Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 11 декември 2018 г.

Публицистика – ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (12.)

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (12.)


   Продължение

  07.09.1997.

  На вчерашния ден, само че през 1983 г. издъхна баща ми. В страдание, без никой близък до себе си, великодушно обречен на смърт от лекарите. Сутринта в единайсет часа го приеха в софийската им клиника Пирогов, позволиха да го облека в техни си дрехи – синкавосиня, яко умирисана на карбол, захабена от лошо пране пижама с избелели следи от кръв и йод. Откараха го върху висока носилка на колелца до асансьора към горните етажи и... край; рекоха, вече не сте му нужен. След десетина часа издавал предсмъртните си хрипове, абсолютно сам в болничната клетка, само че ние, най-близките му, това още не сме знаели.

  Помогнах му да влезе в онази мърлява синя пижама и после първи го открих сред петте трупа долу, в моргата на софийската клиника Пирогов, докато роднините там, пред вратата на моргата, кършели пръсти и хапели устни. Почернял от обгарянията, внезапно силно наедрял от натрупани в мъртвата му плът газове, с полуоткрехнатите си оцъклени очи. Очите не е имало кой да му затвори. И той, както дядо ми Борис Дявола, си отива от този наш свят с изкривена в гърч усмивка сякаш. Смееше ли ни се, що ли! Имаше сълзичка в крайчеца на дясното му око. Вече го бяха разрязвали и шили след аутопсията; до брадичката чак светлата му луничава кожа бе в груби тропоски, а бялото допреди седмица лице бе в люспи тъмнокафява овъглена кожа.

  За света беше почти неизвестен, драмата му – естествена. Споменаваше майка си, баба ми Динка (Господинка), когато болките му се усилвали; ама не-е, не дори и шепнешком, а само с устни... да не би да ни разтревожи със себе си. Настръхвам само като си помисля за величието на кротостта му в може би най-страхотната самота, пред Смъртта. И са ми дваж по-противни суетността и хленченето у галеници на общественото внимание

  Вчера погребваха Даяна Спенсър*, принцесата на Уелс – помпозно, по кралски стилно. Докато следя в ранния следобед по телевизора у дома погребалната церемония, мисля си за онази тръпнеща, очарователна 36-годишна млада жена, която по такъв оловно, катранено представителен начин светът отстранява от себе си. Подозирала ли е жизнелюбивата, най-сетне открила Любовта Даяна, че по такъв подъл начин общественото внимание ще я погуби?

  Вчера се споминала и Майка Тереза** в индийския град Калкута, на 86 г. Показват бедняците как горчиво
плачат по улиците. Очарованието (Даяна) и Смирението (Майка Тереза) не бяха ли качества и на баща ми? Дали у всеки от тези трима Иисус не е пребивавал известно време?

* * *
  Този бележник е продължение на записки, наченати в началото на юли между шест и единайсет сутринта, четейки Библията, пишейки след това, докато си пия кафето или чая, когато слънцето изгрява и светът наоколо постепенно се буди, оживява в делничния си ритъм. Много съм задължен на Re. за всичко, което е в тези мои години, за ведростта, шегите, за моето вътрешно равновесие, което усещам чрез слънчевото й присъствие, за увереността в способността ми да се изразявам в писмен вид. По природа суетен, припрян и нетърпелив, от лъчезарната Re. десет години се учих на търпение и вътрешна хармония. С царственото си присъствие ми внуши, че можеш и да отстъпиш с достойнство, присъщо на духовен аристократ, без да увредиш на позициите си, че да си смирен не значи предателство към себе си и твоята лична мисия; напротив, то е съхранена за бъдещето ти на човек етична енергия. Както е при свитата пружина: притиснали са те, значи имаш възможност за отскок.

  10.09.1997

  Тщеславие ли е, че упорствам в недоимък, че вадя свои неща на показ? Или дълг към способността да описвам живота като вълнение? Виждам се пътник, чиято раница е натежала от впечатления, и той вече търси как да разтовари преживяното. Който желае, нека взема каквото си ще – това вече няма да ме занимава! Ще съм отминал, освободил съзнанието си за други текстове, за други прилетели от Миналото на моите два рода и моя роден Пловдив послания.

