ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1358.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1358.)

  Светът е сцена и ние сме актьори на сцената, влизаме-излизаме и всеки за своето време играе разни роли. – Уилям Шекспир (1564-1616) 

  21 uni 1998 

ПЕДАГОГИЧЕСКА ПОЕМА

   

  Преди десетина дни почти в последната минута на шестия ми учебен час Любка – приятелка на притеснителната Анелия от VІІІ-а клас, иде при мен: "Господине, парите* за нашата Прощална вечер са откраднали от чантата на Анелия. Трийсет и две хиляди". Оказа се по-късно, че били шестнайсет хиляди, но бяха общи пари, които събираха за последното си празненство при завършването на випуска им тази година. В кого ли не се усъмнявах! Целият задружен до онзи момент VІІІ-а се накъса на групички. Шушукат си по ъглите, гледат се недоверчиво гузни с онзи все същия проклет въпрос: Кой ли е крадецът? Та лека-полека, нали е казано: Всяко чудо за три дни, взех май и аз да свиквам с мисълта: Щом извън училището всякакъв род измамници, тарикати, изнудвачи, мародери припкат под носа на Полиция, Прокуратура, Съд като щастливи палави козлета по тучна зелена морава, що училището трябва да е застраховано срещу кражби! Такъв е животът. Възстановихме тези шестнайсет хиляди и се постарахме с моите хлапаци да забравим. И ето че днес... Тодор Спасов – синеок момчурляк с хубост на момиче, па и луничав, излезе крадецът. По време на спортния полуден с Тошко Спасов и кипрата му сестричка бяхме играли на федербал край волейболното игрище; оттогава все се навърта около бюрото ми преди и след края на учебния час, все си намира повод да ми каже нещо уж мило, например: "Господине! Вие сте строг, обаче всъщност сте добър!", или да пита: "Господине, пушите ли?" Що питаш бе, Тошко? "Ей така, питам. Вие пушите ли пури?"

  Виждам го веднъж с насълзени оченца. Какво ти е бе, Тошко? "А, нищо". Добре де, мъжът не рони сълзи току-тъй – подкачам го. "Тя, госпожата по история, ще ми остави тройка за годината." А няма ли начин тройката да я оправиш, да речем, историчката да те изпита още веднъж? "Не ще повече да ме изпитва" – подгъва съкрушен устничка и... хайде, пак сълзи.

  Същия този мил, учтив Тошко седнал зад притеснителната Анелия в час по математика, пресегнал се, отворил й чантата, измъкнал портмоненцето с парите, за които целият клас знаеше, че трябва да са към трийсет и две хиляди, свил банкнотите на топче, мушнал си ги в пазвата, портмоненцето върнал в чантата на Анелия. Вижда го обаче Христо Лалов. Не знам дали Христо му е рекъл нещо, но Тошко по някаква, неизвестна все още за мен, причина му дал половина от плячката. Дотук както и да е, само че Христо Лалов си имал много, ама много верен приятел, Иван Андреев – височък кокаляв момък с щръкнала като на таралеж четина, хем веселяк, по когото младите дами от моя VIII-а клас се заглеждат. Отиват двамцата при Тошко, и Тошко, какво да стори! Дал и на ухиления Ванчо, този път половината от половината, което ще рече четири хиляди лева суха пара. Толкова за разпределянето на кяра. Помня, имахме някога си в моето юношество лаф като за случая: "Авантата – чиста печалба". Става, значи, "историческото" събитие в петък, 5 юни. Същия онзи петък ми се появява Любка – едрата цицореста и гръмогласна дружка на Анелия, гърми ми в ушите, чак огън и пушек се вдига: "Анелия, питам, къде са парите?" Седя си зад бюрото, пък Анелия се върти като муха без глава, попарена. Тършува около чина, под чина, рови си в чантата, отваря я, затваря я, силно изненадана, че парите все пак ги няма. Направи ми впечатление, че класът ми доста бързичко опразни кабинета ми по български. Чувах гласовете на отдалечаващите се в коридора хлапаци. Било е, преди да бие звънецът за седмия учебен час.

