Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 31 октомври 2018 г.

Публицистика – ПЕДАГОГИЧЕСКА ПОЕМА

ПЕДАГОГИЧЕСКА ПОЕМА
Почти по Макаренко

   Преди десетина дни в последните минути на шестия учебен час Любка, приятелка на притеснителната Анелия от VІІІ-а, идва при мен: "Господине, откраднали парите* за Прощалната вечер от чантата на Анелия. Трийсет и две хиляди". После се оказа, че са шестнайсет хиляди, но това бяха общи пари за празненството при завършване на техния випуск тази година.

  В кого ли сам не се усъмнявах...? Целият задружен до онзи момент VІІІ-а се накъса на групички – шушукат по ъглите, гледат се гузни недоверчиво с онзи все същия проклет въпрос: кой ли ще да е крадецът? Та лека-полека, нали е казано: всяко чудо за три дни, та май взех да свиквам с мисълта: щом извън училището всякакъв род измамници, изнудвачи, престъпници и мародери припкат под носа на Прокуратура и Съд като палави щастливи козлета по зелена морава, защо ли училището ни да е застраховано срещу кражби! Такъв е животът, нали?

  Възстановихме шестнайсетте хиляди и се постарахме с моите хлапаци да забравим. И ето че днес... Тодор Спасов синеок момчурляк с хубост на момиче и лунички, излезе крадецът. По време на спортния ни полуден с Тошко и сестричката му бяхме играли на федербал край волейболното игрище; оттогава все се навърта покрай бюрото ми преди и след края на часа, все си намира повод да ми каже нещо мило, например: "Господине! Вие сте строг, обаче всъщност сте добър" или "Господине, вие пушите ли пури?" "Що питаш бе, Тошко?" "Ей така, питам! Е? Вие пушите ли пури?"

  Веднъж напоследък го виждам с насълзени оченца. "Какво ти е, Тошко!" "А, нищо". "Добре де, ама мъж не рони сълзи току-тъй." "Тя, госпожата по история, ще ми остави тройка за годината." "Няма ли начин гадната тройка да се оправи, да кажем, историчката да те изпита още един път?" "Не иска повече да ме изпитва" подгъва съкрушен устничка и... айде, пак сълзи.


  Същия този нежен Тошко седнал зад притеснителната Анелия в часа им по математика, протегнал се, отворил й чантата, измъкнал портмоненцето с парите, за които целият клас знаеше, че трябва да са към трийсет и две хиляди, отделил свитите банкноти, мушнал си ги в пазвата, а портмонето върнал в чантата.

  Вижда го обаче Христо Лалов...

  Не зная дали Христо му е рекъл нещо, но Тошко по някаква неизвестна все още за мен причина му дал половината от плячката. Дотук както и да е, само дето Христо Лалов имал много, ама изключително верен приятел, Иван Андреев височък кокаляв хлапак с щръкнали като у таралеж коси и също хубавец. Отиват двамата при Тошко. И Тошко какво да стори – дал и на Ванчо, само че половината от половината му дал, което ще рече четири хиляди лева суха пара. Толкоз за разпределянето на плячката.

  Стават тези исторически събития в петък, 5 юни.

   В онзи петък дойде Любка – едрата и гръмогласна дружка на Анелия; гърми Любка отдалеч, чак пушек се вдига: "Анелия питам, къде са ти парите?" А пък Анелия се върти като попарена, тършува около чина, под чина, рови си в чантата, отваря я, затваря я поне десет пъти. Направи ми впечатление, че онзи петък класът доста бързичко опразни кабинета ми по български език и литература. Чувах гласовете на отдалечаващите се по коридора осмокласници. Било е малко преди да бие последният звънец.

  Освен двете момичета Любка и пострадалата Анелия, край бюрото ми се завъртяха и няколко момчурляка. Поогледаха и те по ъглите на стаята, па и те си тръгнаха. Анелия интелигентно, ала крехко същество, кърши пръсти: "Ох! Няма ги! Ей тук бяха. Сигурна съм, защото преди петия час в портмонето ми бяха тези дяволски общи пари". "Сигурна ли си, Анелия?" "Да, господине, сигурна съм!"

  В понеделник през голямото междучасие на вратата на кабинета ми се появява майката на Анелия; питам: "Искате да говорите с класа?!" "Какво да говоря, парите ще ги възстановим. Да й е за урок! Повече Анелия пари няма да събира." "А съмнявате ли се в някого?" "В кого да се съмнявам!" тросна ми се жената, сякаш аз й бях откраднал парите, и си тръгна. Така и не разбрах за какъв дявол ми се бе появила. Може би за да поогледа как изглеждат некадърните учители, сред които се подвизава крадецът.