  Наближава осем. По небето – нито облаче. На балкончето съм, отпивам вода с лимонтузу и захар, че нямам друго, а ми е ведро и хубаво. Не е ли то спокойствието, към което откакто се помня силно съм се стремил!? Усещам тълпи от настръхнали, изнервени хора как себе си сами съсипват в преследване на трошица известност или влияние, а пък са жалки да не изпуснат онова, което съвсем, ама съвсем не им принадлежи.

   12.09.1997.

   Занимавах се днес с Библията. Посланията на ап. Павел до римляни, коринтяни (І и ІІ посл.), галатяни, ефесяни, филипяни, колосяни, солуняни (І и ІІ посл.), до Тимотея, Тита, Филимона, евреите... Ей го първостроителя на Христовата черква! – остарял, болнав, угрижен, мина ми през ум. Реди напътствия, напътствия и пак напътствия. Нищо героично. Вгледаш ли се внимателно обаче, то си е подвиг от най-висока проба.


   14.09.1997., Кръстовден


   Вчера със сестра ми и племенницата Емилия пътувахме до Пазарджик да приберем общо 68 кг несмляно жито, компенсация за наследствени три градини. По обяд в апартамента на леля ми Василка наредиха трапеза. Мило ни посрещнаха роднините. Подробности от родословието уточнявах с леля ми Васа. Та ето и някои ситни-дребни...


   - Баба ми Вена (Невена от Перущица) се споминала на 16 януари 1964 г.; умъртвили я докторите, че тя развивала захарна болест, а пък лекарите й биели големи дози гликоза. Предложих им ние, от рода на майка ми, да се събираме на уречен ден в някоя местност край Пазарджик. Да бъде в края на лятото, когато работата по полето привършва. Да речем, 17 септември, когато е празникът на Света София и дъщерите й Вяра, Надежда, Любов.


   - За имената в майчиния ми род... Баба ми перущенлийката има брат Гълъб и сестра Цвета. От рода на дядо ми Борис, откъм Калугеровския ни корен са Ангел и Мария – родители на едничкия Ненко. Ненкови са Борис и Мария. Дядо ми Борис не кръстил на родителите си; и нямам идея защо! Идея да кръщава рожбите си Вяра-Надежда-Любен дава братът на Невена, перущенлията Гълъб. И тъй, от Борис са: Вяра, майка ми Надежда (родена навръх Гергьовден), Любен, Василка (родена на Василовден), Виолета.


  - Седемнайсетгодишната Вяра като да е обречена курбан за здравината на рода. Руса, синеока, рядко красива, изписана като икона. Изплашила я до смърт чарда пощръклели биволета, докато се прибирала от училище. Залинява и подир месец-два издъхва, едва 17-годишна. Ясновидец някой си от София предрекъл смъртта на първата й рожба, когато Невена го посетила. Ходел ясновидецът, по думите на баба ми, тъкал като кросно напред-назад из стаята с облещени в тавана зъркели и говорел-говорел-говорел, като да четял по книга.


   17.09.1997.


   Празник на двете ми дъщери Вера и Надя. Гледам как поемат в личния си живот. Крилцата им са още слабички, но отстояват криво-ляво своето, без да са отбелязали дотук кой знае какъв успех. А що е успех всъщност?


   Може би успех ще е да приемам с вътрешно равновесие случващото се около мен ограбване и унижение на моя народ, без да губя вътрешните си ориентири (защото Злото е винаги по-слабо); без да изгубя моята си онази вътрешна светлинка, да изпитвам удовлетворение от най-малките стъпки; да не спирам да мечтая; да не си губя усета за смешно и самоирония.


   Леко мразовито. Утро. Слънцето свети, ама не сгрява. От изток долита тътнежът на електрически влак, прекосяващ стария железен мост, строен от немците около 1943 г., и над лениво течащата Марица дрезгаво надува сирена.
Уж е ведро, а пък съм като натегнат лък. Ден подир ден животът ми се изнизва като зърна от кехлибарена божигробска броеница. Старая се да удържа мигове светлинка сред съсипията наоколо, а кому е нужно това, което върша? Не тъй далеч зад хоризонта е Зимата: а имам толкова начената и недовършена работа!