  Освен двете момичета – Любка и пострадалата Анелия, край бюрото ми се завъртяха и няколко момчурляка. Поогледаха и те по ъглите на стаята, после си тръгнаха. Анелия – интелигентно, и като типичното интелигентно градско момиче, силно уязвимо същество, кърши ръце: "Ох! Няма ги! Ей тук бяха. Защото преди петия час в портмонето ми бяха дяволските общи пари". Сигурна ли си, Анелия? – питам я тихичко. "Да, господине, сигурна съм!" – тихичко ми отговаря и тя, а оченцата й се пълнят със сълзички.

  В понеделник, през голямото междучасие на вратата на кабинета ми по български кацна явно разстроена дама –майка й на Анелия. Искате да си поговорите с класа ли? "Какво да говоря, парите ще ги възстановим. Да й е за урок на моята дъщеря! Повече Анелия пари няма да събира." А може би се съмнявате в някого? – продължавам. "В кого ли да се съмнявам?!" – тросна ми се учтивата до този миг дама, сякаш лично аз й бях откраднал парите, съсипал й бях живота, и си тръгна обидена, вирнала нос, тръшна вратата, та чак мазилка се посипа като ситен скрежец. Така и не разбрах за какъв дявол ми се беше появила. Може би, за да поразгледа как изглеждат некадърните учители, които успешно въдят бъдещи крадци и тарикати.

  Този ден държах "Похвално слово" пред моите примрели палета от VIII-а клас: "Хубава работа свършихме! Е, браво! Не се ли разплете далаверата, остава петно за всички ни. Над всеки от нас, и над мен тоже, мили хубавци и хубавици, виси подозрение, че е посегнал на общите ни пари. И понеже след седмица се разделяте от днес до края на света, от днес и до края на света и живота ни то ще се помни. Някой посегнал на парите ли? О-о-о, не! На честта и достойнството ни е посегнал. Че какъв празник ще празнувате, Боже мой! На празненството ви кракът ми няма да стъпи"... Отговорът –мъртвешка тишина. Мухите чувам как силно жужат в юнската жега.

  Във вторник – на 9 юни, седнах в училищната библиотека през голямото междучасие и започнах да привиквам първом момците – питам ги един по един насаме кой как е изкарал предишните два дена, какво е вършил, къде шетал – ужасно неприятни, ако ме питат, подли-мазни въпросчета. Между онези, с които си побъбрихме на четири очи, първи бяха Христо Лалов и Иван Андреев. Двамата се държаха по мъжки нахакано, като честни мъже с уязвена чест и мъжко достойнство. Последен, тъй да се каже, за десерт, пратих да извикат и готиния Тошко. И си седя в училищната библиотека, а Тошко с влизането ме зачеса. "Ах, господине! Ама вие и в мен ли вече се съмнявате?!" – гледа ме милият с онези негови теменужени гневни очи. – "Хайде, господине!... Кажете си го направо! Мислите, че аз съм откраднал парите, нали?" Не-е, не съм казвал такова нещо, Тоше! Мисля си само, че, нещастникът няма как сам да не се издаде... "Че как ще се издаде?" – мига-мига на парцали, устната му трепка, емен-емен, ще се заплаче. Поглеждам го учуден: Как ли! Ще почне да харчи нашироко като всеки наш същински туз паралия, ще си купи нещо по-така, дето много си го е мечтал, ще черпи този и онзи, до спукване ще играе в близката зала с електронните игри и автомати за голямата награда. Та затова ви извиках: Да ви кажа зорко да се оглеждате... Няма как да не се разбере кой разполага с немъчени пари. Всички крадци в България така правят, само по това и ще ги разпознаем. По-тихичко продължавам: Според тебе, Тоше, момче или момиче е свило парата? А!  

