Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 3 януари 2018 г.

Story – НЕ СЕ ГАСИ ТУЙ, ЩО НЕ ГАСНЕ!

НЕ СЕ ГАСИ ТУЙ, ЩО НЕ ГАСНЕ!

      Шъ знаеш, това пожарникарите са особени чешити – подхвана на другата сутрин Тотю. Заплиташе нишка от снощния мухабет: – За едната чест... и в огъня влизат.

    Бе неделя. От жаравата разпалваше нов огън, а коминът не тегли. В кухничката плъпна лют дим, замириса остро на борина. Зачервен, тате се дупи около печката, духа с пълни бузки. Видя му се слабо, та грабна метлата и я заразмахва срещу отворената вратичка на нашата "циганска любов". 

    Не е циганска любов, ами циганска сватба. Уж бърже се пали, а половин саат духам, и не поема, мамицата й! – рече за печката.

     Леля се подаде от съседната стая с широка прозявка, чорлава и със свлечен до под колене чорапогащник:

      – Имах едно време симпатия огнеборец...

      – Кога, ма? – измъкна се от завивките и мама. Кашля; поема си дъх като риба на сухо и гълта пушек. – Що не си ми разказала, апчхи-и-и?

      Сборихме се ний двама с Юлия, захапах й петичката и се разрева. Разбунихме къщата, живнахме. Ето ни подир час наредени край масата като ластовички заран на слънчице; юфката изпуска пара, мляскаме. И тъкмо в този миг прекрасен звънчето в антренцето пропя. Появи се в рамката на вратата Вичо. Вичо, дето живее сам на осмия етаж над нас, свършил тютюна, та иде да си изпроси цигара от тате.

     Сипаха и на госта юфка. Край печката, която бумти весело като локомотив в мразовитото утро, кондукторът от градския транспорт Вичо разправи поучителна история за тулумбаджиите, както назова пожарникарите от града Н.

      Градът Н. си бил най-обикновен, скучен до смърт трийсетхиляден център на дълбоката провинция, а що дирел наш Вичо там ли? Шетал из лесничействата в района. Като коскоджа ми ти инспектор по т.нар. Горски фонд, плашел Гуджо гаргите – боязливи някогашни бракониери, стресирал някой и друг техен ятак и покровител, горски пазач. Под око държал и областната Противопожарна служба.

      – И при тулумбаджиите има далавера – каза Вичо. Съседът Вичо е около петдесетгодишен, белязан с бял кичур в перчема. Дебелите лупи на очилата го правят баш близнак на злия Муравей Радев – финансовия ни министър, макар у наш Вичо да я няма онази коцкарска брадица "а ла катинарче", онзи вид на мизерник, който от дън душицата си мрази родителите си, че го създали, и света мрази, ала от света най-жестоко ненавижда българите. От време на време и наш Вичо поглежда гнусно както същински Муравей и граф Дракула, ала в присвитите му зъркели откривам присмехулна искрица. Лапа по хайдушки, мазни се на мама и ми намига; очевидно услади му се мамината юфка.

     – А! Пожарникарите си хайлазуват – рече тате, – но пък им славен занаятът. Пожарникар да съм днес! Заводите не работят, цеховете – празни, Тракийското поле – пусто, буренясало, бабки за някоя грудка на гулията ровят, за неизровено от циганските набези някое картофче се надяват. Глад. Текезе йок, отде да краде народът, кво да запали, че да маскира кражбата? Лошо. Ех, мамка му! Що ли не станах пожарникар? На четирсе и шест лазарника, вече от три години пенсионерин да съм, по гръб да лежа, паричките на крак да ми ги носят всеки месец върху табличка от алпака с позлатен ръб...

      – Недей тъй, моля ти се! – рече леля. – Рискуват си живота.

      – Михлюзи! – извиши глас Тотю, па зачака да чуе какво поучително има да разправи гостът.

