ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (489.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН  ПЛОВДИВЧАНИН (489.)

 ...Повика дъщеря си Сара, хвана я за ръка и я даде на Товия за жена, думайки: ето, по закона Мойсеев вземи я и я води при баща си. И ги благослови. Па повика жена си Една, взе свитък, написа договор и го запечата. И започнаха да ядат. И Рагуил повика жена си Една и рече й: приготви, сестро, друга спалня и я въведи. И тя направи, както той каза: въведе я там, па заплака и прие взаимно сълзите на дъщеря си, като й рече: успокой се, дъще; Господ, Бог на небето и на земята ще ти даде радост вместо скръб. Успокой се, дъще! Като се навечеряха, въведоха при нея Товия... – Из Книга на Товита (7:12-17, 8:1), Библията

  04.08.1977.

ВЪВ ВИСОКАТА ТРЕВА ПРЕЗ АВГУСТ 

  Лежаха си във високата трева, а наблизо, зад гъсто разлистения къпинов храст, из който пърхаха птици, прелитат колоездачи, деца цамбуркат в дълбокото и боси нозе топуркат по дървения кей. Из въздуха се носи сладостният аромат на напечените от жежкото августовско слънце вишни – презрели, та чак черни, останали по върховете на дърветата наоколо. Старата Гребна база до старото стрелбище. Между хангарите, умирисани на безир и ацетонов лак, бръмчи електромотор и от гърлото на помпата се плискат пенливи струи ледена вода, а изпод душовете с вода стоплена в почернените с асфалт варели долита пръхтене, кикотене, хлапашка весела глъч. По-нататък тогава бе Градският плаж на Пловдив. Но тези двама предпочетоха усамотеното място сред гъстите храсти, където тревата е избуяла, кажи-речи, до кръста, и легнеш ли сред нея, моментално ставаш невидим за околния силно любознателен народ.

  Взе книга за всеки случай и сега се преструва, че чете, извърнат гърбом към нея. Не могат ли трийсетгодишен мъж и двайсет и четиригодишно момиче да лежат във високата трева, да се препичат на августовското слънце и никак да не си досаждат, наслаждавайки се на спокойствието и сигурността, че все пак не си сам, не си сама! Какво неестествено има в приятелството между мъж и жена, без намеци за любов и прочие капризи и щуротии! Познаваха се от няколко месеца. Той – млад журналист в младежкия вестник, тя – само от два месеца сътрудничка към отдела, чийто дописки той редовно дописва или редактира, по мъничко ядосван от правописните й грешки. Търкаля се сега в пъстрите си бански гащета, уж чете. Но криви зъркели както морски рак. Какви жени имат хората, бе-е-е, какви жени! Докривя му, та се пресегна за цигара. Ей тъй животът си отминава.

  Похлупена по очи върху розовата си хавлия, тя даже не мърда. Тогава той наведе вейчица откъм храстчето и я прокара зад ушето й. Беше си вдигнала косите на кокче.

  – М-м-м! – ръмжи, без да шавне.

  – Ще слънчасаш – преглъща на сухо. – Това слънце...

  Ала съществото отсреща съвсем не поема, което ще рече, не ставай досаден, драги ми господине! Стана, поразкърши перки, и като разглеждаше хилавото си, свежо като саламурено сирене тяло, нападна го меланхолия. Измъкна се от храста, па се топна в гребния канал, все едно се гмурна в топъл чай. Потопил се до веждите, движи назад-напред като нилски крокодил около полюшващите се във водата морски лодки. След двайсетина минути зашляпа по нагорещения асфалт и пропълзя обратно под храста.

  Веднага откри, че се е обърнала по хълбок на едната си страна и гърдите й стърчат свирепо изпод оскъдните парцалки на шарения й бански, а върху лицето й похлупена лежи книгата му. Седна по-близичко, отскубна стрък тревица, бавничко го поразходи по корема й. Кожата й потръпва там, където я докосне, и пак онова нейно ръмжене.

  – Водата е чудна... Що не се натопиш и ти?

  – Дошла съм да се пека, за твое сведение!

  – Че кой ти пречи?!

  Август. Слънцето пече, та се къса. Птички пърхат из храстите. Някакви сойки и една стърчиопашка пърхат наоколо – подскачат, оглеждат ги любопитно с оченца, лъскави като черни мъниста. Гущерче се измъкна от високата трева и застина върху клонче от акация. Лежат във високата трева двама. Тихо е. Хлапетата от кейчето са се запилели към плажа зад високата боядисана в бледосиньо телена ограда. От реката зад дигата едва полъхва топъл ветрец. Небето над Морския клуб е сивкаво пепеляво от мараня.

  – Що не си свалиш горнището на банския? И без това никой не те гледа.

  Извръща се бавно, ококорва голямо колкото зрял лешник око. Гледа го като току-що приземил се пришелец, току-що долетял от Марс и спуснал се с парашут от облаците.

  – Е, ми твоя си работа! – С тон на леко обиден учтив кавалер. – Все ми е едно. Нали!

  Тя придърпва крайчето на розовата си хавлия до брадичката, ляга по гръб, фиксира го известно време. А пък на него в кратуната вече бръмчи: какво, не знае. Почесва се:

  – Притеснявам ли те?

  – Малко! – отвръща му. Примижава, прехапва устни.

  – Тия твои гърди трябва да са нещо специално? Може би са три, не две...

  – Не са три.

  – Е, ми... Тогава?!...

  – Не знам. Какво тогава?

  – Ама не-е-е, наистина! Виждал съм ги всякакви...

  – Хитрец... Ама че хитрец! Ти знаеш ли какъв си мошеник?

  Десетина минутки подир това съвсем невинно му показа онова, което той така явно копнееше да разгледа. След още толкоз двамата вече са се прегърнали задъхани, кой ги знае защо, а той ровичка из нея, и ах! – тя е вече съвсем, съвсем гола, банският й е далеч, запокитен чак в клоните на акацията. Сред въздишките и звучните целувки във високата тучна морава високо към жежкия августовски небосвод както тамянен кадеж се възнася нейният май че силно притеснен в този миг, типично по женски шепот:

  – Видя ли!... Видя ли сега какво направи!

  Ала милият – и да искаше, точно в този момент нямаше как да я чуе, може би понеже гърдите й се оказаха наистина не три, а две, и при това хващаха око, та се зае първо с тях, като мъж, не видял благоразположена хубава и знойна жена от много време.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 27 fev. 2021