В памет на баща ми (1922-1983), картечар от Втората световна война
ПРАЗНИК НА ВЕТЕРАНИТЕ ОТ ВОЙНАТА
Като четиримоторен US-бомбардировач
бръмбарът-рогач
със своята дързост и хулиганство
наруши въздушното родно пространство
на черквица eдна саката,
килнала се в селце сред планината*,
и богомолци разни – старчета, баби,
така притеснени с техните слаби
познания върху бръмбарите въобще
и върху бойната ни авиация в частност,
се юрнаха презглава да бягат
и се скупчиха пред вратата,
където един си изкълчи ръката,
друг си изгуби в навалицата главата,
на трети и четвърти им се подкосиха краката
и от цялата дандания не стана ясно,
че това летящо е съвсем безопасно.
Обаче бръмбарът-рогач пикира,
блесна с острие като ислямска секира
в полумрака на Христовия храм
и се заби със свистене точно там,
посред венците изсъхнали, изветрели,
в избелелите прашни черни дантели,
без абсолютно никой да го гони
над изгърбените от старост църковни икони,
и с ръмжене диво и бясно
право в корема на Спасителя се хряссссна.
Объркан, учуден се отдръпна, подхвръкна
и се пльосна посред свещите запалени
в чест на Незнамкой си светия –
от всички там ония,
които вършели куп чудеса
и заради тая работа са яко похвалени
в дебелите книги свещени
от теософи и мъдреци вдъхновени.
И му припари от живия огън тогава,
от пламтящата под задника му жива жарава
и подобно Божия стрела
бръмбарът-рогач полетя
над площадчето, над селцето, където
два автобуса с подпийнали екскурзианти
не успяваха да се разминат и тъкмо
шофьорите им красиво се псуваха,
без някак все пак да се разбере
какво са им на тях майките виновни
за тия злобни клетви съдбовни.
Бръмбарът, както си летеше – уморен,
а и понеже бе вече в черквата веднъж,
блъсна се в мустаците на едър наперен мъж,
който – свалил шапка,
се бе изкатерил върху капака
на бъчва с дъждовна вода
и зовеше през електрическа огромна фуния:
– Насаааам, народе! Насам!
Тая вечер за ветераните от войната
ще са ни мезетата и вината.
Разполагаме, значи, с подбрани
бръмбарът-рогач
със своята дързост и хулиганство
наруши въздушното родно пространство
на черквица eдна саката,
килнала се в селце сред планината*,
и богомолци разни – старчета, баби,
така притеснени с техните слаби
познания върху бръмбарите въобще
и върху бойната ни авиация в частност,
се юрнаха презглава да бягат
и се скупчиха пред вратата,
където един си изкълчи ръката,
друг си изгуби в навалицата главата,
на трети и четвърти им се подкосиха краката
и от цялата дандания не стана ясно,
че това летящо е съвсем безопасно.
Обаче бръмбарът-рогач пикира,
блесна с острие като ислямска секира
в полумрака на Христовия храм
и се заби със свистене точно там,
посред венците изсъхнали, изветрели,
в избелелите прашни черни дантели,
без абсолютно никой да го гони
над изгърбените от старост църковни икони,
и с ръмжене диво и бясно
право в корема на Спасителя се хряссссна.
Объркан, учуден се отдръпна, подхвръкна
и се пльосна посред свещите запалени
в чест на Незнамкой си светия –
от всички там ония,
които вършели куп чудеса
и заради тая работа са яко похвалени
в дебелите книги свещени
от теософи и мъдреци вдъхновени.
И му припари от живия огън тогава,
от пламтящата под задника му жива жарава
и подобно Божия стрела
бръмбарът-рогач полетя
над площадчето, над селцето, където
два автобуса с подпийнали екскурзианти
не успяваха да се разминат и тъкмо
шофьорите им красиво се псуваха,
без някак все пак да се разбере
какво са им на тях майките виновни
за тия злобни клетви съдбовни.
Бръмбарът, както си летеше – уморен,
а и понеже бе вече в черквата веднъж,
блъсна се в мустаците на едър наперен мъж,
който – свалил шапка,
се бе изкатерил върху капака
на бъчва с дъждовна вода
и зовеше през електрическа огромна фуния:
– Насаааам, народе! Насам!
Тая вечер за ветераните от войната
ще са ни мезетата и вината.
Разполагаме, значи, с подбрани
за всеки вкус кльощави или дебелани,
танцьори, певачки, смешници
за нашите храбри оцелели войници.
Насааааам, народе! Насам!
Тук е, значи, гювечът голям!
И пред скупчените зяпачи
еуфоричният мъж дръпна патетична реч
и тъй дълго говореше и говореше,
за нашите храбри оцелели войници.
Насааааам, народе! Насам!
Тук е, значи, гювечът голям!
И пред скупчените зяпачи
еуфоричният мъж дръпна патетична реч
и тъй дълго говореше и говореше,
и говореше,
че бръмбарът отлетя надалеч.
И понеже слънцето бавничко вече
зад планинския хребет залязваше
в сгъстяващия се невежествен мрак –
докато тълпата шумеше и се прозяваше,
озадачена и тъпайки от крак на крак,
високо зад облака
там,
в небесата
като кървава яростна капка в тревата
над цялата суетна врява и над всички
заблестя бръмбарът като звездичка.
И тогава настана оня върховен миг,
когато над смълчаните долу човешки редици
вместо "ура" се понесе протяжният вик
на умиращите от раните си войници…
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
че бръмбарът отлетя надалеч.
И понеже слънцето бавничко вече
зад планинския хребет залязваше
в сгъстяващия се невежествен мрак –
докато тълпата шумеше и се прозяваше,
озадачена и тъпайки от крак на крак,
високо зад облака
там,
в небесата
като кървава яростна капка в тревата
над цялата суетна врява и над всички
заблестя бръмбарът като звездичка.
И тогава настана оня върховен миг,
когато над смълчаните долу човешки редици
вместо "ура" се понесе протяжният вик
на умиращите от раните си войници…
Plovdiv, 5 uni 2006 – edited by 3 oct. 2019
–––
* Когато си писа текста, авторът имаше наум черквицата в родопското село Бойково (трийсетина километра от Пловдив) и площадчето, дето рейсовете от града обръщат, за да поемат по обратния път. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)