сряда, 21 февруари 2018 г.

Ars Poetica – ЛИЧЕН АДРЕС

ЛИЧЕН АДРЕС

Да, всяко начало си има и край,
а краят нормално е ново начало;
щом с огън в Театъра си поиграл,
ще виеш накрая и ти на умряло
.

Да, всичко е временно в нашия свят.
За малко дошли сме
, трупа артисти
отронени
сенки от чужд Листопад,
които с див кикот
Времето чисти.

Сезонът приключва, и хайде на път!
А всъщност никъде няма да ходя;
мен тук ми е сцената, тука домът:
България, Пловдив,
един от народа.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 22-23 fev.2015edited 22 fev. 2018

На снимката долу: 
Майка ми, студентка в пловдивския учителски институт, випуск 1946 г.

Публицистика – МИШО, ЮЛИЯ И... ДРУГИТЕ

МИШО, ЮЛИЯ 
И... ДРУГИТЕ
     

   Бил съм като че по-луд, по-злобен от фанфароните наоколо, но то беше покрито с непроницаем пласт от свенливост и тишина. Заралията Михаил Берберов, тринайсет години по-възрастен от мен, май имаше слабост към това мое поведение. Въпреки разликата в годините, усещах го духом по-нежен, макар известен и вероятно далеч повече преживял. За първи път това нещо усетих в хотелчето насред Стоб край град Рила, когато местна жрица на културата, изкуството и любовта се лепеше по мен, докато Мишо я следваше по пети, без да обръща внимание на прехласнатия от нимбата му на известен писател съпруг-рогоносец. Още поне пет случая ме водят до този извод.

 
1. Когато младичък поет, горе-долу на моя възраст, му лепеше тапетите в антрето и кухничката, пък тъкмо бях долетял с
жигулата си от Пловдив да бъбрим за мои си домашни дертове и усетих, че му е не особено драго да го видя в ролята на ухажвана особа.

  2. Навръх Архангеловден от 1985 г., именния му ден, когато гостувах на семейството му в софийския квартал Павлово, без да предположа дори, че му е празник, и когато в следобеда се обадиха само двама от многото му уж приятели по телефона да му честитят и някъде към девет вечерта внезапно в унилата обстановка, докато жена му Антоанета се мотаеше из другите стаи и ни беше зарязала, рече: "Сега ще поканя един хубав човек да разнообразим компанията", и по същия онзи телефон говори с някого, и след някакви си десетина минути на вратата цъфна Юлия*. "Запознайте се!" – прави галантен жест Мишо, а Юлия ми се усмихва: "Ами ние вече се познаваме". 

  После се качихме с разкошната Юлия на по-горния етаж да варим ужким чай, един от шестнайсетте чешита вносен чай, който имала, и подир час и половина, а може би подир два часа, след като ниго чай, ни дявол, някъде към полунощ, чувам гласа на Мишо в слушалката: "Слушай, решавай къде ще спиш тази нощ! Защото не слезеш ли до десетина минути, удрям ключа на вратата".

  Когато слязох, беше се понапил; запъти се към терасата
пред хола им, а там като прожектор, по-точно като лице на млада знойна жена над Витоша светеше огромната розова месечина; и като ръкомахаше почти театрално, с ръждив тенекиен глас Мишо заговори на месечината за дивната човешка неблагодарност. Много добре разбирах кого има предвид и за кого говори, разбирах, говори за мен, но не взех да се извинявам, само го успокоявах с гузен, затова пък звънлив, преливащ от щастие глас, че нищо, нищичко не се е случило, за което си струва да се тревожи, че там горе, един етаж над същия хол като хола в неговия апартамент, само сме обсъждали стихове, картини, изкуство и въобще, бъбрили сме демек за изкуство, приказвали сме си с дяволитата Юлия, едно от най-готините момичета на випуска ни, позната от студентските ми години в университета, за крайно интересната картина на пловдивския художник Владимир Щербак (1947)**, която чудна картина Юлия наскоро била купила за триста лева, представяш ли си – за толкова пари: триста лева, а пък аз я заяждах, че картината на художника Щербак и с краката наопъки да я обърнеш, и на една страна да я туриш да полегне, и на друга страна, пак не стои зле на стената, и това, значи, може да я изпълва с гордост, че успяла да купи тази толкова ценна цапаница!

  А той, като ме изслуша най-внимателно, привел едното си ухо към мен, продължи подхванатия монолог: "Това сме ние, българите! Българинът е неблагодарник. Ти му даваш
комат хляб да не пукне от глад, а първата му работа, като се наяде, е да ти захапе ръката". После – заекващ и хълцукащ от изпития коняк и като посочи розовобузата месечина над Витоша, рече с тенекиения си ръждив глас: "Ти с-с-си с-с-социален поет. Добър си, обаче си с-с-социален. А аз съм трансцедента-а-ален. Ама що ли се занимавам с теб, да ме пита човек!"