      А копието на Муравей Радев, строго огледа брата и сестрата:

     – Мда-а-а, имате право и двамата. Опазването на фонда от палежи хич не е шега работа. В населено място тулумбаджията е необходимо зло. Проблемът обаче е, че Валутният борд, дето ни го начукаха онез от Западна Европа, принуди общинарите да свият и тоз щат в общинската управа.

    Ей я по-нататък чичо-Вичовата историйка.

    Събрали се пожарникарите да обсъдят аджеба кого да съкратят. От трийсетмина дружина не повече от десет могли да оцелеят. Останалите какво... дренки ли да ручат? Умуват и тъй
, и инак; въртят-сучат, все не им излиза сметката.

    Открили, че и оцелелите са в киреча. "От нийде взорът надежда не види", както рекъл поетът Христо Ботйов. Ми, че то само началниците, счетоводният
отдел и секретарките са осем души. От десетимата, дето би оцелели, кой ще гаси? Двамата оцелели от редовия състав ли?! И в този тревожен миг скача някой си Попрелков, младши сержант Методи, новоназначен, новобранец.

    – Искам думата – рекъл Попрелков, дето пръв Западният вятър на Европейския валутен фонд като перушина щял да издуха.
Колегите му не го броят още, едва от месец назначен, пушек още не вдишал, а им се пъчи: – Предлагам да докажем, че сме нужни... до един.

    – Хайде, хайде иди ти доказвай! – нервирал се шефът на пожарната Варимезов и с показалец образно го пробол от
висотата на дървената трибуна: – Гърмидолски, нашият господин кмет на града, даже няма да ме приеме, камо ли да ме чуй.

    – Не с думи, а с дела! – отрапортувал с вирната брадичка новакът Попрелков.

    – Е, че как стават тез работи
, ве-е? Не става тя тъй. Лесно е на думи – изтръгнала се въздишка от двайсет и осем пресъхнали гърла.

    Двайсет и деветият, Варимезов, 
тутакси загрял какво намеква онзи, взел да размахва ръчички пред шкембето, сякаш рояк оси го налетели:

    – Ама то...
опасно. Ужасно е само да го помисля! Игра с огъня е това.

    – Че ний нали сме огнеборци – сетил се и Велев, старшият на трети отряд, онзи, с най-многото байрячета на Трудовата слава. – Такъв ни е занаятът... да гасим.

    Какво станало по-нататък в
това тяхно сборище дип не е интересно. Интересното е, че още следната вечер пламва складът на кожухарския завод "Мома тракийка", а на по-другия ден в областния вестник "Н-ска трибуна" се появява репортаж "Нашите храбреци на бойния си пост".

    С факти
и обилен коментар местният Песталоци*, местната будна гражданска съвест Стойчо Басамаков – Чук, хвалил огнеборците, като не пропуснал да обобщи: "царящият хаос и безстопанственост в обществения сектор на региона водят до...

    Ясно до какво водят.

    Три дни
подир "Мома тракийка" пламват цеховете на завода за хартиен амбалаж и тоалетна хартия "Великият Октомври". И "Н-ска трибуна" в подобаващ тон, с типичен за дълбоко провинциален вестник патос отразява и това събитие, заключавайки: "Добре, че на мястото се оказаха юнаците на огнебореца Варимезов. Лично майор Варимезов в суша и киша, студ и пек неизменно бди на своя пост", което се кипрело под огромна фотография, представяща как новобранката Попрелков, нахлупил лъсната с пуцинг медна каска, е гушнал с две лапи дебелия розов пожарникарски маркуч, а над Попрелков с никелирано брадве в лява ръка се надвесил шефът на Пожарната Варимезов. Последният – във ведомствен тъмнозелен костюм с лилава папийонка на бели точки, братовчед сякаш на онзи Георги Лозанов, уважаемия шеф на Съвета за електронни медии, забил очи в обектива. Артисти, хем издокарани, а не някакви жалки тулумбаджии.

    Тъй за около месец горели складове, запуснати бараки,
единият от четирите цигански катуна, сиромашки нивици в диаметър двайсетина километра околовръст, все в обсега на Службата за борба с огнената и останалите природни стихии, като наводнения, земетресения и прочие.