   Утре Ряпов – приятелят от детството и юношеството, навършва своите петдесет. Жестока възраст! Виждам го Тодор Ряпов, като грозд натоварил жена си, двамата си сина, куп роднини върху раменете си. Щастлив ли е? Сигурно е щастлив с толкова народ наоколо; не знам само дали му остава време за него си. Човек сам влиза и сам излиза от този живот. И нормално го забравят онези негови хора, които след не много време ще се окажат и те на свой ред забравени под някой камък в тракийската плодна пръст.


   А Любовта, ах, Любовта! Чудесно е, че този духовен и плътски разкош ме съпътства; а другото ли? О, всичко друго (имот, известност, пари) това са сенки и вятър.

   Не споменах дотук, навярно и по-нататък няма да разправя за тях, поне да ги спомена, понеже са невидима основа за познанията и хъза ми в моя живот на човек, избягващ многолюдните шумни и бъбриви компании...


  - Дачо Марсола и брат му Коста Щангиста, същият Коце, който на плажа край някогашния канал, дето е сега Гребната база, всяко лято се явяваше на конкурса за Мистър най-красиво и хармонично тяло, обаче момичетата го отбягваха, понеже главата му е мъничка и лъскава като кратунка за баня, несъответна на широките му рамене, развит гръден кош и яки нозе. Трупахме се ние да заничаме, да съзерцаваме, надигнали се вкупом на пръсти иззад каменната ограда как долу в ниското на техния двор се къпе гол до кръста и пръхти като кон под чешмата им на двора, как петдесет пъти вдига собственоръчно направената гира от два каменни топуза, съединени с водопроводна тръба, размер три четвърти от цола. Името "Коста" може и да бъркам: прякорът му беше изял името. Докато по-малкият му брат му Дачо, надявам се и днес, ако е жив, още да мрази да си губи сополите, а ги сърба и преглъща като гладен човек.


  - Баба Рекси... Кръстихме я Баба Рекси, че кучето й – як оранжевокафяв космат пес, се казваше Рекс, и Рекс очевидно в хлапашките ни представи беше нещо много по-важно от сухата, кльощава, прегъната надве женица, която го разхождаше, по-точно, песът Рекс важен-важен си я разхождаше из кварталните градинки, вързана за луксозната му кожена каишка с ален пискюл.


Пловдив, 1953 г. Дечурлига от улица Ниш. Прави отзад сме Вилито, Тинето, аз, Мария Кандемирова; отпред – Боби, Наско, Видко Троплев

   - Ангел Кудата – почти мой връстник, година по-малък, и чалнатият му чичо Петьо – петнайсетина години по-възрастен от нас, който сериозно ни обясни, че "куда" по рускаму означава куче и затова значи оттук-насетне ще пердаши всеки, когото чуе да казва на племенника му Ангел Кудата. И по такъв начин в съзнанието ни на хлапенца свърза яко навеки тези две неща – името Ангел и прякора Кудата. Впоследствие Ангел Кудата след нелепа катастрофа с колата на баща му уби май човек, лежа в затвора и излезе оттам печен, завършен комарджия и тарикат.


  - Глухичкият Киро Миньора. Защо "Миньора"? Може би защото гледаше на света като ударен с налъм или мокър парцал, или като копач, току-що излязъл от забоя на светло, такъв чешит – вечно учуден, съвсем не в час! И той беше доста по-голям от нас. Вместо да ходи на училище, баща му и чичо му – бояджиите Кандемирови, го водеха със себе си да им помага; и с един оклепан раздрънкан велосипед всяка сутрин и вечер го виждахме да мъкне подире им бояджийска стълба и две кофи гасена вар, накачени по велосипеда.


  - Добричкият дядо Марин... Не го свърташе на едно място, все тъпаше с една лъскава тояжка към Царския остров. Някога Марин бил каменар, но мечтаеше внукът му Маринчо – мой връстник и сирак, чиято майка, щерка му на дядо Марин, умряла, да просвири на цигулка, та чат-пак отключваше шкафа с големите каменарски чукове, свредла, длета и шила на двора, за да извади увита в снежно бяло платно от тензух олющена вехта цигулка; даде ни я на всеки от нас да я подържи за малко в ръце, да й се порадва, само Маринчо не иска и да чуе за мерака на дядо си, и бягаше като дявол от тамян от тази цигулка, докато моя милост надуваше гайдата – демек, вървя месеци наред по петите на майка си и баща си, проглуши им ушите да му купят… цигулка. И не ми купиха!


