Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 29 септември 2018 г.

Публицистика – ГЛУПОСТТА НЕ Е ПОРОК, АЛА КОСТИ ТРОШИ (2.)

ГЛУПОСТТА НЕ Е ПОРОК, АЛА КОСТИ ТРОШИ (2.)

    14.05.2001.

     "Колкото е по-развита рефлексията, толкова повече и по-добре тя умее да се владее."Отвращава ме просташкият им маниер да изтъкват своето, като демонизират и унижават опонента, отричайки всякакви качества и човешки черти у него. Ей тоя стил демонстрира напоследък Николай Хайтов, и не виждам как бих се съгласил с него. Не ми се нрави простакът, пък ако ще да се явява не в образа на писателя Хайтов, ами на султан Сюлейман I Великолепни.

      "Интересното винаги съдържа една рефлексия спрямо себе си, така например в изкуството интересното винаги пресъздава заедно със себе си и своя творец. Едно младо момиче" и т.н. Отнесена към изкуството, аналогията с непоквареното момиче ми изглежда многозначителна (бел.м.,
tisss): "Най-благоприятното за младо момиче е да получи свобода, но да няма достъп до удобния случай. По този начин то става хубаво и бива предпазено от опасността да стане интересно (...). Човек с развито чувство към естетиката винаги ще открие, че момиче, което е невинно в дълбокия истински смисъл на думата, би трябвало да се яви забулено..."
**

   Тая страст у Хайтов не е обикновената нашенска простотия; тя е отсъствие на основа за уважение. Сборникът "Диви разкази" е сред най-стойностното в нашата съвременна Българска проза, авторът й е сред съвременните писатели оня, когото поставям кажи-речи най-високо; възможно ли е в тоя лудешки натиск (макар да има сериозни основания спрямо Р. Ралин) писателят Хайтов да се показва елементарен тип, когато е автор на блестяща белетристика? З
ащо да не е възможно! 

     "Не желая нищо, което да не представлява в реалния смисъл дар на свободата. Нека подобни средства ползват слабите прелъстители. Но какво ли пък могат да постигнат те? Оня, който не умее да оплете едно момиче така, че собствените му желания да бъдат изричани от момичето, той е… и си остава некадърник. Не бих завидял на неговата наслада."*** Отнесени към художествената ни литература, в случая – и към публицистиката у нас, в еротоманските самопризнания на Сьорен Киркегор (1813-1855) откривам повод за раздразнение от навика у действително значимия Николай Хайтов безжалостно да натрапва мнението си, като сякаш се любува с тежестта на авторитета си да смачка по-уязвими и не до такава степен злостни в самолюбието си характери.

   А може би е дошло време толкова харесван, но и дотам обладан от представата за собственото си величие грандоман да бъде поставен на точното му място в националната ни менажерия от смърдящи на кисела байганьовска пот характери. 


     Кой съм, че да го съдя! Българин, и нищо повече. Именно като простосмъртен, мога ли да си позволя самоунижението да слизам на неговото ниво? Казват: Кога Сатаната реши да ритне някого, рита го не с дяволското си копито, а с човешки крак. Изкушавам се да го докарам до бяс. Е, в такъв случай тоя тип самовлюбени наглеци са моята слабост, обичам ги точно както котката обича да си играе с мишлета, както окото зад визьора на микроскопа изучава реакциите на прищипнат жабешки мускул. От една страна, Хайтов е твърде значителна фигура сред българските ни писатели, самороден, рядко срещан талант. Възхищават ме неговите текстове ("Вълшебното огледало", легенди и истории от Родопския край, телевизионният сериал "Капитан Петко войвода", който залепяше моята бедняшка унизена България на крайните работнически квартали на Пловдив за домашния екран, епичните му разследвания върху кощунствата на титулувани идиоти с костите на Апостола Левски). От друга страна, липсата на чисто академична култура (въпреки че официално Н. Хайтов е академик), т.е. липсата на оня тип цивилизованост – малко скучен, малко досадно обстоятелствен, но пък предпоставка за умни дебати по важни за нацията ни дела; та това си е чиста проба липса на домашно възпитание!

   Хайтов обаче не идва на гола поляна, нито е пръв в тая форма на безогледно отрицаване. Мнозинството големи личности в нашата Най-нова история са хора именно от тоя сорт, едро скроени, със замах – Раковски, Бенковски, Стамболов, Стамболийски... И как силно губят тия мили родни фигури пред личности с друг душевен строй, като Климент Охридски, Патриарх Евтимий, оня "тъмен монах" Пайсий от манастира Хилендар, многострадалния Софроний Врачански, Васил Левски, Алеко Богориди, Александър Малинов, академик Михаил Арнаудов, Иван Башев – външен министър, когото Татови хора (слух от времето, когато живеех в София) убиха на Витоша.