   
Появилите се край събитията куп вестникарски статии, придружени от писма на разчувствани читатели, личната секретарка на Варимезов Йорданка Футекова прилежно събирала в мека папка с надслов "Звезди в трудовото ежедневие". Надписа Данчето – снаха на старшията Велев, заимствала от рубрика в местното тв-студио на "Евроком".

    Завалели предложения за среща с огнеборците. Киностудия "Бояна" заснела
двучасов документален филм за живота и успехите на шефа на пожарната под заглавие "Човек от народа". Канели ги тулумбаджиите по оцелелите общински предприятия сказка да изнесат. Вземали от тях пространни интервюта за рисковете в професията. От столицата се дотъркаляли с велосипеди ято начеващи млади художници, начело с любимия придворен иконописец Светлин Русев (портрети на фамилия Живкови), с цел да нарисуват и изобразят в класическия византийски иконостас как нашите юнаци си служат с техниката за погасяване.

    Самите
пожарникари захванали да идват на работа чисти, стегнати, издокарани, гладко бръснати, дезодорирани, изпълнени със съзнание за високо отговорната си мисия в обществото. Допухтял и Иван Гарелов – легенда в придворната журналистика, персонаж от рекламни клипчета за илачи, с екип от дванайсетина оператори, тон-оператори, режисьор, двама помощник-режисьори, продуцент (онзи, с торбата пари), коафьор, гримьор, масажист, теляк, педикюрист, четирима осветители, двама охранители, жичкаджия елтехник, двама хамали – Митю Крика и Митю Пищова, да им местят столовете, хамаците да им връзват), обемистият Ути Бъчваров за готвач, предвид капризния стомах на теле-звездата, и пъстрокрило ято сноби – столични папагали, любители на вносното уиски и последна мода от епохата на Втората световна война, като например писателя Денди и пр.

    Вежди Рашидов и Георги Чапкънов едва не се хванали гуша за гуша кой да извае скулптурата от бронз на огнебореца Варимезов. Г-н Вежди
специално ето как се изразил в интервю за многотиражен пюбим роден вестник: "Този велик българин (шкембестият Варимезов, оладжак!), според моето набито око на ваятел, притежава обгорено в огъня на изпитанията лице и юнашка стойка".

    Изпосталели поети
, надушили златната жила за писане по поръчка, навъртали се и те тъдява. Остави провинциалистите, небесни светила от ранга на един Дончо Цончев, един Тошо Тошев, Александър Божков, Александър Томов, Стефан Данаилов, двамата академици Антон Дончев и Иван Славков – Батето, речовитият професор Юлиян Вучков и прочие важнейши особи от родния небосклон; Кире Либерало тоже, и той естествено... Нали дето шумолят пари, дето ухае на кяр, хубавите хора там ги търси, па и приятно е человеку в елитната им компания.

    Накратко, общинската власт взела да гледа на тулумбаджиите като на особена ценност
; тъй че градецът Н. от дълбок Прованс внезапно се оказал в епицентъра на медийното и всякакво внимание не единствено и само в опоскана България, но и в Европа, и в Америка вследствие долетелия от белокаменна София пернат "елит на нацията".

    С присъщите си салтанати
елитните птици превърнали градеца Н. в екзотика за госта чужденец, обект за мониторинг (наблюдения, казано по български) и философски изводи въобще върху цивилизацията. За девет месеца, докато въпросът за щата в Пожарната се мътел, бистрел и чепкал в местната общинска администрация, огнеборците на Н. се превърнали от бреме за общинския бюджет в гордост на демократична България.

   
"Ето как славните ни професионалисти в тревожни за демокрацията дни и години преборват хаоса и прославят БСП" – бъбрел тарторът на местната червена гвардия пенсионери, бивш беден свинар и настоящ крупен феодал Гочката Гергов.

