И не отреждам за Тракия място по-високо
пак да си остане Тракия –
колкото открито, толкова и непристъпно.
Днес вече, след като отшумяха и опротивяха вълните на кресливия антикомунизъм, пък то си беше пак комунизъм, макар и с обратен
знак; "сини" и
"червени" си бяха пак онези познати отпреди две групи – нагаждачи или праведници. Само че народът това късничко започна да го проумява. И дойде време, значи, романът-новела на Емил да бъде
прочетена с оглед скритото... дори за автора й! – послание. Тя е обръщане към
първосновата, към онези пространства на духа, чиято тъмна енергия пътува към нас далече отпреди Карл Маркс, преди
марксизма. Струва ми се, авторът тук преодолява сам себе си, своята увереност:
логически сюжетът, образите му внушават друго – не, не е това преданост към идеята, а
привързаност към човечността, към усилието да се противопоставим на фанатизма в изящните му лъжливи за окото форми и разцветки. Накратко, вярващият човек се е изправил
срещу вроденото си човеколюбие – версия на библейския разтерзан, разколебан
вярващ : Йеремия срещу Йеремия.
И не смятам, че новелата защитава комунизма. Смятам, че е – парадоксалното в нея: фина критика, тотално отрицание на всякакви предпоставени тези и стройни
умозрителни теории за щастието, за смисъла на живота, за умението да се живее
пълноценно, уравновесено, и все пак страстно. Тъй че книгата има и по-дълбок,
философски смисъл.
Елегично отзвучава заглавието й, навява ми възпоминание за шансона на френския актьор и певец от шейсетте години на ХХ в. Иво Ливи - Ив Монтан (1921-1991) "Балада за смъртта на едно листо".
Печална, мрачна и есенна е атмосферата и в самата книга. То е психологически разказ не
само за нашите си – български, илюзии и спомени, но и разказ въобще за случилото
се на Европейския материк през последните петдесет-шестдесет години. Ехото от войната, лети над безбрежната руска степ, болшевизмът, фашизмът и нацизмът (както върви
хронологично тази световна чума, произлязла от фанатичната предубеденост изобщо)
са фон, дълги отблясъци от гигантски сблъсък, ехо иззад планините. Всичко
това е било, дошла есента на равносметките, да видим какво сме научили и как ще се живее по-нататък, трябва да има в какво да вярваме. В
безверие нали не се живее! Емблема на връщането в нравствеността е централният персонаж Павлов, струва ми се,
силно идеализиран от автора, името нашепва нещо – буквално означава "от Павел", "на
Павел", ап. Павел може би! А последното авторът едва
ли е имал на ум, мисля си сега, доколкото познавам Емил от далечната 1971 г.
Двама пътуващи кореспонденти – младичкият
репортер (разказвачът, аз-героят на новелата-роман) и доста преживелият,
масивният и мудният Благов***, пряк участник в антифашистката съпротива и пр.
Ученик и Учител са във фоайето на северен хотел. Вали лепкав, мокър сняг,
очертава се тягостна, скучна вечер далеч от България, и то в
най-мечтано място за млад очарован от Съветския съюз българин в Москва. Навън се случват навярно хиляди любопитни и
важни събития; оказва се обаче, че отвътре, в съзнанието си, човек носи далеч
по-интересен свят. Така започва книгата: от кратко съобщение, сбутано в днешния
вестник – някой обявява, че издирва, търси, нужен му е... Павлов. Бегли
сведения кой е Павлов и калейдоскоп от възпоминания се завихря пред очите ни.
Началото е вик на давещ се в океан от рутина и скука; това изненадва, увлича
ме да чета. Тъй де, през 1981-1982 г. в България всичко си изглеждаше наред, какъв е този вик?
Разказването тук съдържа в подтекст внушение за патетика; повече доволен щях да съм, ако патетичното не ми го задава
авторът, ами се ражда в моите лични представи на размишляващ читател. Такъв тип
засилване на градуса е белег на публицистичния стил. Но какво, да не би аз да
я пиша тази новела! Авторът така преценил, а книгата е факт; хубавото
е, че ме мотивира да си въобразявам разни работи, и не от суетност, а именно
понеже ме хваща като интрига. Но не виждам за какъв дявол е пренасянето на
разказа назад и напред в годините; да смятам, че само авторът е
меродавен да реши; а че ме дразни – ами никак не е зле!
