tisss: 08/26/20

сряда, 26 август 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (225.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (225.)

Паскал се занимава и с философия и теология. Автор е на съчинението "Мисли", повлияно от заниманията му с геометрия. Дава едно от интересните определения за Бога, като го нарича сфера, чийто център е навсякъде, а окръжността никъде. Този странен начин на разбиране е повлиян от представата му, че Господ и вселената са едно и също. Философските му схващания са възприети и някак си са станали част от трудовете на Киркегор, Достоевски, Борхес, Лафайет и редица други философи и писатели. Паскал е сред първите учени, занимаващи се с въпроса за историчността на Христос. Вярва в Библията и смята Христос за реална историческа личност.

19.05.2000. СЪЛЗА ИИСУСОВА

Дали заради представата си за бог прекалено отдадените на религията християни не пренебрегвали човека? Колко ли уязвим и безсилен пред властника би трябвало да се чувствал някогашният простосмъртен, че да измисли господ в образа на баща и наставник? И то не само бог, който те съветва, но и онзи, който уж обзет от любов към теб, те наказва за въображаеми грехове спрямо представата ти за Добро и Зло. Дълбоко подсъзнателно Блез Паскал (1623-1662), подозирам – е атеист: човекът му е по-мил от бога. Иначе защо би уверявал дотолкова болезнено страстно световния Суверен в своята привързаност и синовен респект? Крепката вяра е видимо кротка, спокойна, не трескаво разискрена като циганска любов, като огън от слама. Трескав и с фанатично горящ поглед е неувереният, току-що оглашеният, току-що приетият в лоното на въображаемата някаква си истината от най-висша инстанция. Напомня ми за влюбеност, която наподобява любов, ала не е още Любов, а е по-скоро егоизъм и самолюбуване пред огледалото.

За да приемеш, необходима ти е доза спокойствие. Достойнството винаги е, освен всичко друго, спокойствие, и това му е основно качество: спокойствието, че като на длан си открит за безстрастния взор на Небесата, че никой със златна или памучна нишка не заприда съдбата ти, а това, което си, е резултат от твоята духовна леност или енергия; и за да приемем това положение, мисля си, се изисква много храброст. Не противопоставянето на вярващи и неверници, праведни и неправедни, не това е ключът към разгадаване на така познатата ни човешка драма. Мен светец трудно би ме развълнувал; без да отричам подвига му, далеч повече ме изкушава какво става с грешния, комуто черковната или религиозна канонична представа отрежда ролята на овца или агне в милиардното човешко стадо.

Фрагмент 564 и следващите го, особено фрагмент 570, от Мислите на Паскал са ми повод за горните бележки. Във фр. 570 французинът, един от блестящите умове, на които днес се позовава мислеща Европа със самочувствието си на цивилизационно средище от началото на третото хилядолетие, се пита: "Защо това (предричането за второто пришествие на Иисус – бел.м.) е направено неясно", кои са причините да не бъдем честно известени всички тук долу за предстоящата втора мисия на Месията. Допълвам мосю Блез Паскал не случайно, а понеже седемдесет и седемте книги на Библията са писани в по-голямата си част според каноните (според изискванията) на изкуството, които диктуват, че неясното винаги носи много по-силни внушения, предизвиква у нас много повече душевно любопитство у нас, плюс страх и трепет.

После авторът на "Мисли-те" нарича евреите "този чувствен народ" и – смятам, е абсолютно прав от този факт да извлича логическото си откритие, че разочаровани в очакванията си да видят Някого могъщ, блестящ в материалното си великолепие, намятат Бога с образ външно подобен на тях самите: един уж най-обикновен оратор и разказвач на притчи. "Разочарован от безславното и бедно пришествие на Месия, този народ се превърнал в неговия най-жесток враг"*. И по-нататък: "По този начин хората отрекли и разпнали Христос, който бил позор за тях, са същите, които пазят книгите, свидетелстващи за Него, в които се казва, че те ще се срамуват от Месия и ще го отрекат. Отричайки го, те доказали, че е Той"…

Превъзходно е да превърнеш най-върлия си враг в предан свой защитник, в своя крепост, храм с висока до облаците двехилядигодишна камбанария. Ами че толкова човешко е това привързване! Илюстрация на този тип логика (парадоксална наглед) е съдбата на Савел Разбойника, най-злостния гонител на ранните християни в Юдея и Палестина, римския военачалник, преобразил се впоследствие в Първостроителя на христовата черква апостол Павел, най-интелигентната личност сред апостолите, по-прозорлив и от евангелиста Йоан.

Нужен ли ми е религиозен трепет, за да се възхитя на това висша степен познание върху странностите на човешката ни природа! Печално е как коментиращите върху гибелта на Богочовека в плът приключват там, откъдето би трябвало да се започва – че именно същите онези крещящи в екстаз Осанна! някакви си стотина часове по-късно ще скандират пред Пилат Понтийски своето категорично "Да бъде разпнат!" И тук е запевът на философската идея и нейното въведение, а именно: че фанатично отдаденият на една кауза, неуравновесеният поради своята еуфорична сляпа вяра поклонник само за миг е в състояние да се превърне в твоят най-ужасен отрицател, отявлен враг, склонен да желае смъртта ти. С други думи изречено, случилото се с Иисус в човешка плът убийство звучи призивно за Вяра, осмислена и уравновесена от горчивия отрицателен опит на Миналото. Тази е Вярата, а не сляпото доверие, на което основно разчита и днес християнският клир, пък се случва непрекъснато и в политиката, и в манипулациите върху гърба на цели нации. Сълзата Иисусова – ето кое ме вълнува до кръв!

Мисля си, към Иисус всеки сам си прокарва пътечка в духовността, с диалози сам населява вътрешния си пейзаж, с диалози... както перипатетиците в Древна Елада: разхождайки се под звездното небе или разнежен сред кристалната утрин в дъхави поляни, предвкусвайки чистосърдечно зората. И не оспорвам Църквата. Ала не съм сигурен, че Църквата е едно-единствено преддверие към висока нравственост, към действено човеколюбие. Несъмнено Църквата е храм за общение с Бог; пътищата и храмовете на съвестта обаче са навсякъде около нас, където пулсират хармония и хубост. Именно заради това ни е нужен някой, обул на бос крак сандали и с трънен венец на главата вместо пищна царска корона, да ни каже как сетивата си ние сами да отворим за красотата, вложена у нас,а и как за себе си да поемем отговорността.

Бележка от днешния ден

Само така – поради сляпата им фанатична отдаденост към комунизма и изобщо на хищната илюзия, създадена от Карл Маркс чрез неговия Комунистически манифест, стават понятни трансформациите, които се случиха в България след Ноември 1989. Кресльовците от разните му там "антикомунистически" партийки, и особено в СДС, напоследък и в ДСБ, всъщност са закоравелите някогашни "най-достойни, свикнали да крачат неизменно винаги в първите редички партайци от Татово време. Вгледате ли се в биографията на повечето от тях, как ли да не откриете генезиса на злостния гняв, типичен за най-злостния болшевизъм. Такъв е не само Иван Костов; такива са господата и госпожите, които чрез крещене по митингите и площадите си извоюваха място в управлението на държавата. Тези са несменяемите тъпи, жалки управленци на моето отечество от седемнайсет** години насам, най-първите опоненти на БКП уж, а помощници на устроилите се комунисти, ченгета и доносници в БСП, ДПС и пр.