   Едните стоят предизвикателно героично в Националния ни пантеон. На вторите като да са им любими сенчестите места; а у тях откривам далеч повече духовност, точно те ме зареждат с оптимизъм за България. 

    19.05.2001.

   На този ден от годината се появи на бял свят брой 1. на политическия вестник "Демократическо знаме". Тщеславието ме боцка, че тая дата ми е личен празник. Вестникът е сред първите свободни, не осветени от властта издания в оная  пост-тоталитарна България. Като редактор (главен, ле-ле!) опитвах да въведа уравновесен тон на писане в началото на тепърва развихрящия се грандиозен пир на Демагогията и Посредствеността****, когато подир мъртвешкия шепот от трийсет и двете години Тодор-Живково управление падаха с гръм и трясък какви ли не ограничения и забрани и националното медийно пространство взе да се изпълва със самолюбиви речи и кресливи призиви за мъст.

   Никой още като да не подозираше, че фанатичната (справедлива уж) ярост иде откъм типичния нетърпящ възражение стил на говорене в бившата комунистическа преса и радио. В еуфорията ни се замъти информационното пространство и това помогна на някогашни палячовци и мародери в т.нар. артистични среди да отърсят гримасите си на родени гробокопачи (на капитала), па да се изваят в колективен образ на родолюбиви, защо не и единствени най-верни, най-праведни демократи на България.

    Вече поуморени позастарелите, отпуснали шкембе партийни босове на соца отстъпиха ред на млади хищници, помогнаха им да се вградят в образуващата се новичка политическа и стопанска върхушка, да натрупат банков капитал и кредит доверие сред доверчивия, въодушевен, обзет от розови очаквания народ. Спомени около правенето на вестника ми носят горчиви поуки, но и известна гордост пред мен си: че още в ония дни и месеци непосредствено след преврата във върхушката на БКП от ноември-декември 1989 до февруари 1991 г., съм налучквал, неосъзнато макар, кое-що от грандиозната манипулация, на която обикновените българи бяхме подложени, "Вълкът козината си мени, нрава не". Някогашни "съмишленици" от оная първа за България Демократическа партия, по-късно го разбрах, напирали преди всичко себе си да уредят сред парвенюшкия лъже-елит. 

    Доколко са успели не е съществено. Същественото е, че от първите дни след Десети ноември са се представяли за едно, а са нещо съвсем друго. Можеш ли да си щастлив, когато панически бягаш от вродения усет за добро и зло, когато бягаш от самия себе си! Ето защо веднъж извършили компромис с нравствеността, се обграждат с яки зидове, копаят ров между затворената си общност на самозванци и света на обикновените българи. Когато тръгнат из народа пък, когато изпълзят из луксозните си обиталища и се разтъпчат сред обикновените хора, то е празник на популизма: фалш, фалш... фалш и глупашка суетня. Питал съм се, например, защо естрадната глезла Бисер Киров тъй силно ми напомня президента Петър Стоянов, наричан мазно от местните му поклонници "Бате Петьо". Актьорът Георги Мамалев предизвикваше див кикот сред публиката с репликата "Ето, Бисер Киров – целия в бяло, целия в зъби!"

   Дребни подлости съпровождаха правенето на вестника от раждането му до мига, когато ми писна да обикалям окръга и съседния Пазаржишки окръг с жигулата си, натъпкана догоре със снопове от по 200 екземпляра в свезка с последния брой, и реших да се спра. Вестникът, без четирите броя – 4, 5, 6 и 7, правени зад гърба ми, докато съм бил за около месец през юли-август 1990 г. извън Пловдив, изразяваше личната ми представа за редно и нередно, независимо колко разнопосочни са били авторите и сътрудниците ми. Всеки отпечатан във вестника текст, с много редки изключения, минаваше през писмената ми машинка у дома, независимо от кого и защо е бил писан. Доколкото съм могъл, пазил съм на неедного личното му его, дотам, че да ме обвини един в мекошавост. Отровното "Ти си комунистическа подлога" как да забравя! Тъй стоят нещата с тоя вестник, нормално за България.

