Близкият до сърцето ми Михаил Берберов (1934-1988) да беше видял това, щеше да вирне нос: „Аз съм трансцендентален автор”. Като всяко крайно твърдение, мнението на Томас-Мановия резоньор Цайтблом е невярно.

        11.02.2001



      Защо най-високите сфери в изкуството да са непонятни за – нека го наречем,  простосмъртния, стандартния човек, не ми е ясно. Профанацията (снижаването на философския елемент или идея) компромис може да е не защото обикновеният Адам трябва да го разбере, пък не успява, а понеже авторът толкова може, казано в прав текст, няма талант да бъде автор.

      Христос избирал ученици не между книжници и фарисеи, а измежду рибари, орачи, занаятчии, митари – все най-обикновени люде, неизкушени от изящното. Ала що е
 „изящно”, впрочем! Оказва се, изящното е тук, долу, в делничния бит, не в пищни замъци и дворцови градини с фонтани и позлатени скулптури, следващи древноелинските статуи на Мирон или друг някой велик творец на древността. Да приучи обикновения човек да усеща изяществото около себе си и вътре в себе си, това е, мисля си, мисията на творческата натура. 

      Другото е алхимия, другото са фокуси заради самите фокуси.

      Да се затваря в езотерични (тайни, непроницаеми) общности на посветени е вид отрицание на човеколюбието – нещо противопоказно на изкуството; то е изящна безнравственост, фино лицемерие. Когато „творец” се кичи с непонятното (трансенденталното), това намирисва на опасение да не би да открие светът колко е безпомощен. Без да е в положение на слуга или подчинен, изкуството е начин обикновеният човек да бъде изкушен сам себе си да разбира, на делничния свой живот да гледа като на скъпоценен дар от Небесата. Тая пряка връзка с Космоса, с хармонията и красотата, е човешкото, което ни отличава от всичко останало на нашата планета.

      Какво унизително има в библейската притча! Унизително е поведението на автор, обладан от самочувствие, че читателят му е неспособен да го разбере. Не успяваш да доведеш читателя до положение у себе си да открие канали за общуване с духовното – е, тогава по-удобно е да се правиш на велик, ама не си! Величието е в това повече хора да изкушиш да се усетят нравствени в личните си дела, в своя личен живот. Това е демократичната субстанция на същинското творчество.

      Друга тема е, че процесът на сътворяване е минаване през кръстни мъки; Христос, разпнат на кръста, и... последвалото възкръсване – това е чудото на творчеството. Казват, че носело радост, ала преди да усетиш просветление, налага се да изживееш ада у себе си. Големите творци са и големи страдалци, у тях клокочи земетръсна зона, разделяща като континентални плочи епохите.

     
„В мен срещата на две епохи стана – изрича Пеньо Пенев, - ехтя у мен двубоят им жесток!” И по-нататък, в същата поема* следва пароксизмът на творческото горене:

О, възели на сто въпроса, търсещи решение!
О, възели на напрежението!
 
Зад моето чело, родени от съмнението,
 
насрещни ветрове се бият, вият страховито,
 
събарят канари от неотменните задачи,
 
бунтуват с бяс едно небе, тревожно, гръмовито;
връхлитат тежки облаци, бучат и плачат
и слепоочията се замерват със светкавици:
клокочи буря, адска буря вдън душата ври,
 
от нервите ми опнати тя звънки струни прави си
и моя мозък осветкавичен гори...


Маяковски (1893-1930)

      В нощта на самоубийството (14 април 1930 година) Владимир Маяковски, пишейки последните си редове, пренебрегвайки канони, задръжки, паразитиращи обяснения и обстоятелства, пренебрегвайки дори пунктуационните ограждения, на един дъх като изливащ се втечнен бронз ще изплаче с гордостта на таланта:

Знам силата на думите на думите гнева
Не тези на които ръкопляскат ложите
Ковчезите скачат при такива слова
и марширувайки напускат гробищата
Задраскват не печатат Но късайки юздите
препускат думите език изплезили
след тях пълзейки влаковете идат
 
да лижат ръцете груби на поезията
Знам силата на думите Ще кажат ах
листенца стъпкани във вихъра на танца
Но въпреки това човек с душа и устни
и с гръбнак...**

      Фарисеите нижат „величествени” тиради, загръщат се в златоткани царствени одежди, но не виждам по-велико в тоя наш живот, по-чисто не знам от оголеното изтерзано сърце на любовта към обикновения грешен човек. 
Между „кървавото варварство” и „анемичния интелектуализъм” лежи просеката, по която от култ се върви към култура, която пък култура (ако не се зарежда с първични бесовски енергии – би се изродила в предвзетост, в префърцунен цивилизасион... Това – по повод Т. Манови разсъждения (вж. стр. 482-483). Философската позиция на Т. Ман е на угрижен за разклатената градска крепост буржоа от Западна Европа; тоя тип мислители са склонни да се възторгват от колективистичния порив на съветския тоталитаризъм.

      Колкото и велик мислител и романист да е, на автора му липсва реалният досег с мракобесието на Военния болшевизъм.  Военният болшевизъм е по-перфиден от наглостта на националсоциализма в Хитлеристка Германия. Фашистите на италианеца Мусолини са улични пакостници пред сталинисткия модел управление. Възпитаници на висшите съветски школи за партийно строителство се кипрят у нас в ролята „първи демократи и говорители на нацията”. Държат се като обидени... че не били разбрани от простия народ.
***

      Стр. 491... 
„Примитивност – решаващо качество във всяко изкуство и преди всичко в театралното”... Неслучайно от ранните си детски години съм подозирал, че не говоренето, не изговаряното, а изразяваното с мълчание или с малко думи е по-интелигентният, по-пълноценният начин за съобщност. Баща ми бе мълчаливец и въпреки да бе учил до съответстващ на сегашния VІІ прогимназиален клас, поставял съм го по-горе по интелект от майка ми, завършила висше образование, може би най-ученолюбива сред петте рожби на дядо ми от Пазарджик: тъй преценил Борис Дявола, за нея единствено бил склонен да се охарчи, да я прати да учи в така чуждия нему Пловдив.



