За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената край нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, краят винаги един и същ, но пък толкова е хубаво да съзнаваш, че си грешен и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото. – Аноним (1947)
16 avg. 2012
ПРИНЦЕСАТА И ГРАХОВОТО ЗЪРНО
По едноименната приказка на Ханс Кр. Андерсен
Имаше някога някъде си един кралски син, шарен-марен такъв, прилежничък, че и чистичък, и най-важното – едничък на мама и тате. Гледаха си го родителите му като писано яйчице, нищо не го карат да върши, кофата за боклук даже не изхвърля, а бе нищо не щат от него. Той пък по цял ден, и особено нощем, мечтаеше си да се ожени, ама не за каква да е, а за принцеса. То, като се поогледа човек, принцесите са под път и над път, повечето са фалшиви, обаче отвън са начервосани, белосани, нагласенки, дрънкулки по тях висят, роклите им са от най-скъпо вносно платно, шити по последна мода, но отвори ли си такава една цоцолана златните устица, светът веднага разбира колко е глупава, че и лакома, а очевидно й липсва чар. Голям дерт си е в навалицата от кресливи грубиянки да откриеш принцеса.
Преброди царският син много земи, ходи по какви ли не от скъпи по-скъпи курорти у нас и в чужбина. Къде ли не надникна, в какви ли не луксозни палати надзърна, уви, такова девойче не намери. Навираха му в ръце, тикани от пресметливите си роднини, разни изкусно накъдрени глупачки, омазани с помада, мазила, фон дю тен, три пласта грим. Но как па ни една не накара сърцето му да трепне! И взе да се отчайва царският син – разхожда се, унил и печален, из царската градина на двореца си от слонова кост с високите кули. Лицето му: страдалческо такова, жал да ти стане, жив да го оплачеш. В царството бабичките, сбрани подир обяд да клюкарят на чаша кафенце с леблебия, все за това говорят: "Бре-е-е-ей, колко зле светът е устроен! Как само за нашия принц достойна мома се не намери?!"
Отмина по реда си пролетта, па отмина и лятото. Дойдоха си от Египет щъркелите, лястовиците и другите прелетни птици, излюпиха яйца, отгледаха си пиленца, накрая отлетяха пак на майната си. И пак настана мъгливата и дъждовна обичайна за нашите географски ширини есен. Всичко подгизна от простотия, мазни турски сериали, чалга. Чалгата гърми и моми с огромни изкуствени силиконови бомби шетат, въртят задник, покачени върху висок двайсетипетсантиметров ток, дебнат как да се хвърлят върху татуираната обезкосмена гръд на някой загорял атлет паралия, най-малкото – върху закъсал за жена умиращ си от скука женкар милионер. Самотно, лепкаво, миризливо, гнусно – а бе, направо казано, адска киша, вони на леш, та се не трае!
Не щеш ли, една вечер се изви буря. Че като засвяткаха светкавици в небето на зиг-заг, че като затрещяха онез ми ти гръмотевици, като ливна онзи ми ти дъжд из ведро – да се вцепениш от страх. И точно тогава на градските порти точно в полунощ взе да се хлопа. И понеже стражите от фирмата за охрана бяха се покрили на сухо, пляскаха белот до полуда и се наливаха с шотланско уиски, излезе Негово величество старият цар да узнае кой хлопа по никое време. И що да види Негово величество Царят! Пред портите на апартамента, извинете, на огромния царски палат, трепери принцеса, моля ви се! Боже мой, ама на какво приличаше тя? От косите и от дългата до петите дреха дъждовна вода се стича. Обувчиците й – цели оплескани в кал. И независимо от това, уверява, тропа с краче и се муси, че е принцеса. О-ох, как мило и достойно изгледа тя стария господин Цар! Чак като на мъж му стана някак неудобно. И без да се замисля, отключи, пусна я да влезе. И даже тръгна пред нея да й свети с царския си фенер.
Е, в тези тънки дела жените не са толкова доверчиви. Такава бе и старата госпожа Царкиня. "О-хо! – рече тя на придворните дами. – Сега ще я изпробвам аз дали пак не сме случили на поредната повлекана. То аслъ откак из блока, извинете: из царството ни, се разчу, че имаме син за женене, какви ли не рошави гарги и кукумявки кръжат и ни досаждат!" И без дума повече да каже, вмъкна се тя в спалнята за гости – завря се под бледорозовия атлазен балдахин, катурна върху пода пухените матраци, дюшеци и възглавници, сложи едно ей-туничко грахово зърно най-отдолу, а върху граховото зърно пльосна дванайсет дюшека, с гъши пух натъпкани, върху тях – още двайсет и три пухени постелки, и върху купчината луксозен боклук покани гостенката да спи.
На другата утрин Царят и Царкинята първи дотърчаха. Кланят се двамата, носът им опира в персийския килим, един през друг се мазнят: "Ах!... Добро утро, миличка! Ах, извинете за безпокойството, ама добре ли се наспахте?"... "Ах-х! – рече принцесата. – Цяла нощ не съм мигнала. Не знам какво му е на това легло, лежала съм сякаш върху нещо тъй кораво и твърдо, че цялата съм в синини. Ужасна нощ!"
Тутакси на цялото Царско войнство, което значи готвачки, телохранители, депутати, министри, онези, дето изхвърлят сутрин гърнето, царедворци, доносници, натегачи и прочие, шефът на парламента – и той, дотърчали да слухтят, им стана ясно, че пред тях е истинска принцеса. Ами да! Кой друг – моля ви се, ще усети грахово зърно през купчина пухени дюшеци?!
Какво да ви кажа още, оттук нататък всичко е ясно: принцът тутакси се ожени за нея. Най-сетне милият беше сто процента сигурен, че взема за жена не някоя празноглава кукла тъпачка, а истинска принцеса. Граховото зърно с духовата музика на Кралския гвардейски гарнизон, с песни и танци под скиптъра на Негово величество положиха върху бледорозова копринена възглавничка... И сега в музея на кралството се стича куцо и сакато, от кол и въже туристи прииждат да го разгледат. Го-о-оляма работа, ще кажете! Някакво си грахово зърно... Че това не е изсмукана из пръсти, а действителна история от крайния квартал на моя роден град, зад циганското гето, да речем, доказва нещо много важно. Синът на царя, деца, усетил тръпка отляво, дето у всекиго от нас е сърцето. Ех, как се задъхал от вълнение! Ех, как заискрили очите му! Зачервил бузки. Станал добър и мил с обикновените хора. А тези нещица винаги са знак, че наистина открил своята принцеса, по-точно: че го споходила самата Любов.
