понеделник, 18 май 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (138.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (138.)


  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  03.05.2006. АКО ЗНАЕШ, ГЕОРГИ, КОЛКО СИ ПРАВ!

  Ако знаеш, Георги, колко си прав! Във всичко! И най-вече в това, което каза срещу ми в оная заключената тема. А бе, правдоподобно звучи, дори и аз бих се съгласил, но някак си е маломерно. И жалко. Е, вярно, то си зависи и от аршина. При въпроса, който разискваш, колко по уголемяваш нещата, толкова по-малък ти става аршинът. Ей това не знам защо не искаш или не можеш да го проумееш. С удивление виждам, че от много години при теб нещата се повтарят и не искат и не искат да се променят. Не е ли време да обърнеш поглед към себе си, и може би там е ключът на бараката, която всъщност не е заключена, но омразата, както любовта, е сляпа. Тя е способна да разбие вратата, дори когато просто не съществува и врата. Колко жалка е твоята правда! Как жалък е твоят гняв! Струва някакви мижави лева! Това ли е стойността на мечтите, на порива, на полета ти? Човек може да затъне финансово, материално, битово, случвало се е и на Алеко Константинов, и на Гео Милев, и да не изброявам. Но да имаш – от една страна, претенциите на човек на духа, а от друга страна, да си диаметрално противоположното (тук ще отворя скоба, защото със сигурност ще ми се наложи да ти обяснявам "противоположното") на онова, срещу което негодуваш, си е, меко казано, нахалство. А както вече много пъти си го изпитвал на гърба си и го знаеш, нахалството не остава неовъзмездено. 

  Имаше, впрочем, по комунистическо време една категория трудещи се, към които май принадлежиш и ти, които гордо се тупаха по гърдите, и смятаха, че – след като властта е в ръцете на работническата класа, тя следва да не работи, ами просто е в едно облагодетелствано положение. Т.е. това бяха хитреците. Ето това примитивно мислене навремето те изхвърли от редакцията* и те маргинализира, не аз. По онова време аз имах пред себе, както надявам се добре си спомняш, хоризонти, простори. Те не са помрачнели пред мен и до ден днешен. И знаеш ли защо?... Защото не съм хитрец! И защото не ме разяждат дребнавостите в живота, или поне не са успели до сега. И защото не съм се залепвал никога за никоя партия или профорганизация, за каквато и да било по-силна групичка, та да ме придържат на повърхността. 

  Впрочем, няма нужда да ти ги казвам тези неща, те за мен са нормално състояние на духа, пък и ти си съвсем наясно с това, дето се вика – целият ми живот е минал пред очите ти. И със слепоочието си да ме гледаш, пак следва да изпитваш и малко срам от думите си. Ако ли не, твоите думи, ще се обърнат насрещу ти. А тогава, като добавим към тях моя гняв, не те виждам. Пък може и да напишеш нещо стойностно! Неведоми са пътищата божи. Все пак "Ламски"** излиза. И това не е моя заслуга. Аз пожелавам след трудното раждане на книгата, щастлива по-нататъшна съдба – и на нея, и на автора й. Сега не намирам за уместно да се замеряме с... "кални потоци от ропот и град от словесна атака". Но ако си набрал, ако пращиш от някаква енергия, ако са те обладали някакви тъмни сили – нямаш проблем, ще те светна. И ще ти се проясни хоризонтът!

  22.07.1998. ДО ХАРМАНЛИ И... НАЗАД

  Да бе жив, баща ми днес щеше да празнува 76-ия си рожден ден. Петнайсет години почти откак си отиде. "22" е царско число, твърди нумерологията, а той се пръкнал в сиромашия като последен от петимата сина на Георги и Господинка Бояджиеви от Харманли. Харманли – дето един-единствен път с триста зора го склоних да отидем. Бяхме сами в неговата жигула. Като вече наближавахме, появиха се млади тополки встрани от пътя, който там върви с плавни извивки сред унилата равнина. Дъждец прехвърчаше – ръсеше ситен като брашънце, като маргарит, както се пее в песента. Умислен беше баща ми, по-мълчалив от всеки друг път. Казвам му: "Хай да идем на Улу-дере, дето сте играли като хлапета!" и... да, озовахме се първо на Улу-дере. Бях останал с представа от приказките му, особено като пийнеше надвечер след работа неговите 50-100 грама домашна ракия негово производство, че Улу-дере е приказна местност край реката; ами видях я местността в кишавия ден, унила като спомен от мизерни времена. Като стигнахме, прескачайки купчини битов боклук и строителни парчетии, баща ми май се пооживи, посочи ми местенце на стръмното: "Ей оттук се хвърляхме във вира". Гушеше се в буренака изоставен строеж на ресторант или на думбазка къща. Думбазинът обаче го нямаше в тази занемарена пустош.