  Като се прибрах на другия ден у дома в Пловдив, първата ми работа бе да се спусна като лешояд към Речника за чуждите думи в български език: ба си, що ли ще рече "трансцендентален". Тъй де, "социален поет", което инак не стои зле, дали да не го приема за обида, при положение че не ми е възможно да съм трасцендентален?***

  3. За погребението на баща му Ангел, към когото в мухабетите Мишо не криеше неприязненото си чувство.
Реши, че именно моя милост трябва да произнесе надгробно слово в чест на баща му, въпреки че неговият баща ми бе почти непознат. И тогава там – в пловдивските централни гробища току покрай големия булевард, по който прелитаха в огромни мерцедеси с ханъмата си, бебетата и дечицата турските гастарбайтери, пренатоварени с всякакъв багаж втора употреба от Западна Европа на път към своята любима Анадола, пред трийсетина непознати с интелигентно-печалните им дежурни физиономии рекох няколко приказки: за следите в росата, по която току-що минал човек, които следи изчезват в хубавия слънчев ден на слънчева Тракия както се топят спомените по отишлия си от живота. Но... на това място замълчах като артист, едва затаил ехидна усмивчица заради клишето, което му предстои да изрече: Но остават децата на този отишъл си от нас човек, в чиито дела той продължава да живее.

  4. На маса сред кафенето на СБП (прословутия им Съюз на българските писатели),на улица Ангел Кънчев 5 в София, когато пред петима-шестима зяпнали го в устата отчаяни поклонници, начеващи уж, а не дотам млади поети, Мишо, доста фиркан, заби показалец в гърдите ми и с другата лапа ме гушна, посегна и да ме тупа по рамо (единствен от цялата тържествена компания не пиех, че жигулата я бях паркирал в улиците наблизичко, край Американското посолство на пъпа на София, че даже и имах наглостта да уговоря постовия – височък момък в новичка милиционерска униформа, да й хвърля по едно око на безценната ми жигула.): "Виждате ли го ей тоя тук! – сочи ме Мишо. – Пък аз тоя го виждам от трибуната на Писателския съюз, млад и красив, да сече с думи като с меч".

  Ирония ли бе, шегичкаили 100% Мишова фанфаронщина?

 
5. Когато двамата с дървения Иван Сарандев в редакционното стайче на някогашния вестник "Народна култура" – вестника на Тодор Абазов или на Иван Руж, обсъждаха приятелски дали
си струва риска да замина учител в Гурково край Балчик, в непознатата ми онази Добруджа и подир мнението на Иван, че не бива все пак да оставам даскал повече от една година и че даскалуването си е въртене на грамофонна плоча, смърт за литературния талант, ей на! – гледай го Йовков (Пак някакво тяхно театро!), Мишо рече: "Остави го! Да върви. Той си знае какви ги върши. Имам чувство, че зад гърба му стоят много хора". Става този приятен мухабет в светая светих на соц.културата, там – на третия етаж над софийското кино "Култура" в дъждовната есен на 1971 г.

  Никой не е ми бил зад гърба тогава, ни тогава, нито по-късно, но милият приятел Мишо се оказа прав, едва сега наистина разбирам. Зад гърба ми е непресъхващата трагична памет на Българския ми корен, от изкланите до крак през Април 1876 г. мои предци от заможния Хаджирендафилов род на разграбена, опожарена, превърната от главорези мюсюлмани в купища руини Перущица до петимата братя сърцати млади българи и четирите им сестрици от Керемидовия род (керемидарна край селото били построили). Керемидови са от старите четири рода, избягали от ислямските кланета в някогашно Търново, за да вдигнат подир кирпичената си къщурка мъжкия християнски манастир "Свети Никола" тук, в полите на Средна гора и над цъцрещата в ниското река Тополница, след като първом си устроили дом и после черква насред селище с многозначителното име... Калугерово.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 13 uli 1997 – edited by 29 dec. 2018

На снимката долу: 
Младият Михаил Берберов (1934-1988)
____
* По онова време Юлия водеше в Софийския университет курс от лекции по Украйнска литература. 
** Владимир Щербак (1947): "Художник с душа на философ, концептуалист. С диплом от Гърция и отличен като живописец в Малта, посвещава живота и творчеството си на Пловдив, рисува картини, в които сблъсква реалното с фантастичното и духовното с материално. Магьосникът с четка рисува дявола с ирония, хищника облагородява с целувка, за десерт залива творбата си с хумористични настроения..." Вж. целия красив панегирик за този велик художник на моя роден град Пловдив:
https://arhiv.marica.bg/%D1%87%D1%80%D0%B4-%D1%89%D0%B5%D1%80%D0%B1%D0%B0%D0%BA--%D1%85%D1%83%D0%B4%D0%BE%D0%B6%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%81%D0%BE%D1%84-news257239.html
*** Който е извън опита, извън познанието, извън пределите на съзнанието, демек, недостижим за простосмъртния артист, според внушението на великия ми приятел. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...