Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 27 ноември 2015 г.

Публицистика - ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (продълж.)

       ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (продълж. 1)

        
        Ап. Павел до колосяни (І-22): "Ако само пребъдвате във вярата твърди и непоколебими и бъдете непоклатими в надеждата на проповядваното (...) благовестие, което чухте и на което аз, Павел, станах служител... (ІІ-1-4) желая да знаете в каква голяма борба съм заради вас и заради всички (...) за да се утешат сърцата им, та – съединени с любов за всяко обогатяване със съвършено разбиране, да познават тайната на Бога, Отца и Христа, в Когото са скрити съкровища на премъдростта и знанието. А това казвам, за да не би някой да ви прелъсти с примамливи думи".

      За Иисус. "...Като отне силата на началства и власти, Той явно ги изложи на позор и на кръста възтържествува над тях” (ст. 15-16)...

      Из посл. І до солуняни (V-15 и нататък): "Гледайте никой никому да не отвръща зло за зло; а винаги да желаете доброто и един другиму, и на всички (...). Духа не угасяйте. Пророчествата не унижавайте. Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте. Въздържайте се от всякакво зло".

      Лука (ХХ-46 и нататък): "Пазете се от книжниците, които обичат да ходят пременени и обичат поздрави по тържищата, предни седалки в синагогите и първи места по гощавките, които изпояждат домовете на вдовиците и лицемерно дълго се молят (думи на Иисус). Пак там (ХХІ-36): ...И тъй, бъдете будни във всяко време".

      Йоан (ХІІ-47): "...Няма да го съдя, защото не дойдох да съдя света, а да спася света". Иисус умива нозете на учениците си, за да въздигне нищия, става за кратко негов слуга – именно Той, Богочовекът. Страхотно прозрение, непостижим жест за мнозина от нас.

     Гордостта (в смисъл: горделивост, възгордяване, грандомания) нима е случайно на първо място сред Седемте смъртни гряха: преди сребролюбие, блудство, чревоугодничество, завист, леност, злоезичие!

   ЦЕНАТА 

     
Продължение

      Препрочетох тия дни много внимателно "В бездната на безверието - 2 (публицистика) или Спестяваните истини", както е пълното й
, малко пообъркано заглавие. И тръпки ме побиха. Това е последната книга, която Петър Петров ми е дарил с автограф от януари 1999 г. Потресе ме изнудваческото отношение на двама автори на средна възраст към болнавия, обладан от страхове и съмнения Петров.

      Откривам имена на известни лица, споменати в тая документална проза; ето ги: Алекс С(тоилов), Георги С(тоянов – от Петров знам кой е въпросният редактор), Стефан Продев, Георги Джагаров двама, за които ще се досети всеки, който желае, вж. стр. 19 от книгата: "мастит български поет, назовал Т. Живков съвременния Левски", друг, оприличил на Левски не кого да е, а точно Ахмед Доган, Николай С(тоянов) – шеф на столично издателство с престижна литературна награда за автори от Балканския полуостров, "владиката Неофит", литературният критик Иван Спасов, Георги П(етров) от местния всекидневник "Марица" (вж. стр. 28), според когото всички, обявени за репресирани от 1944 до 1990 г., са… криминални престъпници.

      Преди да си отиде от тоя свят, простосмъртният Петър Петров в ужасна оскъдица успя да уреди сметките си с част от удушвачите на Българското ни национално достойнство. Някогашният счетоводител все пак извежда идеята на несретния си живот – никакво замълчаване пред игривите самозванци на днешна България!

      Книжлетата на Петров бележат процес на освобождаване от илюзии, от ранно детство вкоренени в съзнанието на средностатистическия българин. Роден през 1924 г., авторът е до старостта си почти в плен на утопията комунизъм; 77-годишен, успява да се отскубне от отровните пипала и метастази на най-човеконенавистната философия, жизнена и до днес. Малкият голям човек успява да разобличи тоя връх в издевателствата над личността, да осъзнае как се е вършило манипулирането на огромни човешки маси по света в течение на век и половина, от януари 1848 г. до днес.

      Нямам спомен друг български автор да е подхождал тъй простосърдечно, с такова доверие към светая светих на марксизма. При това – като представа от най-ниска позиция в обществената йерархия. А нашите сноби и досега не го броят за писател. Тоя факт, мисля си, е урок: че за големите прозрения не титлите, не хубавината, не славата, не всеобщото признание и всенародна симпатия са определящи, а определяща в най-велика степен е честността, вярата в нежните неписани закони на човеколюбието и на достойнството у т.нар. малки хора.