  Надникнахме и в недостроеното. Строено-недостроено, изоставено, обрасло като в индокитайска джунгла; стърчат настръхналите във всички посоки поръждавели арматурни железа. Посочи към каваците, по които като хлапета някъде около 1930 г. се катерели – могъщи, клонести дървета с масивен дънер и обширна корона. Общо взето, мълчахме. И отидохме после у негов братовчед – човек на възраст. Пет-шест стъпала, антренце, стаите: миниатюрни, квадратни, цветя по прозорците, перденца, тензухени бели завески и покривчици под саксиите с мушкато, гобленчета, шити от домакинята явно. По стените нависоко – препарирани птици: сокол, бухал, патица, фазан, кос. Бухала най-ясно си спомням. И както е между роднини, дето отдавна не са се виждали, стопаните бъбреха и бъбреха, и бъбреха, а баща ми си мълчеше или отговаряше само когато го питаха.

  Излязохме навън от чистото подредено стайче и на съседна улица той ми показа запустяло дворче с чешма пред едноетажна къщурка наравно със земята. Имаше и тухли, приготвени за нов градеж, и опоскана някаква мизерна градинка. Посочи към дъното на двора, към килнатия нужник: "Ей там връзвахме нашата мъничка Розка... Игриво кученце беше". Били толкова бедни, че като се родил, докато майка му, още лехуса, лежала в леглото, съседи довеждат семейство бургазлии. Кандърдисвали я да си даде новороденото за осиновяване у тези заможни бездетни хора; увещавали я, че ще му е добре на малкия Кинчо, пък добре и за останалата й челяд. Слушала ги лехусата Господинка, слушала ги, па се надига от постелките: "Това дете ще излезе оттук само през трупа ми. Дете за даване нямам!" Къде бил мъжът й по това време? Предполагам, бил е готов да се отърве от едно гърло в повече, та затова и навярно реакцията му в този спомен не се съобщава.