    На Г
ергьовден кметът – седесар и в червата, дошъл с държавния си мерцедес на официална визита в двора на Пожарната и пред строения, опнат по конец личен състав от трийсетте огнеборци собственоръчно обкичил Варимезов с орден "Стара планина", I cтепен. Наред с ордена общинската власт допълнила щата на Пожарната със свежи две бройки:
   1) Летописец по Славата, длъжност специално за Цецо Сланинката, племенник на кмета; 
  и 2) Пъблик рилейшън** – за Мери-Електронната пушка, симпатия на областния шеф на Полицията полковник Добрев, някогашна жрица от контингента на любовта край паметника при изхода на града Н. в посока Цариград, или Истанбул по турски.

    – Оттук-нататък небе. Какво повече им трябва! – преглътна Вичо и помоли за чаша вода, но тате му връчи шишенце
то с ракия, кой знае откога кацнало на масата. Вичо отпи, присви устни, свъси вежди: – Славата, Тотко, както и властта, има свойството да замайва. Колкото е по-прост човекът, повече се надува. А на слабохарактерния врътне ли му се акълят, сам си сере на късмета.

    – И аз това викам – почеса се тате зад ухо, погали ме: – Ванчо! Аз какво ви думах снощи! А!... Кажи сега на чичо Вичо. – Изплющя ме с длан по врата, та ми притъмня
. – Ама тя мойта, Вичо, не е тъй пищна кат твойта. Тез пожарникари... их, тез пожарникари! Богата работа! Ц-ц! Ц-ц-ц!

   –
Лъже – рече мама. – И двамата леле как ги наставяте! Първо, що му е на Гарелов масажист и теляк? Да не е пехливанин твоят Гарелов, че с шарлан да го мажат и масажират?

   – Глей-глей! – ухили се. – Глей женски акъл!
    – Е, ми – обърна се Вичо към мама, – те не само Ванката Гарелов, те и яко прокисналия се напоследък господин Кеворк Кеворкян, и господин президента, наший главнокомандующ... да не говорим за педерастите, дет ги вадят на тиливизийонния екран, преди да ги курдисат пред камера, поне два часа ги пудрят, четкат, лъскат им муцуната, рошат им перчема, къпят ги в одеколон, бръчките с фон дю тен им изпъват, че да излязат образите чисти пред народа. Туй е изкуство, ши знаеш.Фразите една по една, на сухо, тъй да се каже, репетират отначало пред комисия. Особено внимава техническият екип, кога се пуска дебела някоя лъжа, народният избраник да не прави кофти гримаса, да не жестикулира, да се не блещи като госпожа Клара Маринова... Оф, ама и сред депутатите има таквиз лепки, Боже опази!

    И разви теория и по тази занимателна за
простите българи тема:

    – Лепката, която знае, че е лепка, е гузна, затова ч
е не може да не досадничи; тя е клиничен случай, и значи, заслужава съчувствие. Има обаче лепки, които превръщат заболяването си в предимство, в оръжие; с нокти и лакти драпат, зъбят се на кой им се мерне пред очите, понявгаш висини достигат. Е, Гошо Тъпото, да речем. Камен Влахов от Силистра, да речем, или нереза от Велинград Фидел Беев, да речем, или Данчо Ментата, да речем. Отде па беше тоз Данчо, не беше ли от Несебър! Та това са все супер редки екземпляри. Познавам един философ-психолог, дето осмърдя всичко наоколо си, и половин дузина школски шефове се крият да ги не види, че къде ги срещне, бълва змии и гущери по тях, прави ги на мат и маскара, че такъв му е номерът в живота. Очаквам някой ден паметник да му дигнат на площада срещу нашата община, баш посред фонтана с бронзовите пеликанчета.

    – Мен най-симпатичен ми е бай Петко Бочаров – обади се тате. – Масалите ги точи тъничко като говеждо филе, все едно е гаврътнал
на екс две бързи мастички. Ма, него пудрят ли? Ба, ши го пудрят. Да хабят пудрата! Той и тъй си е бир-таман винаги напудрен.

    – То аслъ ний доматите с колците ги ручаме
! – чу се откъм клозета Гица, която на ръка переше и май се изживяваше като съвестта народна.

