ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (779.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (779.)

  ...По-добре не идвай! Ти си нежен тип, такива не издържат. – По skype 

  31 dec. 2007

ХЛАПАШКИ СПОМЕН*

Aко те срещна – закани се, –
ще ти смеля муцуната;
и напълних си с камъни пазвата
да го чакам зад фурната.

Знам, ще дойде; познавам го,
знам и цялата му фамилия;
с тази яростни камъни
готов съм да го убия.

И ей го, надвечер задава се
с момиче от махалата;
и гневът ми стопи се тогава
като пряспа от пролетен вятър.

Ах, не посягай на влюбени,
тях самият Господ ги пази
независимо от заканите груби
и от всички световни омрази.

Светеше онази нощ фурната
и хлебарите там полуголи
вадеха не горещи самуни –
сякаш за прошка ме молеха.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 31 oct. 2021

–––

* По действителен случай от 1962 г., бел. м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (778.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (778.)

  Бил съм доверчив и разсеян, бил съм глупав, бил съм и жесток с неколцина, които не са заслужавали да им се дразня, но чувството за справедливост съм наследил от майчиния ми род, по-скоро от двата чорбаджийски корена на майка ми: перущенския и калугеровския, клани през онзи паметен Април 1876-та. – Аноним (1947)

  7 avg. 1999

СИНЬОТО КАФЕНЕ*

  Това е моят офис. Направо на улицата. Една усмивка е достатъчна, за да си приет като приятел на чашка ароматно кафе. Ако ли пък ти е дъждовно, мъгливо, кално – още по-харно. Тъкмо ще си оправиш лошото настроение с някоя весела лакърдия, спомен от миналите дни на загуби и поражения, и да проумееш, че бедите и пораженията са най-добрият знак за успешния и въпреки всичко останал жив, верен на себе си човек. Добротата е сила! 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 31 oct. 2021

___

* Същинското Синьо кафене – личен бизнес на моя някогашен връстник и пръв приятел от детските ни години Ичо (Христо Махинов), с когото се сбихме до кръв заради родения година след нас интригант Методи Попрелков. Едва ни разтърваха; но резултатът от това бе, първо, че си развалихме приятелството, и второ: че тръгнах да тренирам бокс, за да мога сам да се справям в карък ситуации. Кафенето беше срещу входа на училището, където учителствах в течение на трийсет години, появи се през последните три-четири години, преди да напусна дасколото. Жена му правеше по-специално кафето. С Ичо, който не е вече между живите, си припомняхме какво е било и колко работи са ни минали през кратуните – учуден беше колко забравени неща съм запомнил, повтаряше: "Да, така беше! Как може толкова да помниш?!" Бел.м., tisss.