  Петима сина отгледала баба ми Динка (Господинка). Мъжът й – кротък, незлоблив; ударен от хорската несправедливост, дядо ми, който цял живот бил бирник, демек – дребен данъчен чиновник, но не противния Елин-Пелиновски образ от класическия му разказ "Андрешко", та затова ми е противен този класик-царедворец и мазник на т.нар. Народна власт. Малко преди да се пенсионира, дядо ми Георги бил осъден да заплати значителна за неговия хал сума, от която хитрец някой, тамошен рогошлия, се бил облагодетелствал, като измолил дядо ми да му стане гарант за заем. Та този Георги, съпруг Господинкин, се затирил чак към златоградските мини чуждия борч да изплаща. Идвал си у дома, колкото да донесе остатък от спечеленото, по-голяма част от което отивала за издължаване според решението на съда. Издължил се тъй до стотинка и го виждам да си отива от грешния ни шарен свят скоро след това като едно дете с побеляла, остригана като у затворник коса и с ясносини като метличина очи в старешката си кожа, сух, кокаляв и с плахост като у затворник. Напивал се от 30 грама ракия. Случвало се, като се види с пари, да почерпи всички в кръчмата, да се почувства и той аристократ; вкъщи обаче треперел пред своята урсуз-жена, а тя, да речеш, същински фелдфебел на взвод, строявала го наедно с петимата му сина. Надушвала ли го, че си e пийнал, трясвала му вратата под носа и милият спял свит на кравай върху черджето, дето си изтривали нозете и си оставяли обущата, преди да влязат в къщата. Тази оперена жена, върху чийто плещи се вихрела немирната й челяд, към баща ми, изтърсака се отнасяла като към дъщеричка. Докато навършил четири години, връзвала му панделки, с рокленца го кипрела; мерак й било женска рожба да си отгледа. Капризна била, та все каскандисвала (горещяла се, мелела му сол на главата) на мъжа си: "Искам и аз кожухче като на Хаджи Анка, с шевици и яка обърната навън". Като млада, с приятелка нейна се озовава в София, споменавала на братовчедка ми Соня как ги посрещнал Иван Вазов в дома си. Приятелката имала авантюра някаква си с Патриарха на Българската ни литература, а пък 16-годишната Динка от Харманли й послужила пред харманлийския й джинс за параван. Съдбата  на тази моя предходница ми е скъпа, служи ми за ориентир в карък ситуации. Беше голяма чистница. Месец, след като ме приеха за студент в Софийския университет, поживях у чичо ми Стефан – предпоследния от петимата братя, докато да си намеря квартира, в тяхната комуналка (две стайчета с общ кенеф за пет семейства на улица "Емануил Васкидович" 40 сред прахоляка, кирпичените къщурки и бунищата вляво от някогашното Орханийско (Ботевградско) шосе зад Подуенската жп-гара. Леглото на баба ни Динка бе в кухничката, приютил я бе предпоследният й син Стефан при него да живее. Веднъж баба Динка издърпа голям мукавен куфар изпод леглото си, и като вдигна капака, посочи ни дрехата, с която да бъде положена в ковчега, дори възглавничка с цветенца избродирани за под главата й като мъртва бе турила там, хавлиени кърпи за опечалените, плюс снимка за надгробния й паметник. Изпраща 22-годишния си най-малък син в касапницата на Втората световна война, единствен от синовете й оказал се на първа бойна линия срещу нацистите край реката Драва, като му дава цветна картичка с изображение на Иисус със заръката да носи Иисус в малкия джоб на реднишката куртка над сърцето. Дали това е причина 22-годишният Кирил да се върне от фронта без драскотина, след като куршум "дум-дум"*** улучва приклада на леката му картечница и го направил на трески.

  Досега за тази жена от Харманли, кажи-речи, съм споменавал между другото, но вече си мисля, че е един от ключовите образи, върху които се е изграждал и моят характер на българин, носещ и нейните гени. Беше строга, очевидно красива е била на млади години, защото като поседя към месец в купения най-сетне от родителите ми етаж на пловдивската улица "Янко Сакъзов" срещу черквата "Свети Георги", по цял ден седеше на стол пред прозореца там, във всекидневната, с очи към улицата и черквата, та съседи са ме спирали да ми рекат: "Хубава бабка си имате, Георги!" Издъхва в старопиталище край Лом, по диагонал в срещуположния край на моята мила България, погледната откъм Харманли. Когато заравяли трупа й, гробарите не турили паметна надгробна плоча със снимка и надпис, а голям речен камък отгоре. Близък нямало, та и досега не съм наясно кой Господ е решил такъв да й е краят.

  Баща ми се появил на белия свят с бяла като у албинос коса, бели вежди, целият в мас. Между братята той беше най-хубав, направо красив като киноартист. И нежен. Чар имаше и у най-големия от братята, Димитър, но чичо Митко бе, според мен, по-гласовит и повърхностен, някак твърде артистично лъскав: наперен, висок, строен, докато баща ми бе тих, вглъбен, и да не кажа: дори срамежлив българин. Кръстила го майка му Кирил, предполагам по името на брат или по-скоро друг дядов роднина, защото веднъж баща ми рече, като го питах, че гадното (защото вони на турчин) име Бояджиеви иде от някой си Кирил, чийто разсъхнали каци за боя големите му братя търкаляли по двора в най-ранното му детство.

