Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 22 януари 2018 г.

Публицистика – ВИЕНСКА РАПСОДИЯ

ВИЕНСКА РАПСОДИЯ

     13.06.2000. 

     От разговора с Re. вчера… Силно впечатление й направило съзерцателното у двойка австрийци, спокойствието у понакуцващия възрастен мъж и млада дама с бледорозова дълга рокля и широкопола капела, които седели на плетени столове в ресторант-градина край тучна морава под високи борове. На дребни кончета яздели посетителите на местността; не магарета, понита яздели издокараните в червено-бяла униформа аристократи. Някакъв жокей-клуб в околностите на Виена. Усетих свежия планински въздух – резлив, та чак леко ми припари в ноздрите, ехото от жокейска свирка или команда чух, едва доловимия аромат на дамски парфюм и стари виенски валсове надуших. Господи! Имам и аз някакви бледи спомени от всичко това, но в кой живот ми се е случило?

    А при нас тук е душно, вони на стара яхния и прегорял шарлан, в който три години са пържили замразена цаца, боб чорбой с овнешкой месьой, пръжки с лук, вони на мърлява и опушена кръчма с
тенекиена предизвикателна табела "Bulgeriеn ombrella", Българският чадър – демек, дебел намек за покушението над писателя и публициста Георги Марков, както и предупреждение за кибритлии селски тарикати, разните му там крадци на кокошки или познатите телефонни и прочие измамници. Мило ухание на простотия, роден аромат на екарисаж. Какви виенски валсове, каква тишина, като ние сме типичните палави рожби на материка с цялата глъч, веселие, предизвикателства: Ела ни виж, бе-е! Праните, захабени, прежълтели от пикоч долни гащи тук се изнасят на показ точно насред площада – той при нас затова е и направен; а който крещи по-дръзко, по-нагло и който най-театрално размахва юмрук и се зъби, него приемат нашенци за искрен, нему се възхищават, отварят му път към предните редички на държавата.

    И това е старо клише, не от мен измислено за Балканите и дивата балканска паплач, касаещо тъмните ни балкански мурафети. Всъщност, какво ли бих вършил в онзи подреден, благовъзпитан, достолепен свят! Неслучайно ангелите тук са ме курдисали, тук ми е мисията. Казах го тези дни и на друга една неспокойна душа – млад поет, когото имам за приятел, с всичките уговорки и несъгласия за ролята на литературата и публицистиката. Казах му на Гален Ганев: Не току-тъй си нарекох в лето 1994-то фирмата ЕТ "Гарван", оладжак бир парче "едноличен търговец".

    Гарванът се храни с мършата на света; той е енигматичната птица на Аполон, която посреща душите по границите между живота и смъртта, когато човекът няма защо повече да лъже (понеже вече е на умирачка), застава гол, безпомощен срещу собствените си грехове, срещу истината, че тук до един сме грешни по природа, и колкото повече те разочарова този дивак и неандерталец, толкова значи, по-силно се налага да го обичаш, за да разбереш защо е такъв, какъвто се е пръкнал.

     
14.06.2000.

    Камъни в моята градина: момичето ми не иска да се съгласи, че съм приел да живея между четири стени срещу унил пейзаж зад прозореца и си въобразявам, според нея, че онова там зад стъклото е светът. Доброволното отшелничество, казва тя, е по-лошо от затвор, може би е от уплах пред тръпката да преоткриваш хубостите на живота, като бродиш из материалното, да кажем, прекосявайки Европа поне веднъж годишно или веднъж Атлантико до-о-о-о... до Чикаго и назад.

    Най-елементарно ще е да я оспорвам, аргументи да мъкна с ведра от дълбоки кладенци, да доказвам нещо, открито преди хилядолетия. Да – казвам, – права си, и как ми се пътува по белия свят! Палатката, масата и столовете за къмпинг, сгънати в багажника, колата ми – заредена, готова за път по всяко време на денонощието и сезоните на моите настроения. Всичкото ми четене, всичките ми приготовления за излитане извън душната и калпава наша България, образно казано, за какъв дявол са? Давам си сметка какво монашество, какъв манастир е цял живот да живееш на едно място и да не излезеш ни веднъж извън границите на Отечеството; да, права е. Пишейки си текстовете в течение на над петдесет години, не съм ли застрашен сетивата ми за реалността да закърнеят? Успокоително ли е, че авантюрите ми са от друг род и други измерения?

    Е, добре! Фино настроената антена трябва ли да си мени местоположението? Уязвим като свещ, запалена на връх. Но на върха ветровете брулят. Светлинка от егоизъм ли се поддържа? Вибрациите, които ни пронизват от Космоса, стоновете на милиардното множество унижени и лъгани как да опишеш, като си в ролята на пътуващ проповедник! Писаното остава, за разлика от изговореното, което отлита.