    И тъй,
значи, продължава нататък пожарникарската авантюра…

    След като с
е оказали недосегаеми за Международния валутен борд и госпожа Ан Макгърк, тулумбаджиите на кондуктора Вичо се усетили недостижими като онези нахакани Дони и Момчил, или стадото чалга певци-травестити и курви-певачки. Въобразили си, че Земната ос през двора на Пожарната минава и всичко на този грешен свят все около тях се върти. В кметството, окупирано от прясно вапцани и пребоядисани в тъмносиничко бивши ачик-комунисти, вече се питали дали да не турят в атракциите на града и Празник на Огнебореца
    Имало и по-смели проекти.

    Там с
е мяркали Общобалкански форум за обмяна на пожарникарски опит, Панаир на Огнебореца с фокусници от Европа и Азия: гълтачи на саби, плювачи на огън, парашутисти-снайперисти, плувци, тежкоатлети, дирижабли с реклама за родни авто-пожарогасители и гумени галоши с моден дизайн, дами с бикини и без, Общонационална викторина на тема "Българската пожарна команда от толумбаджиите в епохата на Първото Българско царство до наши дни", Изложба и дефиле на песове и ловни оръжия от доисторическата прашка на Давид до снайпер за лов на елени, затворени в кошара, Дегустация на вина и ракии, придружени от дебели и тънки мезета, Надсвирване на дудук с окарина, на тамбура с гъдулка, Кулинарно шоу край бира-скара, овчи карантии, агнешки чревца, бели бъбречета, свински език, Нощни илюминации под девиза "Познай кой ти бръкна в окото", надпревара Кой повече кенчета от местната бира "Каменица" ще излока, с прекрасния девиз "Мъжете знаят защо". И по такъв начин Празникът на Огнебореца планирали най-естествено да прерасне във всенародно веселие под надслов "Демокрацията – шоу за милиони", наша версия на карнавала в Рио де Жанейро.

    Върху фасадата на
Пожарната в градеца Н. художник-наивист и маринист нарисувал морски вълнички като плисенце на пола, самотен остров, разлистена отровнозелена кокосова палми с маймунка, а под палмата стар бедуин млада бедуинка гушка, а двама на камила ги следят с бинокъл, платноход, месечина, облачета, звезди; и лъщи над цялата вселенска идилия нафуканото "Ако се наложи, и Слънцето ще погасим!"

    Ид
еите опрели и до местните детски ясли. Докато учели невръстни циганета да говорят по български, разговорката с преплетени пръсти на прихлупените длани "Дай, бабо, огънче!" лелките префасонирали в "Чичко пожарникарьо, огън ми дай!"

    Зорки интелигенти обаче, като пенсионирания бивш обущар Кръстю Дипчиков,
взели да се догаждат каква ще да е истината. По пивници и кръчмета, най-вече на Н-ското тържище сергиджиите, вместо с познатото "Добрутро, тарикат", сабахлен вече се поздравявали с "Горя ли и при вас нощес ве, майна? Щот при нас горя".

    Дипчиков, ботаник
– тоже пенсионер, Спас Пиперков, излезлия в заслужен отдих философ доцент Перикъл Мастагарков и една още пенсионирана ярка личност, следяща развоя на демокрацията у нас и по света, някой си професор Друмчев, Иван Друмчев... Та тази мастита четворка, особено последните трима, като хора от сорта На всяка манджа мерудия, вдигнали по тревога Цар-Симеоновата градина. Там, срещу Обновената Централна поща, местни чешити и върли михлюзи на припек бистрят световния заговор срещу родната демокрация, нищят далаверите във футболния ни шампионат, в частност обсъждат най-често на кого му е ред да го люспят от СДС или дереджето на Иван-Костовото ДСБ. Проф. Друмчев, даскал о.з. Пиперков, както и философът о.з. Мастагарков се покатерили върху раменете на чугунения Гюро, боеца Гюро Михайлов, и вторият понеже имал по-ясна дикция, не фъфкал, не съскал, не му тракали ченетата, държал реч, протягал треперещи две от болестта на Паркинсон десници към Пожарната команда, цитирал патриарха на нашата родната класика Иван Вазов: "О, спи ли Бог! О, Бог не види ли!"