От днешна гледна
точка (края на септември 2002 г.) нещата, послужили за хубавата идея на Емил Калъчев в ръкописа, не издържат на подобно, определено партийно, от позиция на комунистическата партийна теория тълкувание. Гибелта на партизанския отряд "Антон Иванов" през
дълбоката и сурова зима на 1942-1943 г., например, сега е исторически
факт, предначертана е в канцелариите на Москва. И не обвинявам, само
казвам: страшно е дори само да си представя в какви хищни челюсти са се
напъхали с доверчивостта и чистосърдечната си наивност в голямата световна химера
нашите възторжени, неопитни в Европейския покер между империите романтични
наивници. Ценното, а и любопитното, е как писателят
противопоставя логичеката си убеденост на вроденото си човеколюбие и тъжна състрадателност. Зад силуетно представения многозначителен Павлов съглеждам
библейската фигура на строителя на христовата черква. Да не би да съм
набожен! Или не мога да чета отвъд думите? Антихристът ни се представя с множество лица – Сократ, кълбо от
змии, питон, красиво женско лице, докато воюващото Добро винаги е едно, винаги е самото себе си в скромността си.
29.09.2002.
Трансформацията
на някогашните седемнайсетгодишни възторжени наивници Пайо и Зарко, които с
пушка на пост бранят "народната власт" в тревожната есенно-зимна пловдивска нощ, преобразяването им от съмишленици в непримирими противници е пак от редицата
противостояния на Доброто и Злото. Двамата са възпитани в духа
на комунизма, двамата са сякаш кръвни синове на "червената власт", а защо се оказват
непримиримо един срещу друг! Какво ги разделя? "Не
теренът трябва да се пригоди към проекта, а проектът към терена" – настоява инженерът-строител Пайо Дамянов;
иззад масивното началническо бюро на партиен галеник бившето приятелче от
1944-1945 г., но истински син на властта инженер Зарко Вергилов заплашително
отвръща: "Нямаш никакви
шансове. Решението за строителство е в ход и само глупак като теб може да си
въобрази, че ще спре машината". Задействат ли се лостовете и големите маховици в тежкотонажният фанатичен партиен
апарат на тоталитарния тип държава, в състояние е човешки кости и съвести да
смеле, цели нации да затрие от лицето на планетата. И то е умело предизвикана пандемия на страха, от която живее и се храни. Последното е мое допълнение, предвид ковирус-19, с който масово ни манипулират.
Строи се язовирна стена, нещо полезно и изящно като идея; основата, върху която е стъпила обаче стената, е податлива, очевидно няма да издържи огромния натиск на реалността. Е, че каква
по-ясна алегория за комунизма! Днес е лесно да се каже, но в 1981-1982 г. кой
можеше да си позволи подобни намеци за духовно смърдящо блато? Дали Пайо не е едно от превъплъщенията на митичния Павлов – "принадлежащ на ап. Павел",
както е лексикалното му съответствие, има ли някакъв тип отношение спрямо човечността, като воюва срещу цялата многообразна допотопна грозна машинария на
Сталинския болшевизъм, надменност и фанатизъм по света? Кой ли може да ни каже!
Минава ми през ума: "Боже мой, колко доверчиво,
като народ, наплашен и унижаван най-вече от еничари през 485 г. робство, сме се втурнали в клопката на
чуждоземната арогантност и високомерие на някой велик спасител отвън! Дали пак
поради подобна причина снощи, 28 септември, пред храма на източното ни православие
"Александър Невски" в столицата София изпусталели тълпи наивници не крещяха три-четири
часа от възторг в болезнена екзалтация, типична за глупостта "България да! Да за НАТО!" Такава ли е националната ни орис? Все лъгани,
все така идиотски манипулирани от сияйни миражи? И защо забравяме, че по
нашите тракийски градове шетал по време на най-плодотворното си мисионерство
ап. Павел? Библията съхранява мъдростта му пред болестите, пред
струпеите на цивилизацията, но кой чете, кой се интересува! Модерните
комуникации, модерните технологии яко ни замъгляват очите, приспиват съвестта, та днес гаврим глупешки над морала, над самия живот с дух и с човечност?
