Без нея нямаше на път да тръгнеш./ Но друго тя не ще да ти даде... – Константинос Кавафис (1863-1933), из поемата "Итака"
24 uli 2015
ПЪТЯТ КЪМ ИТАКА
На моите приятели, останали в чужбина
Когато нощем в сънищата се завръщаш към Итака, вали дъждът, в разгара си е Май, в цъфтежа, по улиците трополят коли, с брезент покрити, пълни с дарове великолепни от някой млад жених за твойта прекрасна Пенелопа.
А перденцата белеят в бледорозово и слугите приказливи – по-небрежни, приказливи, изобщо, по-свободни, в градината прореждат избуяли рози.
Отправиш ли се най-подир ти към Итака
след всички мъжки подвизи и авантюри, земята родна лъха смях и благородство, рояци гълъби изпълват бащиния двор
с любовен трепет, перушина и трохи, жребците пак в конюшнята лудуват и някой вместо теб говори им гальовно.
От бягството ти раните зараснали са; защо ти бе това завръщане в Итака? Нали ще им напомниш, че те няма, и нищичко от тебе тук не е останало!
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 26 uli 2023
Илюстрации: - Пловдивската Гребна база, 1976 г. - Зиме нейде си в Родопите, 1980 г.
–––
* Семейството на приятел от детските ни години в махаличката под Джендем тепе след трийсетина години отвъд океана, заселило се в предградие на Лос Анжелис или градче наблизо, тази пролет се завърна в любимия наш роден Пловдив. Щяхме да се видим и да се наприказваме вече очи в очи за всичко онова, за което късно нощем по телефона много пъти ме е търсил и сме говорили по час и повече, за онова, което им се е насъбрало през годините, докато се бяха устройвали в онзи приказен свят. Оказа се, още със стъпването им тук връстникът ми почнал да боледува. Климатът не му понесъл. Така и не се видяхме, въпреки че престояха доста време, преди той да укрепне и мълчаливо да си се приберат обратно в техния приказен свят отвъд океана. Не съм напускал България. Никога! Въпреки че съм имал не една и две оферти. Защо ли? За да не живея после раздвоен. Бел.м.,tisss.
Русофил или русофоб? – питат ме. Мазно зададен подъл въпрос! Българите имаме изострен усет за справедливост, вероятно генетичен белег от 496-те чудесни години хармония и любов от Османското присъствие по нашите земи. Кресливите мекерета на отвъдокеоанския Биг Брадър лично на мен ми отвориха очите за разликата между янки и руси, като стил и отношение към нас – нация с трагично минало. Всеки случай не мекерето, легнало си доносник на ДС и събудило се пръв демократ, ще ми каже на чия страна да съм, като проклет българин... Идиотите просто не знаят най-типичната черта у българина – винаги да сме срещу властта, и особено срещу примъкналите се вечни праведници на правата линия: Плевнелиев, Шломо Паси и пр. – Аноним (1947)
17 jan. 2001
ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (5.)
Разни текстове под един надслов
Захванах се днес да препрочитам "Д-р Фаустус" – върхова творба на зрелия Томас Ман, писана според педантичните му биографи от 12 май 1943 до 29 януари 1947 г. и огласена в годината, когато съм се раждал в осемхилядолетния Пловдив, т.е.от 68-та до 72-та си година пише роман, венец на живота му на световен мъдрец... Ето как, мисля си и трезво, и унило, умелата западноевропейска литературна критика създава митологията около един роман... Все същият познат ми от романа "Вълшебната планина" (1912-1924 г.) стил, който освен за липса на развитие ми внушава и особен род предвзетост. И пак откривам пародиране на образи; но този път "поднесени в ограничеността им"чрез разказващия Серенус Цайтблом – д-р по философия в шейсетата си година, и мисля, вероятно Томас Ман сам себе си пародира.
Че недостатъка си да твори човеколюбива жизнена проза е превърнал в основен белег на творчеството си, ми е ясно вече, но тук този основен белег се съчетава със задълбочен анализ, плюс обширни размишления от публицистично-философски тип. Та именно това съчетание ме изкушава да чета мудната проза на хер Т.Ман, от когото очевидно има що да изстискам. Под масивната и леко досадна немска умозрителност пулсира нещо, присъщо за други литературни паралели и меридиани. Не-е-е, съвсем не е възрожденския тип повествование, по-скоро е натюрел латиноамерикански. Пък и ако сте се вгледали във вълшебния роман за Дон Кихот на Сервантес, няма как да не ви се стори твърде витийна, усукана, пълна със словесни финтифлюшки проза.