      Малък му бил талантът... Но кога Петров се е изживявал като писател и публицист?! Смирението да чопли насаме със себе си световните неправди, да издава писанията си с лишения и подаяния, подхвърлени оттук-оттам, за което учтиво благодари и благославя... Тая страст до самата му смърт, това младежко неспокойствие на духа... за кого свидетелствуват? За посредствен провинциален писарушко ли!

      Не би трябвало да го противопоставям на когото и да било, понеже е едно от автентичните наши – български, изражения пред света. Възхищавали са ме аристократи по кръв с излъчването на благородство, такт, фини нюанси в обноските; много по-силно преклонение изпитвам обаче към човека от моята черга, извисил се над дебелоочието, тепегьозлука, простащината. (Еталон на такова преображение за мене е Захари Стоянов.)

      Промените у Петър Петров се извършваха пред очите ми. Последните десетина години много сме спорили и сме обсъждали неговите пристрастия и антипатии. С някои негови изводи не всеки би се съгласил; основното обаче е това състояние на тревожност у будния ум, на непримиримост дори спрямо собствената си греховна природа. И толкова по-достойно е, когато тия негови качества работят за България, за така проскубаното ни самочувствие на българи по нрав и потекло.

      За суетните, самонадеяните, егоистите, ехидничещите, за ония, които се гавреха с болнавия, объркания в себе си, търсещ верния път Петров искам да напиша. За мене той е Библейският човек, търсещ светлина, а споменатите по-горе му се надсмивали с искрящото самочувствие на доказали се чрез набор от награди и отличия за реални или мними достойнства, но самовлюбени персони.


      Наложи ми се да разгръщам и прелиствам отново страница по страница, ред по ред изложеното от ап. Павел и евангелистите, свидетелстващи за християнския морал и философия. И що! Сърцето ми се разтупка, кръвта усетих да блъска в слепоочията ми, рекох си: "Не бива сега. Сега си ядосан, иде ти да ги извадиш на показ с цялата им величествена посредственост тия лицемери, между тях – мнозина, кълнящи се в същия Иисус на бедните и унижените! Трябва спокоен да си, кога описваш издевателства, да си уравновесен, обзет от добро чувство. Защото вината може да не е у тях, а в системата, която ги е изкушила да станат такива. А и кой си, че да ги съдиш! Да не излезе, че се изтъкваш, като ги укоряваш! Не бива укор да излиза из твоето перо; тънкостта е да ги изправиш тия хора пред собствената им съвест, ако още я имат у себе си. Допуснеш ли люто да се дразнят, ще е като да си бръкнал в кървяща рана. Раната да им покажеш, без да назидаваш – това си пожелай! Нека сами да си дирят лек".

      Всички вкупом – добри и зли, неуязвими или изкусени за Злото, склонни да се самоизтъкваме и облагодетелстваме за чужда сметка, всинца сме едно цяло, което боледува вече четвърт столетие. За да се поправим, нужно ни е взаимно разбиране, готовност да прощаваме дори и на затъналия до уши в страст по материалното.

      Е, богобоязливи счетоводителю! Приюти се на стари години под купола на религията. За тебе то бе изход, но за мен не е изход. Любопитството ми занича отвъд християнството. Не мога да съм това, което не съм. Учението на Иисус ме очарова, не отричам, с оптимизма и човещината си. Да воюваш, без да обявяваш война на когото и да било, да следваш генетично заложения си код, без да се биеш в гърди по площадите, без да пулиш зъркели към небето – ето това ми се нрави. Ако помогна на някого да стане мъничко по-добър, по-искрен, по-откровен със себе си, това и мене ще облагодетелства, и на мене ще помогне да се усетя щастлив.


      Двама от гаврилите се с Петър Петров, според Емил*, са "перфектни в изкуството: Т. Б-в е автор на висока публицистика, двамата са поети от екстра класа". Не бива да споря с приятеля Емил, ала споря: 

       „Как може до болезненост грандоман да е талантлив? Не е ли белег за посредственост възгордяването!"

 
Емил Калъчев
      
        Разбира се, не съм прав. А пред очите ми е разколебаният, обезвереният Петров, та добавям мрачно усмихнат: 

        "Че какво стойностно са създали Т. Б-в и Д. Т-в! Нима в претенциозните плетеници на Б-в откриваш чувство, образ, мисъл? Или ребусите му смяташ за поезия!... За публицистиката му да не говоря: освен наплевателство**, патос заради позата да бъбри надменно. Това ли е висока публицистика! Не виждам и помен от опит да проумее чуждата позиция. Да си талантлив не означава ли да се стремиш към яснота и хармония, не вражда да сееш? 