      Да редиш фрази пред множеството, излъчващо същинска информация, е примитивно. В замълчаването понякога се таят дълбини; мълчанието на невежия е скука, не по-печална от бъбрежа на сноб. Съществува особен вид примитивност, която не иде от вродения у нас стремеж към познание, а иде като ехо в ум, излъскан от потоците дестилирана информация, засипваща истината за реалността – едно състояние, дължащо се едновременно на глад и сънливост от пресищане. Човешкият ум е преди всичко емитер (излъчвател), не депо за складиране на ненужности. Отнемат ли му възможността сам да обработва данни от преживяно, прочетено, чуто, отнемат ли му възможността да оценява и проектира, интелектът залинява. Задръстването на каналите за познание чрез потоци ненужна, едностранчива или скандална информация е нов вид мракобесие, днешна версия на средновековния обскурантизъм****.

      De profundis (лат.) – от глъбините ...въздавам тебе, Господи... Начало на католическата молитва (стр. 423).

      Стр. 491: ...
”Не умееше да разграничи сцената от живота; тя беше артистка и подчертаваше, че е артистка (може би тъкмо защото не беше истинска артистка) и в държането си вън от театъра”. Фалшивото ще ти извади очите да го забележиш: така – и говорещите на висок глас за поезията си „пойети”.

        12.02.2001

      Стр. 512: ...”така че не беше вече необходимо да се притежава извънредна пророческа интуиция, за да се прозре, че тук има нещо за оценяване, нещо, което чака да бъде разгласено”.

      На сборника
*****, три години след като го издадох на свои разноски и в нищо не ми бе сторена отстъпка при издаването–не усетих някой да е обърнал внимание, да е прозрял (смешна за случая дума), че тук има нещо, което чака да бъде разгласено. И какво правя! Приемам пренебрежителното отношение. Давам вид, че не забелязвам липсата на внимание. Няма повече да си мръдна пръста за тая книга – казвам си. Каквото трябваше, сторил съм го; нямам желание да ограмотявам едни хора, които се възгордяват пред други хора как чудесно разбират от тия работи. Турил съм си светилника на прозореца, не го държа под одър; светлината му кого направи по-човечен! Или съм в положението на чудака княз Мишкин от романа „Идиот” на Ф. М. Достоевски? В личния си живот едва ли ще срещна моя читател. Кресльовци-самозванци срещам на всяка крачка, но с тях не ми се занимава. Заравям ръкописа като семе – да послужи някому, който може би не съществува.


Томас и Катя Ман. Берлин, 1929 година

      Стр. 531: ... Адриан Леверкюн е вече 38-годишен. Сътворил е най-важното. Известността му донякъде се гради върху бягството му от светското снобско общество. Тъй е според автора на романа. Но ах! – моля ви, какво бягство е то! Леверкюн е непрекъснато канен по светски приеми, около него като рибка-сателит кръжат почитатели на таланта му. Самолюбието у мен се усмихва, ехидничи: Какво ви е известно за самотността, г-н Томас Ман! Нима знаете какво е да си самотен Вие 
във Вашата (поне стремяща се да изглежда благовъзпитана, колкото и комплексирана да е) Германия? Можете ли да си представите какво е да твориш като част от нация, чийто ум е денонощно промиван от "високи" личности като назначените от нечия партийна върхушка автори, шоумени, гении!******

      Стр. 589: ... 
"Да се теглят граници, ще рече да се престъпват”.

      Стр. 611: ...
”Типичното не ни въздейства, само индивидуалното ни кара да загубим самообладание”.

      Стр. 631: Откривам още едно съвпадение с мое си откритие: 
„Но защо на художествената парадоксалност (...) да не отговаря един религиозен парадокс, а именно, че от най-дълбоката безнадеждност (...) може да се долови и някакъв зачатък на надежда? Това би било вече надежда отвъд безнадеждността, би било трансцендентация (извън познанието – бел.м., Г.Б.– не предателство спрямо него, а чудо, което е нещо повече от вярата”. Все тъй объркано изразено или объркано преведено! Това, само че далеч по-ясно, съм изразил вече в част 3. на есе, печатано в последния за 2000 г. брой на вестник „Арт-клуб”.

      Стр. 638: Добре казано (макар и не нова мисъл): 
„Предимството на музиката, която не говори нищо и казва всичко, пред еднозачността на думите – никога не ми е била по-очевидна закрилящата необвързаност на изкуството изобщо в сравнение с откритата грубост на пряко изреченото признание”.

      Стр. 639: …
”то бе тиха, безмилостна сериозност, беше изповед, истина”

      Следва 
Plovdiv, redact. 11 maj 2015
_____
* Пеньо Пенев (1930-1959), из поемата „Дни на проверка” (1958)

** Превод от руски език - Стефан Цанев.

*** Ролята на обиден от изборните резултати щеше да изиграе месеци по-късно главозамаял се възпитаник на висша партийна школа, който разпиля СДС като политическа сила.

**** Обскурантизъм – (от лат.) схващане, според което човекът от простолюдието би следвало да се държи колкото може по-далеч от просвета, или колкото повече невежи - толкова по-щастливи властници.

***** „Кардиф” – стихотворения (1998).

****** Пасаж, добавен при преписа от 16.ХІІ.2006 г.

Бележка: Илюстрацията най-горе: Франсоа Рабле (1494-1553).

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...