Стр. 46*: "Защото макар артистът да остава цял живот (...) верен на своето детство, повече отколкото отдалия се на практическа дейност човек, макар че той – противно на прагматичния човек, си остава (...) завинаги в чисто човешкото, бленуващо, игриво състояние на детето, все пак пътят на артиста (...) до вече по-късните, неподозирани стадии в развитието му е безкрайно по-дълъг, по-авантюристичен и по-покъртителен за наблюдателя, отколкото пътя на обикновения човек, за когото мисълта, че някога е бил дете, далеч не е толкова болезнена". Из разказа на подставения пародиран образ Серенус Цайтблом за гениалния Адриан Леверкюн. И всичката словесна плява, макар на три места да съм почиствал фразата му от обстоятелствените налепи, би могла да звучи човеколюбиво и простичко ето как: "Понеже човекът на изкуството през целия си живот е съпътстван от детските си спомени, това кървене по детското е всъщност основен импулс у негоза творчество".
Да, бе! Знам, кощунство е да редактираш Томас Ман, или по-скоро неговия преводач на български. И какво от това, когато говорим за отношението автор – читател, артист – публика! Как да се пише за отсъствие на предвзетост у артиста, както е при хлапето до четвъртата му година, по толкова показно снобски начин? Пародирането в случая не извинява. Това тук вече не е пародиране, а немощ у великия европейски автор или у българския му преводач (Макар във второто силно се съмнявам).
18 jan. 2001
Като чета наред с Томас-Мановия "Д-р Фаустус" ей тъй, за разтуха, монографията на моя добър стар познат Иван Сарандев за Йордан Йовков**, налетях и върху следната академическа мъдрост (стр. 50) за първата печатана работа на 22-годишния през 1902 г. Йовков "Под тежкия кръст": "...Очевидно в стихотворението е отразен ранен етап в идейно-политическото съзряване на автора". Отдавна, от 1969-1970 г., се питам дали Иван е неуверен колко разбира особеностите на литературното и всякакъв друг вид творчество, та се занимава само с автори, доказани, утвърдени, т.е. според известен между пловдивските майтапчии постулат от Закона на Мърфи или Паркинсон: "Всеки се утвърждава в обществото с това, дето му е високо над или извън възможностите".
Какви етапи в идейно-политическото съзряване, Боже мой! Талантът е нещо колкото капризно, толкова и монолитно, което се пречиства и шлифова, но не в строги мерни единици, а непреднамерено, в самия ход на личния земен живот. Ама не! Ние търсим общите места, патерица ни е нужна, подпорки, бастун, проходилка, па тук-там и някой цитат, само да усетим, че талантът е нещо уникално, непредвидимо, пръкнало се от само себе си съчетание на генетични заложби с познати до болка човешки слабости, и че няма нищо общо с изкуствения лабораторен образ на даровития, с оня Гьотевия хомункулус***. Ако беше тъй, Щатите нямаше да крадат талантливите люде от целия свят, щяха да си ги произвеждат на конвейер както колите на сър Хенри Форд.
24 jan. 2001
Тежката артилерия в нашата национална литературна критика обича да се занимава с поети и белетристи, доказали се, утвърдени и преутвърдени. И то, разбира се, хич не е зле, нали по известните имена от литературната история градим самочувствието си на цивилизована нация! Все друго си е я професор, я доцент, или в краен случай, най-прост университетски преподавател, вече да е огласил откритието на месеца, на сезона, на столетието, и ела че гледай как изпървом плахо, озъртайки се като зайци в бахча с моркови, зеле, краставици, пък сетне все по-храбро литературните ни адепти, демиурзи и корифеи насочват нас, простосмъртните, към новопоявилото се небесно светило. Пък то, светилото, изскоква из мрака на първичната кал неугледно рошаво и тантуресто, с дрипи кървяща плацента и слуз по себе си. Следват критически студии, монографии, панорамни прегледи, огледи, обзори, философски трактати, етнически, етически, психологически, социологически и прочие проучвания: демек, какво писал, пък под написаното... един, че два, че три пласта прозрения относно живота и човека, съдбата и участта, относно нещо недотам ясно, като борбата за евроатлантическите духовни ценности, мира, щастието чрез въоръжаване с най-свръхмодерните на света приспособления за убиване на врагове.
Примери колкото щеш! Иде ми на ум как таквиз бойки храбреци се гавреха с Йовков, когото "прогресивната марксистка мисъл" воглаве с уважавания в БРП/БКП Георги Бакалов обявила през 1932 г. за буржоазен апологет**** и как подир Девети (ІХ.1944 г.) Пантелей Зарев – най-напористият сред мекеретата на т.нар. Народна власт, обявява Йовков за вреден. И затова в читанките на поколението ни прости българчета, родени непосредствено след Втората световна война, човеколюбивия Йовков го нямаше.