И не съм очарован от мозаечно накъсаната
структура на романа-новела, че книгата трудно се чете, написана по този репортажен маниер, а
повече читатели би трябвало да я преживеят като лично драма, ако искат да
разберат своите предци. Ала авторът така е решил да я напише, то е негово
право. Сблъсъкът между Добро и Зло някак ми напомня за романа "Чумата" на Албер Камю със заложеното в
подтекста внушение за неспокойствието и трезвостта, за уязвимостта ни и за
човешката ни устойчивост пред извергите на света в моментите на изпитания. Множеството, тълпата винаги по-късно стигат до прозрение. Прозрението се
ражда първо у самотници, пътуващи от град на град отшелници, живеещи несретно,
и затова – с изострени сетива за истина и лъжи.
Образът на мекерето, конюнктурната личност, възползвалия се от обстоятелствата, парвенюто, та този образ, съпътстващ
винаги и навсякъде троновете на властта, не е в състояние да изясни истината защо именно
фашизмът, нацизмът, комунизмът, като обгръщащи с явно презрение простосмъртния, душейки и слухтейки по петите му, се нуждаеха и създадоха за целта тълпа от слухтящи ренегати – пропаднали, без чест и достойнство праведници – информатори, комисари, секретари на партийната правда. Курбон и синът на Вергил Спасителя ли са оправдание за озлоблението, с което
все издирваха враг и дори в собствените редици издирваха параноично "врага с партиен билет"?
Така глутницата вълци се самоизяжда, за да дели все по-едри късове плячка от кръвта на нацията, ала пълни медиите с лъжи доколко
предана е на обречената за унищожение нация.
Да поставим пръст в кървящата рана! Отдавна
назрява такъв разговор. Двайсетина години новелата на Емил Калъчев предизвиква онова, което ни останало от съвестта, за да изречем, да артикулираме ясно и разбираемо какво и защо се случи с българите и гражданите на т.нар. соц. лагер. Това е наш, много сериозен наложителен разговор.
Парвенюто е следствие, не е то причина за краха на
комунизма или неговия родител марксистката схема. Фашизмът с Мусолини, нацизмът с Хитлер бяха по-елементарни за разкодиране; комунизмът, или негови актуализирани производни, е с повече опит
в лицемерието. Откакто се появява в 1848 г. комунистическият манифест,
мислещата част от човечеството, особено по-младите поколения, оттогава насам
намира изход от отчаянието си в оспорващата човечност и морал планирана епидемия на страха. Марксизмът и
роденият от него глобализъм обръщат с краката нагоре християнската максима,
императива на Любовта. В името на бленувана всеобща световна хармония, лъжеапостолите
на Антихриста рушаха "старото" уж, като създаваха условия човекът да бъде тотално наблюдаван, окован, затворен в клетка,
ограничен зад телени мрежи и гранични полоси, преследванот вируси и страх, гост в
собствения си дом, слуга на собствената си имот, лосче и винтче на глобалната революция – не, не
уникат, а нещо лесно заменяемо, стандартно, повторимо.
Странно, книгата на Емил ме зарежда с енергия. Достатъчно мълчахме, сякаш нищо не се е случило между 1945 и 2002 г. А мълчанието също може да бъде предателство, твърди насред объркания в репортажен миш-маш от случки сериозен, но и струва ми се, леко ироничен Емил Калъчев. Може би се мамя, може би само ми се е сторило или силно ми се ще да е така. И Маркс го е изрекъл: "Човечеството се сбогува с илюзиите си, като им се надсмива". Или нещо в този смисъл е казал, ако не го цитирам точно.
Следва
* Новела – по-обемен разказ с психологическо съдържание; романът е най-големият вид повествование за събития с многостранно изобразени типични герои и картини от жживота, като описва широк кръг социални явления и характери в развитие. Речник на чуждите думи в бълг. език от 1978 г., с.642 и с.781-782.
** Тази фраза от статията ми в "Комс. искра" от май 1981 г. разлютила онези отгоре, вкл. Т. Живков, който обърнал специално внимание на първия секретар на ОК на БКП в Пловдив по онова време Иван Панев, като пред разтворения на бюрото му вестник рекъл: "Какво четем, Иване, във вашия младежки вестник?"
.jpg)
.jpg)
.jpg)