    Тези работи в
български селища като градеца Н. бързо се разчуват. На другия ден огнеборците организират извънредна оперативка с точка първа и единствена: "Мерки за отпор срещу вредни инсинуации, които..." и пр. Старшията Велев решил и той да се натегне, че тахтабата*** Попрелков, според Велев, неправилно се била издигнала в очите на началството, та докачливият Велев предложил как да погасят слуховете, а именно: като палнат и самата Пожарна.

    – 
По тоз категоричен и най-решителен начин именно ще им дадем да разберат и на наште тикви, и на международната прогресивна общност, че от една страна, слуховете са именно антидемократична инсинуация – опиянявал се от собствения си глас ораторът, – а от друга страна, ще намекнем, че халябите**** в нашия Хайд-парк***** са сбироток луди за връзване, тъй щото посягат именно към имиджа на майка България. Ще докажем, че огънят е внесен именно ("именно", откакто станал известен с подвизите си, му била любима дума) под влияние на тяхната злостна манипулация именно над демокрацията и категорично ясно и точно (другата му любима вметка) ще защитим приобщаването ни към Европа.

    Речено-сторено.

    Планирали локално огнище, колкото да се види не че баш гори, а че свети. Да вземе обаче да пламне една от цистерните с
нафта за газките. Оттам огънят загризал халето с молотовките, дето се ни като момин чеиз от Втората световна, после дошъл ред на административния блок; за отрицателно време се самоизпепелил складът с инвентара: тесли, чукове, търнокопи, секирчета, лопати и три дузини тюфлеци, овършал столовата, срутил фитнес-залата с пудовките, гиричките, разпъвалките за стройно и хармонично тяло и стегнато дупе. Търчали тулумбаджиите сащисани кое отнапреж да спасяват, па хукнали през глава кожата поне да отърват.

    От 25-метровата вишка
изоставеният единствен в суматохата Велев простирал ръце драматично като ходжа от минаре; само че мюезинът, кацнал върху минарето, мрънка нещо важно за техния си бог по арабски "Халя-хуля, халя-хуля, Аллах, авери, е велик, халя-хуля, алъш-вериш", ама старшията Велев пищял ужасен като мома ощипана на срамно място, като момиче чисто и девствено навръх езическия ни празник Трифон Зарезан: "Олеле! Олеле! Олеле! Олеле, Божичко мили, що ме предадоха!"
    Вичо сръбна и заджабури ракията, преди да я глътне:

    – Въх! Бива си я ваджишката! Двойно препеченка, а?

    Гледаме го, както се гледа Великият маг Астор в цирка.

    – Ба! – окопити се Гица. – Злосторник ще да е бил.

    – Женски акъл! – пре
сече я тате. – А ма, Гичке, знайш ли ти кво казал писателят Иван Вазов! А? Знайш ли кво казал! "Не се гаси туй, що не гасне". Ей тва казал. Което иде да подскаже: Стар боклук кога пламне, орталъка увонява******. Или не панимайш кво ти говори Вичката?!
 Пловдив – eвропейска културна столица 2019

Plovdiv, apr. 1994 – еdited 3 jan. 2018
    Илюстрации  авторът.
_____
* Йохан Хайнрих Песталоци (1746-1827)  швейцарски педагог, филантроп, философ и реформист, създател на първата в Европа система за начално образование.
** РR (реклама).
*** От тур.: дървеница.

**** Халяба в Пловдив наричат крайно невежия.

***** Място в Лондон, където всеки поданик на Нейно величество на воля може да плямпа какво мисли, да си излее душицата, демек.

****** Отнася се за изкушен от прелестите на младо моме дърт мъж: чешит от тв-шоуто"Фермер търси жена" или "Милионер избира съпруга", накратко завяхнал мераклия Христо Сираков от ято дами с леко поведение пробира морално запазена девственица да яощастливи.

БЕЛЕЖКА: Текстът е епизод от романа "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004). Бел.м., tisss..