        Леле, колко очаровани са и двамата! Да, бе, усет имат как да се впишат в конюнктурата, но това е качество за предприемач, за търговец, не за човек на честта и изкуството, за оня, който нехае какво ще рекат властниците, тъй като служи на духовността, не на своята лична изгода. Все едно да си представим Иисус, Който бос ходи по земята или шета върху магаре сред унижени и лъгани, да си представим точно Христос в образа на бленуващ по трона на Ирод?" 

        И понеже Емил мълчаливо си пафка цигарата, а мене вече съвсем ми е накипяло, продължих: "Познавам университетски преподаватели, които нищо не разбират от литература, въпреки професорската им титла в тая област. Един такъв съм го спипвал по бели гащи в елементарно неразбиране на творчеството у поетеса, благодарение на чийто творби сума печатни коли натрупа. Тия като него окачват нимба и крилца на шмекера и некадърника в изкуството". 

        "Това е известно" – кротко отвръща Емил.

      "А кои са учителите на Петров? – паля се, и сам си отговарям: – Георги Райчевски и Николай Гюлев, моля ти се, лектори в местния клуб на самодейците. И от кого да се учи бившият счетоводител? От самодейни кръжоци и любители, които взаимно се гладят по косъма, подбелват очи от прехлас по тъпи римушки, или водят махленска свада кой е по-мил за редактора на местния литературен подлистник?... Тоя човек носи едно ценно качество: израснал е сред почтени хора, между тях – и известния от историята на Русия Кръстю Раковски. Наистина, Петров не е имал условия да усъвършенства стила си, таланта си; но като типичен случай, участта му е показателна за печалния факт колко умело у нас, в България, се задушава и се държи далеч от българина най-ценното в изкуството: неговата актуалност, духовната му енергия да служи на обикновения човек, не на шепа богопомазани."

      "Лесно му било да пише за несправедливостите в миналото – рече Емил, – но какво е правил, когато са ставали тия безобразия? Мълчал. И той, като много други сегашни гневни критици на комунизма. Тогава... тогава да е писал! Ама си траел..."

      И му разправям на моя приятел, когото ценя заради уравновесения му характер, колко пъти Петров е тръгвал беззащитен срещу ръжена само защото съвестта му го подтиквала, колко пъти преследван, унижаван, тормозен е бил от хубави хора, устроили се във властта и конюнктурата. Тоя неврастеник Петров, тоя уж графоман... всъщност е ужасно уязвима душа, за да приеме каквито и да са компромиси със строгата представа за достойнство, чест, родолюбие.

      Ала събеседникът ми не знаеше тия подробности; знаем ги вероятно само двамата с Марин Кадиев и съпругата на простосмъртния счетоводител.

      Следва

Пловдивската Главна нощем

Plovdiv, 14 avg. 2001 – redact. 27 noe. 2015

_______
* Емил Калъчев (1932-2013) – български писател. Начално и средно образование получава в родния Пловдив. Огняр и общ работник в книжна фабрика в Пловдив (1955-1956), редактор на многотиражка към Баташкия водносилов път (1956-1958), във вестниците „Комсомолска искра” (1959) и „Народна младеж” (1960), редактор на многотиражка в Лъки (1961-1962), редактор на периодични издания в Смолян („Родопски устрем”), Пловдив, Карлово („Карловска трибуна”) и София, завеждащ художествената редакция и главен редактор на издателство „Христо Г. Данов” (1974-1990). Автор на книгите „Свидетелство за честност” (сборник разкази, 1962), „Носач на взрив” (повест, 1964), „Отражения” (сборник разкази, 1966), „Дочакай деня” (роман, 1970), „Кариера” (сборник разкази, 1976), „Прощално за времето на самотата” (роман, 1983), „Храбрите приключения на Бин и Бен” (роман за деца, 2003). Пиесата му „Право на име” (1968) е поставена на театрална сцена в Пловдив, пиесата му „Случаят Личев” (1974) – в Хасковския драматичен театър. Негови творби са преведени на руски, полски, чешки, немски.

** От наплевать (рус.) 1. да унижа; 2. прен. да се отнеса пренебрежително към някого, към нещо.