.jpg)
Не съм позволявал на Училището да попречи на образованието ми. Образованието е най-вече онова, което не съм научил. Да преподаваш на 35 ученици в класна стая е като да задържиш 35 коркови тапи под вода едновременно. – Марк Твен (1835-1910)
Общо взето, в моето основно училище "Сашо Димитров" край пловдивската улица "Гладстон" до седми клас ми беше интересно, само че интересно не заради уроците, колкото за чудесната възможност да се забавлявам, като бъбря в часа, въртя се на чина, преча и изобщо, създавам проблеми на нашата строга учителка госпожа Дора Попова. И Дора Попова се оплакала на майка ми: "Госпожо, от вашия син ми побеля косата. Този е последният ми випуск и ще се пенсионирам, но такова дете досега не съм имала в практиката си. Умен е, но непоносимо палав".
В гимназията от осми до единайсети клас, общо взето, прилежно си скучаех сам на предпоследния чин, зяпах през прозореца какво се случва долу в училищния двор на гимназия "Георги Димитров" и наддавах ухо, между другото, не какво, ами как говори (артикулира) даскалът или даскалицата покрай черната дъска. Празник за мен, както и за целия ни IX-X-XIб клас бяха учебните часове при чешит, като учителя ни по физика Марко Иванов, когото любовно наричахме "Бай Марьо" – закоравял стар ерген, когото всички от класа си обичахме, въпреки строгостта му и заканите, зад които прозираше добряк по душа! Извадил е на дъската сина на д-р Емил Филипов – акушер-гинеколог, при когото младичките любовници на достолепните пловдивски лъвове дискретно се отърваваха от нежелана бременност, и затова се е ползвал с огромно влияние между управленската пасмина от мъжкари. И възпълничкият му син на д-р Емил Филипов – Анастас, когото наричахме Сойския: демек, персона от сой, потен от зор, се пробваше да налучка що-годе сносен отговор на неприятния въпрос "Кой е металът, ползван в акумулатора на автомобила?" А, сега де! Трима шепнешком му подсказваме, забили пръст в учебника по физика, обаче синчето на г-н гинеколога не ни дочува и отговаря: "Бакелит". Бай Марьо го почука с нокът по челото: "Ольоу, бе-е-е! Ольо-о-оу!" (демек, олово), и целият клас прихва да се кикоти, а Сойския, тържествуващ, събира овации, вдигнал лапи като велик актьор на сцена. И тогава, почервенял от гняв, Бай Марьо се надвеси над Анастас д-р Емил Филипов и дивашки му изкрещя: "Гад такава, що ми се хилиш, а? Ей сега ши те убия и ши ида да те излежа!"
Завърших средното си образование с общ среден успех: Добър 4,14 или май нещо подобно, ама не повече от 4,17. Даже и не можах да кандидатствам, понеже се наложи да държа поправителен изпит по математика. Та някъде около две годинки трябваше да преживявам като редови войник, втората година: ефрейтор в ракетен дивизион. С книгите обаче винаги съм бил на "ти". Откак се помня, винаги съм четял безразборно какво ми падне. Четях редовно и вестници, дето пишеха за борбата на прогресивното човечество с капитализма и империалистите, и пак ми е било много интересно.
След казармата за изненада най-много на баща ми (който страдаше докато бе жив, защо не ме направил един мебелист-дърводелец), изкарал съм шестица и петица на двата приемни изпита по български и литература (писмен и устен). Като се прибрал от София обаче, не пропуснал да се изфука на майка ми: "Знаеш ли, Наде, нашичкият, да му се не надаш, е в списъците върху Стената на плача в двора на Университета".
В курса ни от 160 студенти, с който започна випускът ни, ще съм бил вероятно най-редовният в часовете за лекции. Докато по-голямата зала №148 или №160 от старото крило на Университета съвсем оредяваше, водел съм си прилежно записки с почерк бързопис, който сам си измислих. Излизал съм от студентските читални само по обяд и за вечеря в мензата, преди да си тръгна към студентската квартира в район Редута над Подуенската гара. Свикнах да чета целенасочено, като си водя записки какво ми е дошло в ума покрай четивото и доколко ми се е понравил или не авторът, пак по това време (1968 г.) още в I курс по Българска филология на Софийския университет.
Учител не съм се виждал, нито пък съм мечтал да съм даскал. Десет години писах репортажи и очерци, интервюта и фейлетони, сатири и какво ли още не, ама само по съвест, че бях назначен от готиния поет Петър Анастасов (1942) в щата на младежкия пловдивски вестник от декември 1972 до края на юли 1981 г., когато за острокритична статия г-жа Партията, казаха ми на четири очи, си вдигнала доверието от мен. Все пак същата Партия ми даде възможност да си изхранвам децата и жената като учител.
Четирийсет и кусур години педагогически стаж са ми зад гърба и като даскал и сега се оказа, че съм имал погрешно мнение за учителската тегоба. Ами да, наистина сред колегите мнозина са си ачик мижитурки, но и готините колеги не са за пренебрегване, моят набор учителят Теодосий Теодосиев от Казанлък, например.
Като гледам и ги слушам как говорят, как се кипрят народните представители, които фактически никой от нас тук не ги е избирал – избирала ги е тяхната партийна управа, по-точно – партийният им лидер, виждам какви поражения е нанесло Училището, като нравствена институция, върху днешното поколение 40-50-годишни мои сънародници, фактически бивши наши отличници-негодници, поради жабешкото квакане и всеобщо пренебрежение към Българското училище, населено от мижитурки. Моето поколение ви отгледа такива зли, безскрупулни и алчни. Не-е, не сте виновни вие, мили ненаши избраници в Народното събрание на "чиста и свята" съсипана република България.
.jpg)
–––
.jpg)