  - Чичо Велко – татко му на Маринчо, също каменар... Този мълчалив и кротък гигант чичо Велко много ми се ядоса, като видя как, шестгодишен, рисувам в кухнето у тях къщурка първо от покрива и комина, та ни изнесе на нас – двамата му сина Маринчо и Бобито, и на моя милост, поучителна пространна беседа: че къщата се рисува както се и строи, значи, първо се редят основите, после стените, прозорците и нататък, а не се започва от комина и пушека; коминчето с пушека остават за най-подир, не и преди да си копал ров за темелите с пот на чело и да си укрепил здраво основите.


   - Обущарят Бай Стефан... Дребно човече с огромна мушамена работна престилка, окачена на врата му, омазана с лепила и восък. Кърпеше по за лев-два износените патъци на комшиите. Грубо скованата му масичка бе на двора сред лехите с градински цветя. Същинска люта пиперка, за него шушукаха, че назлобял откакто в годините след смъртта на чичко Сталин му били шута от Партията заради "култа към личността на другаря Вълко Червенков". Нищо, че петгодишният му внук Стефчо все се мотаеше около нас, поизрасли вече момчурляци по на 8-9 години, когато ритахме топка в прахоляка пред къщурката на улица Ниш № 3. Случеше ли се гумената ни топка да падне в дворчето му, скача пъргаво от своята масичка, продупчи с шило топката ни и ни я зафучи обратно, като ни псува на майка. Веднъж ни замери с малкото обущарско чукче и то свирна току край ушите ми. 


   - Дебела Тота – майка й на хубавелката Мария Кандемирова, с вечно запретнати до лактите ръкави, все нещо вари, пече, готви в двора им на улица Ниш № 1. И досега няма по-любим за мен мирис от уханието на печени червени чушки; винаги ме връща в дни, когато обедно време на път към училище вдишвах иззад плътната дъсчената им тараба аромата на печени върху тенекия месести червени чушки. Както и в няколко други дворчета наоколо, раснеха там клонести дървета, отрупани със зарзали. Катерехме се по камъните, струпани за строеж в двора на Дебела Тота да ядем топящите се от сладост в устата зарзали.

  - Вера Тричковата... Живееше с мъжа си и едничкия им син в къщата на ъгъла между улица Ниш и улица Лагадина, единствената масивна сграда на три етажа, където пък в приземния етаж живееше Здравка Митърчева (в пети клас ученик, вече се заглеждах по циците и дупето на Здравчето), чийто баща като да бе може би най-ревностният шахматист на света, та когато съм ходил за книги от библиотеката в частната сладкарничка на Бай Димчо, този кривокрак бъбрив мъж все го виждах с други неколцина местни михлюзи да играят шах, табла или горещо да спорят за политика зад масата, отрупана със стари вестници и опърпани от прелистване съветски цветни списания. Тричковата Вера, която бе едра и с фасон на заможна дама, и възнисичката, тумбеста като футболен плондер Дебела Тота до едно време бяха приятелки, една ограда ги делеше, мир и любов цареше помежду им; после се разчу, че люто се намразили, след като си скубали косите заради няколко филии бял хляб и остатъци от недоядени кюфтета, когато чистели масите в най-луксозния пловдивски ресторант "Тримонциум", като слугини в ресторанта.  

   - Бедните женици и дъщеричките им от Македонската махала, съседна на нашата, които сутрин и вечер суркаха налъми по някогашната улица Цар Иван-Шишман (днес улица Младост): сутрин по тъмно и... вечер по тъмно, на връщане от тютюневите складове край централната жп-гара.

   - Строгата и нежна обич на проклетата, но и гостоприемна баба Катя Арапчевица, дето ни черпеше с домашно печени курабийки, вечно в черно облечена, с черна кърпа на главата, че мъжът й бе починал майка му на Джорджо, същия онзи Джорджо, който първи от махалата събра пари да си купи лека кола Москвич 403 около 1960 г., и това бе събитие, гордост за цялата ни махалица от българи бедняци, довлекли се тук от кол и въже.