 Рови с очета патъците пред стола ми, в който съм се изтегнал като варен кренвирш, измрънка: "Мисля, че не е момиче"... И след дълбоко негово си размишление рече: "Обаче не е честно, господине, аз да ви кажа кой може да е. Защото то ще си е баш предателство". Рекох с вид на озадачен: Така ли! Предателство, значи?! А към кого предателство?... "Ами предателство си е" – загледа ме право в очите, ще ме ослепи с поглед, та добавих: Все пак, ти в кого се съмняваш, Тоше? Ето, говоря поотделно с всеки от вас на четири очи и другите вече ми поподсказват кой може да е, а нищо не мога да кажа, докато крадецът сам не се издаде или не прояви достойнство сам да си признае греха.

  Стана неспокоен: "В мен се съмнявате... А? Нали, господине?" И понеже мълча, продължава: "Обаче ще ви кажа кой може да е... Георги Йовчев си купи шапка с козирка. И нови спортни гащи "Адидас" с три бели канта си е купил. И снощи "При Маврито"** се черпеха с Павлина и още едно момиче, и накрая Гошо плати сметката". Каква сметка? "Ами към пет-шест хиляди, това ще ви кажа! Вие сега да не вземете да ме издадете?!" Успокоявам го, че казаното между нас остава скрито-покрито, и го пратих да викне Георги – онзи тантурестия дебеланко, отпусналия му края фен на спортните гащи с три канта и на приятна дамска компания в кафенето срещу училището ни на чаша американска кока-кола, пасти и кафенце със сметана Гошо.

  Следния ден – сряда, 10 юни, влизам в кабинета по български, а вътре бръмчат като гнездо оси разлютени. Момичетата обсъждат като как ще ги сберат отново тези по хиляда лева от всеки, да се възстанови краденото. В това време делегация от дръзки момичета, една през друга ми говорят: "Господине, разбрахме кой е прибрал парите. Сам се издаде! Казал на Ицо Лалов, че един месец няма да харчи пари, даже ако някой си мисли, че той е крадецът, пак няма да го открие". Питам оперените следователки: А вие случайно видяхте ли го да краде? "Не сме"... Като не сте го видели, какви ми ги говорите? 

  От понеделник Тошко не се е вясвал на училище. Вече в четвъртъка, 11 юни, попълвам бележници в учителската стая. Плахо-плахо отначало, пък все по-уверено, гледам ги, стъпят Ицето Лалов и Ванчо Андреев. Кумят се се нещо, побутват се един-друг, но и не питам какво ги води насам.

  "Господине, ах, господине!" – захвана с тежка въздишка Ванчо и млъкна. Какво има, юнаци? – питам бодро. "Той... Тодор Спасов извади парите от чантата й на Анелия, господине!" Все едно торба цимент от гърба смъкна. А сигурни ли сте? – питам. "Да, господине!" – двамата в един глас, като се прекъсват един друг. "Видях, когато й бъркаше в чантата, и после ми даде осем хиляди, да не го издам" – изтърси на един дъх Христо с хитроватата муцунка на млада лисица. – "Обаче аз днеска ги върнах осемте хиляди на Анелия." Попоглеждам към спрелия да се надпреварва в изповедалнята, съкрушен Иван Андреев. Ванчо ме загледа като мишка в трици: "Той и на мен ми даде четири хиляди, да си трая. Утре ще й ги върна на Анелия". А ти видя ли го, Ванчо? – питам. "Не съм го видял, господине. Ицо ми каза, че го видял." Усмихвам се колкото е възможно по-приветливо, но с глас от коприва: Реши и ти покрай Ицето да намажеш от краденото. А, Ванчо?

Пловдив – древно гнездо на посредственост и култура

Plovdiv, edited on 25 avg. 2023

Илюстрации:
- Момчетата – бъдещите мъже на нацията.
- За трупането на опит се иска храброст***.

___
* Половин учителска заплата през 1998 г. 
** Кафене срещу училищната сграда, където по онова време вечер се събираха повечето млади хора от този краен пловдивски квартал зад най-кирливото циганско гето на Европа. 
*** Страхливецът, малодушен по природа, цял живот настъпва дръжката на една и съща мотика и тя пак и пак го цапардосва по китарата, ала той не се поучава. Бел.м., tisss.