  Този ден държах кратко слово пред моите осмокласници: "Ху-у-убавка работа сте я свършили, браво! Това, не се ли разплете докрай, остава си петно за всеки от нас. Над мен, а и над всеки тук, хубавици и хубавци, ще тегне подозрението, че е посегнал на общите пари. И понеже след седмица се разделяте от тук до-о-о... до края на света, случаят ще се помни, докато сте живи. Да-а, докато сте живи ще се помни. Някой посегнал не само към парите, а и върху достойнството на всекиго от нас. Какъв празник смятате да празнувате! На вашия празник аз няма да стъпя. Някое прасе хубавичко ни е оплескало. И ето ни, значи, оттук-нататък ще си ходим оплескани".

  Отговорът им гробно мълчание, чух как мухите жужат в жегата.

  Във вторника, 9 юни, седнах в училищната библиотека през голямото междучасие и взех да привиквам едно по едно момчетата; питам кой как е изкарал предишните два дена, какви ги е вършил, къде е ходил и все едни такива досадни въпросчета. Между онези, с които си бъбрих, първи бяха Христо Лалов и Иван Андреев; двамата се държаха нахакано, по мъжки. 


   Последен разговарям с Тошко...

  "Ах, господине, ама вие и в мен ли се съмнявате?! гледа ме милият с онези негови теменужени очета. Хайде, господине, кажете си го направо! Мислите, че аз съм взел парите." "Не-е, не съм казал такова нещо, Тошко! Само си мисля, че крадецът няма как да не се издаде." "Ами че как ще се издаде?" "Ами-и... ще почне да харчи нашироко, ще си купи нещо по-така, дето много си го е мечтал, ще почерпи този-онзи, до спукване ще играе на електронните игри в залата с автоматите. Затова и ви извиках, да ви кажа да се оглеждате. Няма начин да не се разбере кой разполага с повече пари тези дни." Тихичко продължавам: "Според теб, Тошко, момиче или момче е крадльото? А!"  

   Рови с очи пода пред патъците ми, мънка: "Мисля, че не е момиче". И след негово си някакво дълбоко размишление рече: "Обаче не е честно, господине, да ви кажа кой може да е. Защото то си е баш предателство." "Тъй ли! Предателство... Към кого?" "Ами предателство си е" – гледа ме право в очите. "И все пак, ти в кого се съмняваш? Ето, говоря с всеки от вас на четири очи, другите вече ми подсказаха кой може да е, но аз нищо не мога да кажа, докато крадецът сам не се издаде или не си признае."

   Стана неспокоен: "В мен се съмнявате. А! Нали, господине?" И понеже мълча, продължава: "Обаче ще ви кажа кой може да е... Георги Йовчев си купи шапка с козирка. И нови спортни гащи "Адидас" с три бели канта си е купил. А снощи "При Маврито"** се черпеха с Павлина и още едно момиче и накрая Гошо плати сметката". "Каква сметка?" "Ами-и... пет-шест хиляди, това ще ви кажа! Сега пък да не вземете да ме издадете...!" Успокоявам го, че казаното между нас си остава, и го пратих да викне отпусналия му края любител на спортните гащи и дамските компании тантурестия Гошо.

   На следния ден, сряда, 10 юни, влизам в класната стая, а вътре – кошер оси: разлютени, момичетата обсъждат като как ще ги съберат отново тези по хиляда лева от всеки, та да се възстанови откраднотото. Делегация от бойки девойчета, една през друга ми говорят: "Господине, разбрахме кой е крадецът. Той сам се издаде. Казал на Христо Лалов, че поне един месец няма да харчи, ако някой си мисли, че той е крадецът, и пак няма как да го открием". Питам оперените делегатки: "А вие случайно видяхте ли го да краде?" "Не сме." "Като не сте го видели, какви ми ги говорите!"

   От понеделник Тошко не се е вясвал в училище. Вече в четвъртък, 11 юни, попълвам бележници в учителската стая. Плахо-плахо отначало, пък все по-уверено, гледам, пристъпят Христо Лалов и Иван Андреев. Кумят се нещо тези двама, но и аз мълча, не питам какво ги води насам.

  "Господине, господине!" захваща с тежка въздишка Ванчо, па млъкна. "Какво има, момчета?" питам бодро. "Той... той, Тодор Спасов открадна парите от Анелия, господине!" – все едно тежък товар от гърба си смъкна. "А вие сигурни ли сте?" "Да, господине!" двамцата в един глас. "Видях, като й бъркаше в чантата, и после ми даде осем хиляди, да не го издам изтърсва на един дъх Христо с хитроватата муцунка на лисица. Обаче днес й ги върнах осемте хиляди на Анелия." Поглеждам Иван. Иван мига-мига на парцали: "Той и на мен даде четири хиляди, да си трая. Утре ще й ги дам на Анелия". "А ти видя ли го, Ванчо?" "Не съм, господине. Ицо ми каза, че го видял."

   Усмихвам се колкото ми е възможно по-приветливо: "Реши и ти покрай Ицо да намажеш от краденото, а, Ванчо?"

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 21 uni 1998 – edited by 31 oct. 2018
___
* Половин учителска заплата през 1998 г. 
** Кафене срещу училищната сграда, където по онова време вечер се събираха повечето млади хора от този краен квартал на Пловдив.. Бел.м., tisss.