   Огъвай се, Тревице жилава, ала продължавай с уравновесеност, отдръпнал се от площадната гмеж в самоирония, но и със състрадание към грешниците, влюбен в живота – стил, зададен от Великите учители на Българската ни изстадала нация и на християнската ни цивилизация. Qued antea fuit impetusq nunc ratio est.*****

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 30 sep. 2018

Илюстрации: 
- Лятото на 1990 г. в Несебър с Мария Комитова и Надя – по-малката от двете ми дъщери;
- Брой 1. на вестник "Демократическо знаме", хубавото Знаме, както го наричаха депутатите във Великото Народно събание и на екрана в предаванията наживо по Българската телевизия от Парламента виждах да го разгръщат, челна страница.
___
*
  Сьорен Киркегор, „Дневник на прелъстителя”, с. 62. 
**
 Цит.съч., 113. 
*** Цит.съч., с 151.
 
**** Нейчо Неев
, пиян до козирката: "Еба ти държавата, щом аз съм й зам.-министър председател!"
*****
 Там, дето някога били са диви страсти, днес разумът царува. Бел.м., tisss.

Публицистика – ГЛУПОСТТА НЕ Е ПОРОК, АЛА КОСТИ ТРОШИ (1.)

ГЛУПОСТТА НЕ Е ПОРОК, АЛА КОСТИ ТРОШИ (1.)

      12.05.2001.
 
   Може би има щастливи изключения, но те затова и са изключения, защото утвърждават наложила се през последните трийсетина години идилия в горния курс на Българското училище. Днес в Българското ни училище царува откровена, безкомпромисна съпротива срещу учителя, искам да кажа: срещу учителя, като нравствена институция. В известен смисъл Учителят, ама не възпроизвеждащият заимствани пози чиновник, даскалът тип "грамофонна плоча" в класната стая, сред 15-19-годишните българи е последното усилие да се удържи достойнството на интелекта.

   Младите българи няма как да разберат какви унижения съпровождат учителското поприще в годините на планиран хаос в държавата; липсва им опит, дори сянка от старание им липсва, да усетят тая печална драма. Те са свежи, бойки, напористи, с бая добро самочувствие, и в това не би имало нищо лошо, ако не бе жизнеността им отлята в гротескните форми на наглост, меко казано, липса на елементарно домашно възпитание.

   Вилнее откровена гавра с учителя. Мога да изреждам случаи, и не само от личната ми педагогическа практика, но и от време, когато сам съм бил ученик в една от пловдивските гимназии, и когато беше нормално в ІХ-ХІ клас паралелките да са седем, осем, и то препълнени от ученици. Защо е тъй? В учителите ли е причината? А дали, простичко казано, нацията ни поначало не е грубиянска и цинична спрямо всичко духовно? За което още бай Петко Рачов Славейков говори в спомените си каква плата му определяла селската управа – възнаграждение по-ниско от на селския говедар, понеже даскалът има разкоша да е все на завет и под покрив, докато на оня с говедата му се налага да прошета къра в дъжд и вятър, киша и слънчев пек според прищявките на Господ бог.


   Не смея да обвинявам: нашите 16-, 17-, 18-годишни следват модел на поведение, който обществото им задава. Ай, какви хъшлашки схватки се водят по нашите форуми, медии и в самото ни Народно събрание! Ами че нарушаването, ама не мимолетно нарушение, а стремглаво, целенасочено рушене на всякакви разпоредби, на всякакви писани и неписани правила на благоприличие, на християнския ни манталитет и култура, се приема у нас за тържество на победилия егоизъм. За уважение към отсрещния, за смирение не говорим инак, освен на майтап или с нежно лицемерие.


  Обричаме сегашното поколение млади българи да бере и утре все тия плодове на неандерталщина, от която страдаме като нация и българи. Имам сериозни подозрения към недомлъвките на г-н Сакскобурготски, а чувствам, масовият българин за някакви си два-три месеца от появата на Кобурготски в политическия цирк, го обгради с доверчивостта на народ, наплашен от домораслите ни политици, от безгръбначни интелектуалци.


  Потресени от себе си, пак сме упорити, израснали в скута на вождове и партийни слуги. Сочеха ни партизаните като пример за честно служене на Отечеството, а оцелелите след Девети септ. 1944 г. партизани с малки изключения бяха изтикани в сакралните пространства на митологията и фалшивите легенди; ако бяха стойностни личности, държаха ги настрани от прякото управление, ползваха ги единствено като аргумент и първа отбранителна траншея на подчинение спрямо Съветската държава.


  Завръщаме се при корените на своето, но сме объркани. Ай, какъв вой се надигна, как най-злостната, най-мръсната тиня изкипя на повърхността на държавата и медиите ни! За това кощунство сега ни отмъщават нашите деца. Те нямат романтичните ни илюзии за Свобода, Братство, Равенство, липсва им и добрият пример. Като поколение, възрастните българи вече не можем да сме пример за тях, та ми е жал за всеки кротък учител, когото невежествените с проклятия разпват на кръст, докато бленуват как някой идва на бял кон да ни оправя батаците.