   - Родопчаните дядо Григор с големите бели мустаци и баба Дора, снаха им леля Дафинка, чиято участ беше да самотува като монахиня с шевната си машина под зоркия поглед на свекър и свекърва, докато мъжът й чичо Васко бе осъден на смърт, после пък на "доживотен", и след тринайсет години в пандиза се прибра един ден кротък и посребрял. И много съм се чудел: нали наказват само злите и лошите; защо кротък и шегаджия като съседа чичо Васко Народната власт го осъдила на разстрел!


  Дъхавото кафенце в приземното стайче на родопчаните още го помня, сладни ми на небцето, а пред мен е сякаш натежалият от старостта дядо Григор – едър балканджия, и ей тъй, цъмън-цъмън, подрънква на някоя от дузината си тамбури, гусли, гъдулки пред възхитените ни очета на невръстни хлапенца. Внукът Горчо, седмокласник, доста по-голям от нас, веднъж по обяд дядо Григор беше подбрал с откършен салкъмов клон с шипове. Ех, как смешно подскачаше Горчо, докато дядо му пъхтеше
и го шибаше с клона по голите нозе заради някаква пакост в училище!  

  - Ами чехкинята Стамена! Спипа я чичо Йордан – братът на мъжа й Иван, че нощем тайно ходи да му сере пред портичка
та. Нейният съпруг в моите си представи издъхна от потрес и срам заради тъпата чехкиня; носът му на бахчеванджията Иван, колкото и тъжно инак да беше, стърчеше весело над китките в ковчега. И значи този бахчеванджия за мен се оказа първият мъртвец, когото с достойнство и печал, сред лудешкия ни хлапашки кикот през сълзи, изведоха с конска каруца и вапцан в черно голям буков кръст от бедняшката ни улица Ниш и така той тържествено влезе в живота ми.

  Въобразявам ли си, че говоря от името на тези най-обикновени хора?

 Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 12 dec. 2018

Илюстрации:
1980 г., с баща ми дърводелеца пред портата на Бачковския манастир (горе);
- 1958 г., ние, хлапаците от някогашната улица Ниш в нашия роден град (долу).
___
Даяна, принцеса на Уелс (1 юли 1961, Сандрингам, Великобритания - 31 август 1997, Париж)В продължение на петнадесет години е съпруга на принц Чарлз, майка на втория и третия в реда наследници на Британския трон, принцовете Уилям и Хенри. Наричат я"принцесата на народа". Личност, допринесла за развитие на благотворителността с многобройни изяви по света.   На 31 авг. 1997 Даяна загива при автомобилна катастрофа в тунел на Париж заедно с Доди ал-Файед и шофьора Анри Пол. Кръвните тестове показват, че шофьорът е пил алкохол преди инцидента. Колата им Mercedes-Benz S280 се разбива в тринайсетата колона на тунела.

** 

   Агнес Гондже Бояджиу, известна с монашеското си име Майка Терезае родена на 27 авг1910 г. в Скопие. Семейството й са албанци, католици. Баща й умира ок. 1918 г., а през 1928 г. тя напуска близките сиприета е в Ордена на "Сестрите от Лорето”; повече не вижда ни майка си, нито сестра си. Около година учи английски в манастир в Ирландия, след което се мести в Британска Индия, където се отдава на послушничество в Дарджилинг, Бенгал. С първия си монашески обет (1931) приема името Тереза от Лизийо. Полага тържествен обет през 1937 г., като учителка. Самостоятелна мисионерска дейност сред най-бедните започва през 1948 г., когато основава училище в Калкута.

В
ЪПРЕКИ (текст на Майка Тереза)

Хората са 
често твърде неразумни, нелогични и егоистични;
въпреки това, обичай ги.
Вършиш ли добро, ще ти припишат егоизъм и задни мисли;
въпреки това, прави добро.
Имаш ли успех, печелиш фалшиви приятели и зли врагове;
въпреки това, имай успехи.

Доброто, което правиш, утре 
сигурно ще бъде забравено;
въпреки това
, прави добро.

Честността
 ти и твоята откритост те правят уязвим;
въпреки това, бъди честен и открит.
Което си градил с години труд, може да разрушат за нощ;
въпреки това
, продължавай да градиш.Помощта ти им е нужна, но те ще те нападат, че им помагаш;
пом
агай им, въпреки това.

Дай 
им най-доброто от себе си, и те ще изтръгнат езика ти;
въпреки това, дай 
им най-доброто от себе си.