    Творящият е самолюбив и тщеславен. Това е горивото. А състезанията защо са, ако не – за да излъчат Победител над човешката гмеж, Любимец на тълпата, и тъй е било във всички епохи. Състезателният импулс ме изоставя вече. И не става дума за умора. На добрия нинджа не му се налага да се бие. По другояче разбирам след Случая Глория древната източна сентенция: не се налага да се бие не защото му свършили силите, не защото се оттеглили съревноваващите се, оспорващите го или пренебрегващите го, а понеже самият нинджа е разкодирал безсмислието да се доказваш, причинявайки рани на онзи отсреща. 

    Всеки според своето! Право на личен избор! Кой съм да налагам представа си за едно или друго? Победа в сражение без правила обаче е Пирова победа. Бил съм и са ме били на боксовия ринг. Не бях от най-добрите боксьори, но видях отвътре как изглежда една мъжка схватка пред стотици почитатели на формените побоища. Имам основание да кажа: добрият нинджа е онзи, открил за себе си, че светът не се нуждае толкова от доказателства за превъзходство, колкото от Любов, като начин да приобщиш, пък и себе си да приобщиш към множеството лъгани и унижени. 

    Не вървейки насрещу, а движейки се успоредно с техните тегоби и съмнения, хленчове, страхове, тревоги*. Това не е говорещият глас от висините на Космоса, от красивото в нравствен план, а доработване в посока, зададена от Иисус. Левски е такъв характер, такъв стереотип, образ на продължителя, на христовия апостол, преоткрил бога, пребиваващ у всекиго от нас, грешните и простосмъртните.

    Външно, видимо стоя на място, ограничен съм в рамките на бетонна килия в най-обикновено жилище зад най-голямото циганско гето на Балканите и Европа. Всъщност повече в събитията съм от който да е авантюрист-пионер-мореплавател по световните океани на Добро и Зло. Проблемът ми е, че не мога пред себе си да вървя – което и Богочовекът не е успял, или по-точно, не е пожелал. Тих и нежен е гласът на съвестта; не мога да си представя Иисус, говорещ с гръмотевичен глас. Силен е гласът на вървящия пред Него Йоан Кръстител. Йоан е рупор, усилващото устройство пред шепота на звездния океан, от дълбините на вселената просмукващ се към сетивата ни.

    Мила кокетке, не искам да съм страна в спора къде ще е най-добре да бъда; съгласен съм, права си – и не за да избягна споренето, а защото ми е хубаво, че мислим различно и това именно придава тръпка на срещите ни.

    Мисълта е по-бърза от летящата космическа ракета, от разпада на ядрото при ядрена експлозия. В мислите си обгръщаме цялата планета; тогава какво значение в кое кътче на материалния свят ще съм? Кардиф ще е за мен изкусителна мечта: да се разходя из него, да поседя край пристанището, срещу кея с товарните кораби, докато не го зърна, докато не ме разочарова колко подобен е мечтания Кардиф на всеки пристанищен град по света. А с какво Балчик е по-долу от Кардиф, може би Балчик е по-артистичен. Но аз не съм виждал Кардиф, и значи, познатото бледнее пред изкушенията на непознатото.

    Не че съм против да видя как живеят виенчани в луксозно подредената Виена; моите представи чрез разказите ти, мила, за посетените от теб великолепни кътчета на Западна Европа или Северна Америка, мисля си, са по-пищни, защото ги нямам кристалите на потта, задъхванията на изкачващия се пеш към хармоничното битие.

    Пречи ли ми невежествената кал, в която живея? Но аз и не знам друго. Все едно да река, че ми пречи собствената ми кожа. Накратко, материалното ме влече толкова, доколкото мога да пиша, без да го забелязвам, без да ми пречи, без да го усещам като юзда между зъбите. Опияняващо е свистенето на струята в крилата. Лети, мила! Сега ти е времето да събираш възхищение, впечатления, образи. Нали няма да те притеснява невидимото ми присъствие в суетния ти авантюристичен, очарователно материален преходен свят? 

    Образът на птицата ми е мил; но какво е птицата, затворена в клетка, освен лъх на перушина! Не-е, не съм престанал да летя. Моето летене е в други пространства. То, разбира се, не се нуждае от обяснения, щом край себе си имам интелигентна и привлекателна дама. Любопитството е основният ми недостатък освен ревността. Когато спра да те ревнувам и спра да съм любопитен, когато се зазидам в себе си, и тогава не ще е без вярата, че и да се преродя в друг образ, след инкарнацията** пак ще съм обзет от същите мои древни инстинкти, желания, импулси за любов.



Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 22 jan. 2018
___
* Ап. Павел, І послание до коринтяни, гл. ІХ, ст. 19-22: „…За иудеите станах иудеин, за да придобия иудеите”… и нататък.
** (лат. in "във" и caro, nis "плът") Въплъщаване. Влизане на душата в плътта, в плътското. Бел.м., tisss.