  Училището ни днес вони на нравствен разврат. Не съм си и представял толкова злост и пренебрежение към възпитанието, сбрани на едно място. Лицемерието по Живково време не смърдеше тъй на леш! Да си учител, в прекия смисъл на това понятие, днес е героизъм. Критериите от миналото са отречени; по партийни камбанарии и минарета духовните травестити  проповядват наглост, която наричат демокрация, ама то не е демокрация, а власт на невежеството, лакомията, отчайващата посредственост.



   Ето текст, което писах вчера през четвъртия и петия учебен час, докато в свободно от занятия време готвех таблото със снимки "от едно време”, когато Училището, въпреки всичко, бе Храм на науката и възпитанието.

ЕЧИ ЗВЪНЧЕТО

Което е било, си е отишло,
и все пак в нас е още живо то –
навярно спомените са излишен
фалшив варак, подобен на злато.

Училище, с теб лекичко стареем:
звучат различно детските ята,
ала да си учител е идея –
учителят не бива да е стар.

Науката е храм и орна нива –
да се погледнем искрено в очи:
животът е една голяма книга
и нека школското звънче ечи.

   Налепих снимки от 1983-85 година с ведри лица и фигури на учители и ученици със знамена, в ученическа униформи (всяко училище – със своя униформа), фанфарна музика, светнали от майското слънце класни стаи, а по средата нарисувах текста, писан за среща същата вечер с бивши наши випускници. Канен бях, ама не отидох. Какво повече да им река, пък и защо ли! Нека сами си решават; моята работа с всеки от тях приключи.

      13.05.2001.
 
   Съсед един чат-пат ми гостува: играем шах или на кафе и чай бъбрим за политика, писатели, книги, жени, футболни пристрастия. Някога Георги Въргов, родом от Златоград, с корени откъм Егейска Тракия, рецитирал с успех. Гласът му е плътен, внушаващ респект. Притеснен, казва:

   – Неудобно ми е пред сина и жената, но остана ли сам вкъщи, пак си ги казвам на глас ония стихове на Пеньо Пенев. Не-е, не съм ги забравил.

   От тема на тема, подхващаме да спорим за взаимоотношенията между двама писатели – Николай Хайтов (1919-2002) и Радой Ралин (1923-2004). Понеже е ревностен читател на Хайтови статии в напористия вестник "Нова Зора", Гошо сипе люти приказки срещу Радой Ралин: как Радой бил безскрупулен до ен-та степен и т.н. все в тоя смисъл. Опитвам да обясня, че не е достойно творец с авторитет, какъвто е Хайтов, да слиза тъй ниско не в опозицията, а в тона, с който се заявява пред публика. Кофтият му тон подбива стойността на изреченото. Недопустимо е това да го върши умен човек; глупакът може да си позволи да е зъл и нагъл, ама за писател от такъв калибър е недопустимо по кавгаджийски да влиза в лют спор.


   – А защо не? – инати се приятелят ми Гошо. – Хайтов казва истината! Ето например, аз дълго време съм вярвал на писаното от Радой Ралин, слушал съм как хубаво говори за демокрация и човешки права. А това било двуличие. Ами че той такива гадости вършил! Да не беше Хайтов, това дали щях да го знам? Тоя Радой Ралин бил много подъл тип, бе!


   Горещи се съседът, слушам го и си мисля: леле, какви непоправими беди може да натвори личност, която не успява да се задържи на нивото на високия си писателски талант! Писателят, когато е наистина талантлив, е духовен учител на нацията. На учителя е забранено да хленчи, да бъбри неуравновесено, да се явява пред всички нас с опулени от злоба зъркели, колкото и добър, кротък и праведен да се мисли, когато е насаме със себе си. Ами че в тая злост е грубият натиск, манипулацията над всички нас.


   "Истината носи спокойно сърце" използвах фраза на Уилям Шекспир за девиз на "Демократическо знаме" – вестник на Демократическата партия в Пловдив от 19 май 1990 до 26 февруари 1991 г. За да определя мнението си, нужна ми е уравновесеност; не желая в такъв момент някой зъл идиот с юмрук, тракане на зъби и зли речи да блъска по вътрешните мои везни. За мен това е посегателство, изземване на основно мое лично право.