  Петгодишен, с изрязана консервна кутия в ръце се навъртал покрай казармите в края на градчето и войничетата му отсипвали от баката с войнишката чорба... През войната единствен от синовете рил окопи и пълзял под куршумите при Драва, дето българите даваме най-много жертви. Буйните му героични братя някак се уредили на завет, макар мобилизирани: Атанас в Егейска Тракия, Стефан в София следвал курс по дактилоскопия, Димитър – нещо си около пловдивското ни летище, в обоза, Дончо – чалгаджия, тъпанджия или барабанист; докато баща ми през пролетта на 1945 г. се прибира 23-годишен от бойното поле, от касапницата, с орден за храброст ІІ степен, сребърен. Редникът от лекокартечна велосипедна рота от 60 души, с която командването кърпело пробивите по фронта срещу отстъпващите немци. Много си го обичам този мой баща, може би защото бе такъв един, неоправен сред хорските шмекерии, тарикатщини и алчност. Вълна от бедняшка гордост ме залива, видя ли надменна, самодоволна персона нагло героическа поза да заема, да се надува над работливите, унижените, онеправданите. Много спотаена нежност излъчваше той под външната си сдържаност – посегна да ме прегърне, както баща прегръща син, едва на последния си рожден ден приживе, когато бях вече на трийсет и шест. Чак след смъртта му майка ми взе да наплита приказки каква грижа съм му бил, как се радвал, когато ме приели да уча в Софийския университет, и колко се гордеел, че синът му е вестникар, демек, пише-брише там нещо си и хората го четат.

  Първата ми книга излезе през пролетта на 1983 г. и татко ми плати за нея, ай, как запалено настояваше да ми плати! Какво ги е правил десетте екземпляра не знам, но в последния месец на лятото, в четирийсетия ден след рождения му ден 22 юли издъхна 61-годишен; помина се, и едва тогава захванах истинските си разговори с този приживе толкова сдържан мълчаливец. Като го водила майка му в Пазарджик да се сватосва с Борис Дявола и като захванала да изрежда какъв чеиз трябва да има булката, онзи зъл Борис, като ги измерил изпод вежди майка и син, отсякъл: "Аз щерка за женене нямам. Да си вървите там, отдето сте ми дошли". Не пропуснал обаче, след като онези двама си подвили куйрука и се изнизали, ехидно да пометне към майка ми, която му бе любимка: "Тоз хубавец отде го намери ма, Надке? Ми той като мома хубав с тия розови бузи, с тия сочни устни, с това бяло лице". По-сетне, седят вече оженени, бременна с мен майка ми и баща ми на масата му в Пазарджик, на улица "Тунджа" 18, бъдещият ми баща посегнал към панерчето с лютите чушлета и като усетил колко люто е, отказал се. Борис, дето не е и помирисвал фронта що за касапница е, рекъл гневно на зет си: "Като не траеш люто, що зяносваш!"

  И пред двамата тези мои предтечи имам респект, за мен те са пример за българин, но Борис Дявола с всичките му победи в живота му на сирак никога не бих поставил над кроткия мой баща мълчаливец. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 18 maj 2020

Илюстрации:
- Авторът на посланието за работническата класа и прочие.
- Баща на баща ми: бирника Георги, платил дълг на тарикат.
–––
* Тодор Чонов (1945) от с. Рогош, Пловдивско тук има предвид редакцията на местния младежки вестник "Комсомолска искра", откъдето ме прогониха след критична статия от май 1981 г., след която Т. Живков навикал местния първи секретар на ОК на БКП Иван Панев как така е допуснал някой да пише в местен вестник, че на Червения площад (култово място за манифестации) във втория град на България смърди на леш, и второ, уволника зам.кмета на Пловдив инж. Иван Йорданов и си го върнаха пак началник-цех в асеновградското предприятие за амбалаж "Асенова крепост".
Иван Панев (1933-1990)
** Ръкописът "Историйките на ученика Ламски" не видя бял свят. Независимо че великият поет на звучни и гневни строфи ме завлече с пари, за които не съжалявам, още ми е жал за поломената ми мечта да си видя книгата отпечатана в ръцете на най-най-обикновения българин на цена, която едвам ми покриваше разходите – 10 лв. за обем от 496 стр.
*** Куршум дум-дум, предназначен да троши костите, взривявайки се повторно след като срещне твърдо тяло, баща ми съхраняваше като реликва в кутията, където бе орденът му за храброст, военната книжка и цветната картичка от майка му, изпращала го на фронта с образа на Исус Христос. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...