Грешки на растежа, както по-късно ни обясняваха същите литературни лели и свахи. Разправяше ми моята преподавателка от Софийския университет, при която защитих дипломната си работа, проф. Розалия Ликова (1922-2010) през есента на 1970 и зимата на 1971 г. какви страхове брала, какви унижения, че извън партийната агитка Йовкови отрицатели настоявала: Йовков е автор от европейска величина. Толкоз по темата за тежката лит.критическа артилерия и мисията й по българските земи! Пиша го не за да омаловажа по-късни чудесни анализи върху творчеството на Йовков, извършени не само от сегашния професор, чл.кор. и пр. Иван Сарандев; дяволчето дълбоко у мен се интересува, задава неудобен въпрос: За неизвестния автор, за едва прохождащия талант кой лит.критик има душевната храброст да се застъпи, да му се позарадва, да види бъдещата му пътечка като изразител на националната ни уникалност и култура? Удобно е да тълкуваш автор, въведен от читателската обич в Духовния пантеон на България. При всичкото ми уважение към тежкоартилеристите литературни как ли да не запитам и от твое име, простодушний читателю: Спря ли да ражда Българската ни литературна нива? Сред нестройното гъмжило имена къде са литературните критици с размаха на един Белински***** или на нивото на Владимир Василев (1883-1963), ако ще говорим за родния духовен пейзаж днес******?
Мога да спомена, ако още не е ясно, и случая с признанието, сполетяло поезията на Никола Й. Вапцаров десетилетие подир физическата екзекуция на 34-годишния поет. Макар да рискувал живота си заради същата оная приказна и красна идея за световно щастие, именно своите, никак не бързали да го признаят за поет, изчакали знак откъм литературните среди в отсрещния ъгъл на материка, откъм католишка Испания, които оценили Вапцаров заради испанския му цикъл стихове. Ценели го този наш трагично човечен, влюбен в живота и България поет простоватите нашенци от допотопните ни фабрики и душните канцеларии, точно те рецитирали изстраданите му стихове далеч преди представителната рота професионални наемници с гъше перо на чела дружно да го понесе към литературния пантеон. Преди да му курдисат нимба на литературен светец в школските читанки – друга крайност, нашите обикновени българи го ценяха като събрат, необременен от политическата конюнктура родственик по душа.
Подир половин век, като пак се превъртя виенското колело на зависимостите у нас, хайде отново титулувани негодяи и литературни свахи се разбързаха да го отрекат ей тъй, за кефа на чистак новичките "сини и тъмносини" управленци на сергията. Вижте как е било, ако ви вълнува как е сега, как ще е утре, при положение че литературната критика не спре да броди из облаците и мъглите, не излезе из омагьосания кръг на до смърт познатото хвалене и отрицание. Където на висок глас крещят "Осанна!", там и "Да бъде разпнат!" е близо. 25 jan. 2001
Талантливият
трудно се вмества в канона, в изградения за удобство на рутинерите шаблон за
оценяване.Талантливо написаното е грапаво, повече е повод за дразнения,
отколкото за безметежно съзерцание.
Талантливото люти, горчи, пари, предизвиква сърбеж и спазми
понякога, то е неспокойно, защото е живо, тупти и
пърха, и дращи с ноктенца. То иде не за угода някому, а за
притеснения; винаги е в разрив с властта и статуквото, с мъртвилото
на рутината; удря не
където му подсказват лъстиви ловки съветници. Видели ли сте
стойностен автор да разкрасява, да разхвалва властници!? Стара истина е то – макар
почитатели, поклонници на изкуството често да подозират таланта в
нагаждачество, в ролята на жалък слуга да го турят.
Творецът в духовната сфера олицетворява правото да си свободен да
рискуваш. Дори в заблуждението си, тези съвсем
неслучайни личности са искрени, но и упорити до изнемога. Да не бяха каквито ги
знаем, каква ли пустош, какво ли вселенско мъртвило би настанало тук!
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 26 uli 2023
Илюстрации:
- Великият немски писател Томас Ман.
- Въздигането на Простака в Пловдив.
___ * Томас Ман, "Д-р Фаустус", изд. 1967 г., http://litclub.bg/library/kritika/vasilvasilev/the_magic_mountain.html ** Иван Сарандев, "Йордан Йовков. Жизнен и творчески път", изд. 1986 г. **** Вж. сп. „Звезда”, бр. 4 от 1932 г.
*** От "Фауст" на Йохан Волфганг Гьоте (1749-1832).
***** Висарион Белински (1811-1848), руски лит. критик, философ, публицист.
****** 23 април 2015 г., епохата на Азис, Вежди Рашидов, Данчо Ментата, Ахмед Доган и сладникави турски сериали по "националните" тв-канали.Бел.м.,tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)