   В японското общество на обезверена подир Втората световна война
Япония неслучайно водеща е идеята, че възпитанието на Японската нация начева с възпитание на възпитателите. Не ме вълнува толкова прав ли е Николай Хайтов и доколко казва истината, не ме вълнува и дали Радой Ралин е давал поводи да се говори така яростно срещу личността му – главното е, че двама най-стойностни автори в Българското ни духовно пространство сами се кепазят пред учудените ни от любопитство очи.

   Защо у нас всеки едва издрапал над мнозинството обикновени българи се вживява в роля на вечерял с Бога! Ако това не е битова простотия от фанатизъм и грандомания (чудесни белези на Глупостта), какво ли друго ще е! И резултат от такива упражнения е, че у нас вече никой никого не чува, всеки си живее със своята велика, крайна и все пак жалка истина.

      Следва

БЕЛЕЖКА от 7 януари 2007:

   Говорихме вчера с отец Иван от пловдивската църква "Св.св. Кирил и Методий" и други двама приятели на пет-шест метра от ямата с мъртвото тяло на чинка ми Кети, докато неколцина цигани въртяха сръчно лопати и буците пръст глухо трополяха по капака на спуснатия на дъното ковчег. Ритуалът по погребението тъкмо беше приключил, отецът бе избъбрил и изпял обичайното утешително слово за смисъла на човешкия живот, за нравствеността като висша санкция и промисъл, със звучен колоратурен баритон бе ни изнесъл черковно песнопение, докато опечалените близки на 77-годишната Катерина минаваха за "Последно сбогом и прости!"

    Двайсетина метра от гроба на чинка Кети току-що ми бяха посочили гроба на известния от Тодор-Живковото време архитект Боян Чинков*, починал през 1979 г.; едва разчетох цифрите върху плочата, на която са изписани имената и на родителите му. И значи, Ангел – пръв приятел на братовчеда Георги, подхвана, че са се сбрали тук тоя ден все някогашни хлапаци, македончета от Кючукпариж, а отецът – достолепен мъж, около 55-годишен, по патриаршески побелял, внезапно рече: "Това поколение българи в сравнение с нас и родителите ни е отчайващо посредствено, тъпо и нагло. Влезте в Интернет, да видите що цинизми, що глупости се леят от нашите българчета. Нищо свято за тях: ни майка, нито отечество, ни любима, а за чест и съвест да не говоря. С всички и всичко се гаврят”.

   Мислех да се обадя, да възразя на отеца, но като чух другите двама – 69-годишния Ангел и 52-годишния Стефан, какви ги редят, рекох само, че са ми баш добре известни младите, понеже преподавам на 15-19-годишни българчета. Пази, Боже, отечеството да разчита на тях! 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 29 sep. 2018
Илюстрации:
- арх. Боян Чинков сред семейството (горе);
- някогашна реклама за кантората му (долу).
__
* Арх. Боян Чинков (1899-1979) http://www.librarysm.com/chinkov.html. Говореха в града, че за него се застъпил пред някогашните властници самият Дьо Гол. От безбройните анекдотични случаи... Уговорил се архитектът в мекичарницата срещу пловдивската централна жп-гара, че поема харча за сутрешните продажби, излязъл отпред и ревнал с пълно гърло: „Насам, народе-е! Мекиците и бозата вече са без пари!”
      
    Че като се юрне тоя ми ти изгладнял народ, ще се изпотрепат. Блъсканица, кавги, олелия. На перона на гарата чак се чува. Изнервени, чорлави, лютинатискат се обичайните кротки до тоя слънчев ден клиенти. Някои се редили по три-четири пъти, а пак и пак напират към мекиците и бозата. Явява се естествено и човекът на реда, роден наш милиционер, уж ред да въведе: ама и той ръфа от безплатните мекици, пийва си бозичка и с пълна уста обръща зъркели към архитекта: "Ти-и сеа, друарьо, що черпиш?” А Чинков рекъл, ама тъй, че повече хора да го чуят: "Ей тъй ще сме, другарю старши, при комунизма, кога всекиму ще се дава според потребностите!”

    Друга история. В магазин за обувки насред пловдивската Главна в най-дивата блъсканица  избира си Чинков патъци, обръща ги отляво, отдясно, опипва подметката, души я, прегъва я надве, муси се; и все недоволен. "Какви ги желаете?" – губи търпение продавачката. "Желая ги с грайфер, хем с по-дълбок грайфер – рекъл, и се обърнал към насъбралите се сеирджии:   – понеже в комунизма ще е по мед и масло, дълбок грайфер ми трябва да не се пързалям!” Вж. и http://www.desant.net/show-news/27459/ Бел.м.,tisss.